Начало / Интервюта / Даниъл Силва: Ако арабските владетели се отнасяха към народите си с уважение и достойнство, Западът щеше да е по-сигурен

Даниъл Силва: Ако арабските владетели се отнасяха към народите си с уважение и достойнство, Западът щеше да е по-сигурен

„Английското момиче“ е поредният, 13-ти, напрегнат разказ за супер агента на израелските служби Габриел Алон, който превърна Даниел Силва в един от най-обичаните автори на трилъри в света.  В началото на кариерата си живеещият във Вашингтон Силва се подвизава като военен репортер за „Юнайтед Прес Интернешънъл“. Като такъв той пътува често до Близкия Изток, отразява войната в Ирак, пише за тероризма и политически конфликти. Мести се в Си Ен Ен. Първия си роман – „Unlikely Spy“, публикува  през 1994 г. и изненадващо се превръща в бестселър в международен мащаб. През 1997 г. се отказва от журналистиката и се залавя изцяло с писане. Предлагаме ви интервю с писателя, публикувано на неговия сайт.

–––––––––

Наричан сте най-добрият автор на трилъри от вашето поколение, който е създал може би най-добрия шпионин за всички времена. Чувствате ли напрежението при излизането на всеки следващ ваш роман?

–          Да, разбира се. Когато започна работа по нов роман искам следното: да разкажа вълнуваща и интересна история, пълна с добре изградени персонажи, която да кара читателите да разлистват страница след страница. Възнаграден съм с верни читатели и трябва да призная, че чувствам задължение към тях с всяка една следваща книга, все повече и повече. Повярвайте ми, стресиращо е, но приемам предизвикателството.

Успявате да го постигнете и с „Английското момиче“…

–          Благодаря. Надявам се. Още в началото имах предчувствие, че с тази книга нещата се получават. Наистина се наслаждавах на писането й. и, признавам, накрая ми беше малко мъчно, като свърши. Предполагам, че това обяснява и защо е малко по-дълга от повечето ми книги. Просто не исках да свършва.

Една от причините да имате толкова верни фенове е героят ви Габриел Алон. Той е описван като един от най-вълнуващите персонажи след като „Иън Флеминг зарязва мартинито и измисля Джеймс Бонд“. И с всяка нова книга Алон става все по-обичан. Как си обяснявате това?

–          Мисля, че причината е заради двете различни части от характера на Габриел. Както читателите вече знаят, Габриел има много дълга – иди ми,дойди ми – връзка с израелските тайни разузнавателни служби. От друга страна той е един от най-добрите реставратори на картини на старите майстори в света. И всички истории се влияят от това. Книгите за Алон са смесица между шпионаж и изкуство, това ги прави уникални. Чувал съм много хора да твърдят, че мечтаят да са като него… А много жени – да искат да са с него.

Габриел поема и доста разнообразни случаи. В „Падналият ангел“ разследва убийство във Ватикана. Сега сте го захвърлил в средата на британски политически скандал. Разкажете ни за „Английското момиче“.

–          Маделин е красива, брилянтна млада жена, която работи в щаба на управляващата партия във Великобритания. Смятат, че скоро ще стигне и до депутатското място,  дори до кабинета. Но тя е жена с опасна тайна. И има любовна връзка с премиера…

И когато изчеза безследно, премиерът се оказва застрашен…

–          Много.

Това не е обичаен случай, който Алон би поел. Защо решихте да пишете за британски политически скандал?

–          Винаги съм следял отблизо английския политически живот. Имам много приятели журналисти в Лондон, а също – и хора в правителството. Британците имат по-добри политически скандали от американците. Помните ли аферата „Профюмо“, в която английски държавен секретар и руски шпионин имаха една и съща любовница? И сега, 50 години по-късно реших да възродя този сюжет с една девойка, любовница на премиера и шпионираща го…

В книгата като партньор на Алон възраждате образа на един стар познайник – английския бивш командос и настоящ убиец Кристофър Келър от „Английският убиец“. Защо се  върнахте към него?

