Джон Ленън: „Уважавам занаятчиите, но не бих искал да бъда един от тях”

Писателят на свободна професия Дейвид Шеф беше ангажиран за случая и когато той, заедно с отговорния редактор на списанието, се срещнаха с Йоко Оно, тя беше много настоятелна: в отговор на споменаването на други знаменитости, които са били интервюирани от „Плейбой”, тя каза: „Хора като Картър представят само собствената си страна. Джон и аз представяме света”. Но когато няколко седмици по-късно интервюто бе готово, тя вече възприемаше идеята за разговора ни с много ентусиазъм. Ето как представя нещата Дейвид Шеф:
През 1975 семейство Ленън станаха недостъпни за пресата и макар че по този повод бяха отпечатани много различни предположения, те се появиха за пръв път едва преди няколко месеца – за да разпръснат слуховете и да направят нов албум. Те решиха да разговарят с „Плейбой” в най-дългото интервю, което някога са давали.
Отначало изглеждаше така, сякаш интервюто никога няма да бъде проведено. Когато започнах да преговарям с организацията на Ленън-Оно, получих телефонно обаждане от една от асистентките, която ме попита, напълно сериозно: „Каква е вашата зодия?” Интервюто очевидно зависеше от това как Йоко интерпретира моя хороскоп, точно както и повечето бизнес решения на Ленън се съобразяват с разположението на небесните съзвездия. Вече си представях как се обаждам на отговорния редактор и му обяснявам: „Съжалявам, но луната ми е в Скорпиона – интервюто няма да се състои”. Обаждането обаче дойде бързо и интервюто потвърдено. Йоко ми предаде заключението си. Тя ми обясни, че звездите са дали съгласието си – че интервюто дори било много наврменно. Кой съм аз, за да споря с това? И скоро се намерих в Ню Йорк, минавайки през зловещите врати и множеството проверки за сигурност в щабквартирата на семейство Ленън, сградата Дакота в западния Централен Парк, където те живеят и където Йоко Оно всеки ден отваря вратите на кралския двор.
На следващия ден се намерих срещу няколко чаши капучино – и Джон Ленън от другата страна на масата.
………………………….

Плейбой: Вече всички говорят за това: Джон Ленън и Йоко Оно отново са в студиото, за пръв път от 1975г. насам правят записи, когато изчезнаха от общественото полезрение. Какво правехте през това време?
Ленън: Печах хляб и се грижех за бебето.

И какви секретни проекти се подготвяха в мазето?
Ленън: Точно това ме питат всички през тези години: „Но какво друго правеше?” На което им отговарям: „Ти сериозно ли ме питаш или се шегуваш?” Защото правенето на хляб и гледането на бебетата, както знае всяка домакиня, са пълновременно занимание. След като омесвах самуните, аз се чувствах сякаш съм завоювал нещо. Но когато гледах как хлябът се изяжда, понякога си мислех: ”Хм, Боже, няма ли да получа златна плоча или да бъда обявен поне за рицар, или нещо друго такова?

Защо избрахте да станете домакин, съпруг вкъщи?
Ленън: По много причини. Намирах се под един или друг вид договорни задължения, откакто станах на 22 години, та чак до средата на 30-те. След всички тези години това беше всичко, което познавах. Не бях свободен. Бях затворен в кутия. Моят договор беше физическата демонстрация на това да си в затвора. За мен беше по-важно да се противопоставя на тази реалност, вместо да водя живот на рокендрол звезда – и да се водя или по приумиците на собствените си изпълнения, или по представите на публиката. Рокендролът не ми доставяше повече удоволствие. Реших да не поемем стандартния път в моя бизнес – да отидеш във Вегас и да пееш най-големите си хитове, ако имаш късмет, или да отидеш по дяволите, както направи Елвис. Получаваш голямата награда, когато се разболееш от рак. Аз бях станал занаятчия и бих могъл да продължавам да бъда занаятчия. Уважавам занаятчиите, но не бих искал да бъда един от тях.