–          Той винаги ми е бил любимец – един страхотен стрелец без много душа и морал. Англичанин, който е изоставил страната си. Мисля, че с Габриел са страхотен екип. Много са жизнени, смеят се… И горко на всеки, който се изправи на пътя им.

Но връзката им е доста сложна…

–          Меко казано. В „Английският убиец“ Келър е нает да убие Габриел. Това напрежение от миналото все още тлее по страниците. Кристофър все още е професионален убиец. И то – добър. Но той има способности, от които Габриел има нужда в тази мисия. И така се ражда едно необичайно партньорство.

Доколко целенасочен е стремежът ви да вкарате доза хумор в романите си?

–          Мисля, че хуморът, който се появява в книгите ми е просто част от спецификите на персонажите. Прекарал съм доста време и с политици, и с шпиони, и с войници. Повечето от тях имат софистично, остро като бръснач чувство за хумор. Опитвам се да го предам по най-добрия начин.

А чувството за хумор на Габриел идентично ли е с вашето собствено?

–          Не, то си е негово. Както и всеки друг герой – той е уникален. Много важно при писането е да изграждаш героя правдиво, той да има собствен глас, който всеки читател да разпознава.

Вкарвате в сюжета и корсиканска пророчица. Защо?

–          Докато правех проучванията си за романа, попаднах на списък с корсикански поговорки. Бяха невероятно смешни и интересни, истинско отражение на богатата история и култура на Корсика. Две или три от тях въплътих в романа като предупреждения за последствията от неморалния живот. Много добре се вързаха с историята. Винаги търся някакви такива епиграфи в началото на процеса на писане на една книга. Това много ми помага след това при оформянето на обратите на сюжета. Същото важи и за заглавието.

Как избрахте това заглавие?

–          В началото романът беше с друго работно заглавие, но не ми се стори добро. „английското момиче“ се появи в един диалог и пасна идеално. Заглавието е нещо като припев в цялата книга. Благодарен съм на героя си Дон Антон Орсати, който ми даде това заглавие. Винаги слушам, когато той ми казва нещо.

А как стигнахте до края на историята?

–          Често не знам как ще свърши една моя книга. Но в случая с „Английското момиче“ не беше така. Цялото действие бе манипулирано така, че да се завърти към завършека, който исках.

Защо пак включихте руска връзка в сюжета?

–          Вижте, руснаците са страхотни хора като цяло. Не случайно на два пъти кабинетът на Барак Обама се опитва да подобри отношенията с Кремъл. И докъде ни доведе това? Руското правителство изпраща оръжия на Асад в Сирия, което ги поставя на същия бряг в конфликта, заедно с „Хизбула“ и Иран. Това е огромно постижение. Дори за руснаците.

Защо оцеляването на режима на Асад е толкова важно за Кремъл?

–          Краткият отговор е, че не искат да губят своята военноморска база на сирийския бряг в Тартус. Но не мисля, че това е цялото обяснение за помощта на Владимир Путин към едно управление, което използва химическо оръжие срещу собствените си хора. Вижте какво става в самата Русия. Путин и приближените му унищожават цялата си опозиция. Продемократичните активисти са заплашени да прекарат остатъка от живота си в затвора. Руските технократи сами избират да напуснат страната, докато могат. Не виждам бъдеще за Русия с Путин начело.

Отиваме ли към нова Студена война?

–          Бих казал, че от известно време вече се намираме в таква. Путин остави Джон Кери да го чака с часове. Това приятелско отношение ли е? Държи се детински…

В романа засягате темата за руското могъщество по отношение на газ и нефт. Доколко е важна енергетиката за Русия?

–          Ами това е всичко, което имат. Четвърт век след падането на комунистическия режим и разпадането на СССР, руската икономика е все така слаба и силно зависима от суровините. А газта и нефтът са най-важните. Кремъл на практика притежава енергийните компании и от там идва голяма част от бюджетните приходи. Без енергетиката Русия е като празна кошница.

В послеслова си споменавате, че Русия иска да се превърне в Евразийската Саудитска Арабия. Но става дума не само за пари, нали?

–          Да. Става дума за власт. Кремъл даде ясно да се разбере, че искат да използват нефта си като протекция на властта и влиянието си по света. И за да постигнат това руските компании се стремят към монопол в глобален план.

Доколко реалистична е описаната в романа ви връзка между разузнавателните служби и енергетичните компании?

–          Русия е управлявана от бивши кадри на КГБ, водени от Владимир Путин. Тази група контролира цялата индустрия, свързана с нефта и газа. Така че за мен остана само да си измисля една компания, собственост на ФСБ.

Много хора бяха изненадани, когато от ФБР разкриха, че в САЩ действа мрежа руски шпиони. Вие обаче не се изненадахте…

–          Не, разбира се. Прочетох една много добра книга по темата на журналиста Пийт Ърли за Сергей Третяков – висш офицер във  ФСБ, който работи от 2000 г. в САЩ. В този труд беше разказано за работата на много офицери в Ню Йорк, които крадат американски лични карти и с тях кандидатстват за руски визи. Защо да го правят, освен ако не искат да създават легенди за своите агенти, които да инкорпорират в американското общество. И то го правят много ефективно.

Значи все още има „замразени“  руски шпиони на Запад?

–          Безспорно. Наскоро шефът на Ми 5 призна, че руският шпионаж във Великобритания е достигнал нивата от времето на Студената война.

И каква е целта?

–          Понякога е много прозаична. Руснаците искат да знаят какво се случва на най-високо правителствено ниво, или пък в разузнаването ни. Но все по-често става дума и за кражба на интелектуална собственост, технологии и икономически блага. Чуваме много за това, как го правят китайците, но и Русия държи ниво, когато става дума за кибер шпионаж срещу САЩ.

Пътувахте ли до Русия, когато писахте „Английското момиче“?

–          Посетих Русия, когато писах предишния си роман. Исках а се върна, но мои приятели в разузнаването ме посъветваха да не го правя. Май нямам много фенове в Кремъл, а след „Английското момиче“ надали е останал и един.

Това тревожи ли ви?

–          Не, въобще. Много съм щастлив да се числя към опозицията на руския режим и да подкрепям движението за демокрация.

Пишете с убийствено темпо, а все още създавате прекрасни трилъри. Как ви се получава?

–          Ще ми се да имах някаква тайна, но всъщност не правя нищо специално. Просто работя упорито с месеци. Пиша всеки ден, включително и на празниците. Работя по всяка книга до последната възможна минута.

По колко часа на ден работите?

–          Зависи от това, как се чувствам и кое време на годината е. През септември и октомври се старая да огранича писането си до около 6 часа на ден. Рязко се увеличава работата ми през ноември и особено след Нова година, когато крайните срокове започват да ме притискат. Тогава се превръщам във виртуален затворник. Случва се да работя по 12-14 часа на ден.

Вярно ли е, че всеки ден носите едни и същи дрехи?

–          Опасявам се, че е вярно. Сиви панталони и сива памучна риза. И сив полар, защото в мазето, в което работя, е много студено. Веднъж, когато бях притиснат от сроковете, си счупих ципа на полара. Изпаднах в една от най-големите кризи в живота си, докато намеря същия цип.

А с какво се храните?

–          Всъщност ям много малко, докато работя. Някакви бисквити и кракери, това е всичко.

Разкажете за последната си книга –  „The Heist“. Знаехте ли как ще се развие сюжетът?

–          Всъщност знаех. Необичайно за мен в доста ранен етап вече виждах накъде ще ме поведе сюжетът. Знаех, че Караваджо е поискан от неназован богаташ от Близкия изток, който вече се е сдобил с други крадени шедьоври на черния пазар. И знаех, че това е човекът с кръв по ръцете… Той остава неназован до края на книгата…

И с какво се занимава?