Говорите за плочи, разбира се.
Ленън: Да – да продължаваме да ги изплюваме, защото това се очакваше от мен, точно както толкова много хора правят по един нов албум на всеки шест месеца, защото това се очаква от тях.

За Пол Маккартни ли говорите?
Ленън: Не само за Пол. Бях изгубил първоначалната си свобода на артиста, станах роб на представата за това какъв трябва да бъда. Редица артисти се убиват по този начин, било чрез алкохол, като Дилан Томас, или чрез лудост, като Ван Гог, или чрез венерически заболявания, като Гоген.
Повечето хора биха продължили да произвеждат продукта си. Как вие намерихте пътя за навън?
Ленън: Повечето хора не живеят с Йоко Оно.

Което означава?
Ленън: Повечето хора нямат партньор, който да им каже истината и да откаже да живее с мъж преструванко – нещо, в което съм много добър. Мога да измамя себе си и всички наоколо.
Йоко: Това е моят отговор.

Какво направи тя за вас?
Ленън: Тя ми показа възможността за алтернатива. „Не е нужно да правиш това”. „Не е нужно? Наистина ли? Но – но – но – но …” Разбира се, не беше чак толкова просто и не го възприех само за една нощ. Необходимо беше постоянно подсилване. Да се отдръпнеш е много по-трудно, отколкото да продължиш. Правил съм и двете. От 1962 до 1975г., по план и по график, записвах плочи. В онзи момент моето отдръпване приличаше на онова, което се случва с мъжете на 65 – тогава изведнъж от тях се очаква да престанат да съществуват и ги изпращат от офиса с мисълта: „Животът ти свърши. Време е за голф”.
Йоко, как гледахте на идеята Джон да стане домакин?
Ленън: Докато чистех след котката и хранех Шон, тя седеше в задимени стаи с мъже в триредни костюми, които не можеха по никакъв начин да закопчеят.
Оно: Аз се занимавах с бизнеса: със стария бизнес – Apple, Maclen (записната и издателска фирма на „Бийтълс”, бел. ред.), както и с новите инвестиции.
Ленън: Трябваше да се заемем с бизнеса. Или трябваше отново да се помолим на някой чичко да дойде да ни оправи нещата, или един от нас трябваше да се заеме с тях. Ония адвокати получаваха по четвърт милион долара годишно, за да седят около масата и да ядат сьомга в скъпи хотели. Повечето от тях не се интересуваха от решенията на нашите проблеми. Всеки адвокат си имаше собствен адвокат. Всеки Бийтълс имаше по четири или пет души, работещи за него. Получихме усещането, че е време да се заемем сами с бизнеса си и да се отървем от навлеците преди да се заемем със собствения си живот. И единственият от нас, който притежава таланта или способността да се занимава с това на такова ниво, е Йоко.

Разполагахте ли с опит в работата с бизнес на такова ниво?
Оно: Учех се. Законът вече не е мистерия за мен. Политиците не са мистерия.
Ленън: Имаше следното отношение – значи, това е съпругата на Джон, но тя със сигурност не може да го представя.
Оно: Някой ще изпрати писмо до директорите, но вместо да го пратят до мен, той ще го адресира до Джон или до адвоката ми. Сигурно ще ви учуди, ако узнаете колко много обиди в началото трябваше да понеса от тях. Всички тия истории като „Но вие не разбирате нищо от право, не мога да говоря с вас”. Отръщах им: „Добре, говорете с мен така, че да ви разбирам. Аз също съм директор.”
Ленън: Те не можеха да понасят това. Те всички са мъже, знаете, големи и тлъсти, ревящи мъжкари, като дресирани кучета – дресирани да атакуват през цялото време. Когато тя уреди сделка за голяма сума пари, от която щяхме да спечелим всички, включително и те – не престанаха да й пречат, да се борят да не станат нещата, само защото идеята беше нейна, защото е жена и не е професионалистка. Но тя успя и тогава единият от тях каза: „Брей, въпреки всичко Ленън отново постигна целта си.” А Ленън всъщност нямаше нищо общо с това.

Защо се завръщате в студиото и в обществения живот?
Ленън: Човек вдишва и издишва. Живеем с чувството, че имаме нещо да кажем. Освен това Йоко и аз на няколко пъти се опитвахме заедно да пишем музика, но това бе преди доста време и хората все още имаха усещането, че „Бийтълс” са нещо свещено, което не трябва да излиза извън собствения си кръг. Тогава за нас беше трудно да работим заедно. Струва ни се, че хората или са забравили, или вече са пораснали, така че можем да се опитаме за втори път да стигнем до онова място, където двамата правим музика – просто така. Не става дума за някакъв великолепен, мистичен принц от света на рокендрола, играещ си със странна музика заедно с онази екзотична ориенталска жена-дракон – което беше образът, чрез който преди ни представяше пресата.
Някои хора ви обвиняват, че играете играта на медиите. Отначало се уединявате, а след това говорите пред избрано от вассписание или вестник, защото издавате нов албум.
Ленън: Това е смешно. В статията на Newsweek (29 септември, 1980), се казва, че репортерът ни попитал „Защо потънахте в нелегалност?”. Е добре, тя никога не провокира по този начин и аз никога не съм бил в нелегалност. Просто престанах да говоря с пресата. Беше много смешно. През това време наричах себе си Грета Хюз или Хауърд Гарбо. Но слуховете въпреки това не секнаха. Никога не сме изпадали от полезрението на пресата, но пишеха за нас повече, когато не давахме интервюта, отколкото когато го правехме.

Добре, да се върнем при самата музика: не сте ли съгласен, че “Бийтълс” правеха най-добрия рокендрол, който някога е правен?
Не. “Бийтълс”, разбирате ли – аз съм твърде много обвързан с тях. Не мога да ги видя обективно. Не съм доволен от никоя шибана плоча, която те са правили. Няма нито една от тях, която не бих преправил – всички плочи на “Бийтълс” и всички мои собствени. Така че не бих могъл да ви дам оценка за това какво всъщност са “Бийтълс”. Когато бях “Бийтъл”, си мислех, че сме най-добрата шибана група в целия проклет свят. И вярата в това ни направи онова, което бяхме – независимо от това дали ще го наречем най-добрата рок група или най-добрата поп група. Но днес ми пуснете което и да било от ония парчета и аз ще поискам всичките да ги преправя. Снощи чух Lucy in the Sky with Diamonds по радиото. Тя е невежествена, знаете ли. Парчето е просто ужасно. Искам да кажа, то е велико, но не е направено както трябва, нали разбирате какво искам да кажа? Но това е пътят на артиста, нали? Ето защо човек продължава да се развива. Но, за да се върнем на началния ви въпрос за “Бийтълс” и тяхната музика, отговорът е, че ние направихме някои добри неща и някои лоши неща.

Звучи така, сякаш се опитвате да кажете на света: „Ние бяхме просто една добра група, правеща добра музика”, докато голяма част от останалия свят казва: „Това беше не просто някаква добра музика, това беше най-добрата”.
Добре, беше най-добрата – и какво от това?

Ами …
Това не може да бъде никога отново! Всички казват, че всяко хубаво нещо има край, сякаш животът е свършил. Но когато това интервю излезе, аз ще бъда на 40. Пол е на 38. Елтън Джон, Боб Дилън – всички сме сравнително млади хора. Играта не е свършила. Всички говорят за последната плоча или за последния концерт на “Бийтълс” – но, ако даде Господ, пред нас стоят още 40 години творчество. Аз не се опитвам да преценявам дали I am the Walrus е по-добра от Imagine. Нека други преценяват. Аз ги правя. Аз правя. Аз не се оглеждам назад, за да оценявам – аз просто правя. Моето мнение е: минало – заминало. Това е отношението ми към живота. Така че не изпитвам никаква романтика към която и да е част от миналото си. Мисля за него само доколкото ми е доставяло удоволствие или ми е помогнало да израсна. Това е единственото нещо, което ме интересува от вчера. Не вярвам във вчера, между другото. Знаете, че не вярвам във вчера. Интересува ме само онова, което правя сега.

А какво ще кажете за хората от вашето поколение, ония, които смятат, че един определен вид музика – и дух – си е отишъл, когато “Бийтълс” се разделиха?
Ако тогава не са разбрали “Бийтълс” и 60-те, какво сега можем да направим за тях? Трябва ли отново да разделяме рибата и хлябовете и да нахраним с тях тълпата? Трябва ли отново да бъдем разпнати? Трябва ли отново да ходим по вода, защото цял куп тъпанари не са го видели първия път или не са повярвали в онова, което виждат? Това, за което те се молят е: „Слез от кръста. В началото не успях да го вдяна. Можеш ли още веднъж да го направиш?” В никакъв случай. Човек не може да се върне вкъщи. Няма я, не съществува.

Как стана така, че веднъж заедно с Пол сте гледали телевизия?
Това беше един период, в който Пол продължаваше да се появява на вратата ми с китара. Пусках го да влезе, но накрая му казах: „Моля те, позвъни преди да дойдеш. Вече не е 56-та, за да се появяваш на вратата, когато ти скимне, вече не е същото. Просто ми се обади по телефона.” Той се обиди, но не го казах със злоба. Просто исках да кажа, че по цял ден се грижа за едно бебе и накрая някой, без предупреждение, ми звъни на вратата…

Това ли беше последният път, когато видяхте Пол?
Да, но не го направих с предумисъл.

Добре, нека тогава говорим за съвместната ви работа. Казано най-общо, какво допринасяше всеки от вас за творческия екип Ленън-Маккартни?
Може да се каже, че той допринасяше с лекотата, оптимизма, докато аз винаги отивах към тъгата, към несъгласието, към един малко блусов ъгъл. Имаше период, през който мислех, че не мога да пиша мелодични неща, че тях може да ги пише Пол, а аз правя предимно директен, крещящ рокендрол. Но разбира се, когато мисля за някои от собствените ми песни – In My Life – или някои от ранните като This Boy – виждам, че съм писал мелодии, които могат да се сравняват и с най-добрите. Пол беше много добре подготвен, можеше да свири на най-различни инструменти. Той обикновено казваше: „Слушай, защо не промениш това нещо там? Повтаряш тази нота поне петдесет пъти в песента.” Настина, понякога аз сграбчвам една нота и започвам да я доказвам. От друга страна, аз бях онзи, който намираше пътя към вътрешността на песента, към някоя история, започната от Пол. В много от песните моят принос е „средната осмина”, мостът.

Например?
Вземете например Michelle. Пол и аз бяхме отседнали някъде и той дойде, тананикайки първите няколко такта, с думите, нали знаете (пее началото на Michelle), а после ме пита „Как да продължа оттук нататък?”. Аз бях слушал блус певицата Нина Симоне, която пееше нещо като „I love you!” в една от песните си и това ме накара да мисля за средната осмина на Michelle (пее) „I love you, I love you, I l-o-ove you …”

Каква беше разликата по отношение на текстовете?
Аз винаги се чувствах по-добре с текстовете, макар че Пол е много способен лирик, макар да не вярва, че е така. Той просто не се опитва. Вместо да се изправи срещу проблема, той го избягва. Hey, Jude е страхотно добър текст, но нямам принос към него. И някои други строфи, които измисли той, показват добрия лирик. Но той не иска да се развива. Е, в ранните години не се грижехме особено за текстовете, доколкото песента притежаваше някаква смътна тема – тя те обича, той я обича, всички се обичат. Обикновено търсехме примамката в мелодията. Аз все още се придържам към това, но не мога да оставя текста без внимание. Той трябва да има смисъл и извън песента.

Дайте ни пример за текст, над който вие и Пол сте работили заедно.
Във We Can Work It Out, Пол написа първата половина, аз написах средната осмина. И Пол пишеше: можем да се разберем, можем да се разберем – истински оптимистично, нали разбирате, докато аз, нетърпеливият, пишех: Животът е много кратък и няма време за суетене и борба, приятелю…

Пол разказва историята, а Джон философства.
Точно така. Винаги съм бил такъв, разбирате ли? Бях такъв преди “Бийтълс” и след “Бийтълс”. Винаги съм питал защо хората правят такива неща и защо обществото е такова, каквото е. Не го приемах просто по повърхността, винаги се опитвах да гледам под нея.

Когато говорите за съвместната работа по един конкретен текст като We Can Work It Out, се вижда, че сте работили много по-тясно, отколкото сте признавали в миналото. Не твърдяхте ли, че сте писали повечето от песните си поотделно, макар че поставяхте и двете имена под тях?
Да, лъжех (смее се). Тогава се чувствах засегнат, така че живеех с усещането, че сме вършили всичко поотделно. Но всъщност много от песните направихме буза до буза.

Но много от тях са направени и поотделно, не е ли така?
Да. Sgt. Pepper беше идея на Пол. Спомням си, че той работи много дълго и изведнъж ми се обади и ме помоли да отида в студиото, било време да пишем песни. За Pepper, под натиска на само десет дни време, успях да направя Lucy in the Sky и Day in the Life. Не комуникирахме достатъчно. Ето защо по-късно се почувствах засегнат от цялата тази история. Но сега разбирам, че това е било нормалната игра на конкуренция.

Но играта на конкуренция ви действаше добре, не е ли така?
В ранните години. Понякога правехме една плоча за дванайсет часа или нещо такова. Искаха от нас нов сингъл на всеки три месеца и ние ги пишехме в хотелски стаи или в микробуси. Така че сътрудничеството беше функционално, както и музикално.

Не мислите ли, че сътрудничеството, онази магия помежду ви, е нещо, което липсва в по-късната ви работа?
Никога не съм изпитвал чувство за загуба. Не искам това да звучи негативно, все едно, че нямам нужда от Пол, защото когато той беше тук, нещата очевидно функционираха. Но не мога… по-лесно ми е да кажа какво съм му дал, отколкото какво съм получил от него. Той сигурно ще каже същото.

Само едно бързо отклонение, но докато се занимаваме с темата за текстовете и обидата ви срещу Пол, какво ви накара да напишете How Do You Sleep, която съдържа строфи като „Ония идиоти бяха прави когато казваха, че си мъртъв” и „единственото нещо, което си направил, е yesterday/и откак си замина, ти си просто един друг ден”?
Знаете ли, всъщност по онова време аз не се чувствах чак толкова злобен. Но тогава използвах обидата си срещу Пол, за да напиша песен, нека да го кажем така. Той разбра, че тя се отнася точно за него и хората продължаваха да го преследват по този повод. Но, знаете ли, в неговия албум имаше няколко убождания още преди моя. Пол обаче е толкова неясен, че другите не ги забелязаха, но аз ги чух. И си помислих: „Добре, аз не съм неясен, хайде тогава да се заемем направо със същността на нещата.” Така че той го направи по неговия си начин, а аз по моя. Но когато става дума за строфата, която цитирахте, аз наистина мисля, че от творческа гледна точка Пол е мъртъв, така да се каже.

Ето това се опитваме да изясним: Вие казвате, че всичко, което сте написали от времето на “Бийтълс” насам е добро, но не е ли възможно да се каже, че когато става дума за всички ви, творческото цяло е било нещо повече от съставните си части?
Не знам дали това ще ви задоволи: Когато “Бийтълс” свириха в Америка за пръв път, това беше чисто занаятчийство. Искам да кажа, те вече бяха стари кучета. Семето вече беше изчезнало от представленията ни. Творческата енергия беше ни напуснала, и Пол, и мен, още в средата на шейсетте. Когато някога пишехме заедно, това беше като начало на нова връзка. Много енергия. През периода Sgt. Pepper – Abbey Road връзката вече беше узряла. Може би, ако бяхме продължили заедно, биха се появили още много неща, но те при всички случаи нямаше да бъдат същите.

(Със съкращения, заглавието е на редакцията)

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