–          Той е човекът, който управлява Сирия.

Защо му е на президента на Сирия да се занимава с крадени картини?

–          Като застраховка срещу несигурни времена.  Картините се смятат за сигурно богатство в глобалния свят.

Какво ви накара да се заемете с такъв сюжет?

–          Най-кратко казано – Арабската пролет. Един от най-интересните компоненти на политическите промени в целия регион е начинът, по който те разголиха и показаха алчността и сребролюбието на арабските диктатори, които паднаха. Живял съм в Египет и знам как Хосни Мубарак натрупа огромно богатство по време на дългото си управление. След падането на режима му, то се изчислява на около 70 милиарда долара. Ако това е вярно – то той е един от най-богатите хора на земята. Муамар Кадафи в Либия също вероятно притежаваше толкова, ако не и повече. Представете си ако тези пари бяха дадени за образование или медицински грижи на хората в арабския свят. Представете си какво би било, ако арабските владетели се отнасяха към народите си с уважение и достойнство, вместо тази бруталност, на която бяхме свидетели. Западът щеше да е далеч по-сигурен тогава.

Мислите ли, че сюжетът в книгата ви е възможен в реалния живот?

–          Знам, че е възможен. САЩ и Европейският съюз се опитват да замразят всички активи на сирийското правителство. Но освен това, западното разузнаване се опитва да установи контрол върху режима. По време на своето проучване разбрах, че да намериш активи на сирийското правителство хич не е трудно, но свързването им с властта е трудно, ако нямаш вътрешен човек.

В книгата си споменавате „Правилата Хама“. Какво представляват точно?

–          „Правилата Хама“ е термин, който е въведен от кореспондента на в. „Ню Йорк Таймс“ Томас Фридман след опита за преврат, тръгнал от град Хама. Най-общо казано според тях всеки опит за сваляне на президента ще бъде потушен с брутална сила. Хафез ал Асад не се сблъсква с друга сериозна заплаха за властта си след кръвопролитията в Хама през 1982 г. Интересно е да се отбележи, че сирийците бяха последният народ от Арабската пролет, който се опълчи срещу лидера си. Все едно са имали предчувствие каква съдба ги очаква.

Освен всичките им други качества, вашите книги предлагат и отлична гледна точка за ситуацията в Близкия изток. Действието в  „The Heist“ се развива след Арабската пролет, в условията на продължаваща гражданска война в Сирия. И вие ли като героите си, сте песимист за бъдещето на този регион?

–          Трудно е да не си песимист. Точно в този момент арабският свят изглежда има възможността да се отърси от деспотизма. Но вместо това Арабската пролет девалвира в регионална междуособица, която заплашва сигурността за дълго време. Честно казано, западната реакция към Арабската пролет беше объркващо хаотична, включително и т.нар. червена линия в Сирия с оглед на използването на химически оръжия. Ирак също се движи към гражданска война, Ал Кайда контролира голяма част от люлката на цивилизацията, Либия е пълна катастрофа, а надеждите за реформи и модернизация напълно са съкрушени.

В годините, в които пишете, след първата ви книга, книгоиздаването доста се промени. Това как ви се отрази?

–          Опитвам се да се фокусирам върху собствената си работа, но е трудно да не обръщам внимание на изчезващите независими книжарници. Чудя се какво би станало, как биха се приемали книгите, ако в един момент физически изчезнат. Наскоро пак четох един тъжен материал в „Ню Йорк Таймс“ за изчезващите книжарници в Ню Йорк – литературната столица на света.

„Английското момиче“ тук

Книги от Даниъл Силва тук

Прочетете още

213710_b

„Латерна магика“ – Бергман, танцуващият с елфи

Елица Матеева „Ти, Ингмар, си роден в неделя, и затова можеш да виждаш елфите.“ Сигурно …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *