Гео Милев: Трябва да се роди из недрата на народа една нова „партия“…, която да сложи гробна плоча над всички досегашни

15.01.2015 Автори

„Трябва да се роди из недрата на народа една нова „партия“ – голяма колкото целия народ, – която да сложи гробна плоча над всички досегашни и сегашни партии, чиято дейност е била само злотворна и пагубна за народа; трябва да излязат начело истинските синове на народа – нови честни хора, – а не ония хора без морал, които са управлявали до днес България. Една нова партия – целият народ, – на която невидими духовни шефове са сенките на Раковски, Ботев, Левски и всички ония честни образи на миналото, които се жертваха за възраждането на българския народ.“

––––––

Днес, 15 януари, се навършват 120 години от рождението Гео Милев. Поет, публицист, издател – най-значимият представител на експресионизма в литература ни. Поемата му „Септември“ и списанията „Пламък“ и „Везни“ са част от културното ни наследство.

Въпреки краткия си живот – едва 30-годишен, Гео Милев оставя дълбока бразда в историческата и литературна ни памет. С публицистиката си развива модернизма, обогатява периодичния печат, провокира съвременниците си. Романът на Христо Карастоянов „Една и съща нощ“, посветен на поета и приятеля му -анархистът Георги Шейтанов, хвърля ярка светлина върху умишлено крити от различни български правителства събития и моменти от техния живот.

„Това тяхно другаруване ме занимава от години. И като казвам години, имам предвид направо десетилетия. Още през 90-те участвах в научни конференции в Стара Загора и сега си изрових една публикация от деветдесет и трета – значи повече от 20 години… Това – за тях двамата и за приятелството им. А пък що се отнася до Георги Шейтанов… Този човек ме е обсебил още по-отдавна, чак от 70-те години през миналия век. През 1986 г. тук в Ямбол беше отбелязана 90-годишнината от раждането му. Беше дошъл Ефрем Карамфилов, Едвин Сугарев беше дошъл, конференцията беше ръководена от Иван Сарандев. Тогава Иван Сарандев каза, че е радостно това, което се случва, защото дотогава самото споменаване на името на Шейтанов беше направо паспорт за неблагонадеждност. Е, аз го споменавах и преди това – още в първата книга от трилогията „Кукувича прежда”, „Перпетуум мобиле”, той се появяваше, (че и с Мариола Сиракова при това)… А що се отнася до документалната основа на „Една и съща нощ”, тя е документална дотолкова, доколкото спомените са документ“, заяви в интервю за lira.bg Карастоянов.

След атентата в „Света Неделя“ през 1925 г. авторът на „Септември“ и финансовият благодетел на сп. „Пламък“ Шейтанов са зверски убити в полицията.

Предлагаме ви избрани цитати от публицистиката на Гео Милев.

„Димчо Дебелянов бе посечен в жертва на една голяма и страшна Химера. Безсмислената Химера Отечество.“

–

„Фрагментът е рожба на новото изкуство. Новото изкуство е фрагментарно. Непълно или: недопълнено с обяснителните подробности на непосредната логика.“

–

„Изкуството обаче – съвременното изкуство и всяко истинско изкуство – не може да бъде народно, за народа; по простата причина, че в творчеството на художника не може да вземе участие националното чувство като съзнание, като логическо дадено – бит; защото художественото творчество е винаги интуитивно – винаги движение и плод на подсъзнанието. Националното чувство – щом то съществува като елемент в подсъзнанието – е и елемент в художественото творчество. И то именно дава специфичния нюанс на това творчество: то прави от музиката на Бетховена или поезията на Гьоте немско изкуство, от музиката на Шопена или поезията на Словацки – полско изкуство, от музиката на Чайковски или поезията на Пушкина – руско изкуство… Линхард и Бартелс, които пледираха тъй разпалено каузата на „родното изкуство“, въпреки своята искрена любов към народния бит на всички немски области, не можаха да създадат едно изкуство толкова „родно“, колкото е родно – немско – изкуството на Рих. Демеля или Стеф. Георге, модернистите, против които бе насочено течението Heimatkunst. В гладките стихове на Георге или бурните строфи на Демеля живее еднакво силно и вярно немското национално чувство, живее духът на немския народ от толкова века – вековете, на които са приемници и плод художниците от днес; също тъй, както в поемите на Верхарна гърми пулсът на „цяла Фландрия“ (toute la Flandre) – героичната Фландрия на l’Escaut и борбите против Алба; – не по-малко, отколкото в драмите на Метерлинк – Фландрия на снажните мълчаливци и печалните католически напеви под тежкия стон на оргела; също тъй, както във виденията на Яворова (след „Безсъници“, а не в първите му „народни песни“, като „Заточеници“, „Калиопа“, „Градушка“) е отразен ужасът на ония векове, които образуват българското битие (а не бит) – не по-малко отколкото в „модернистичните“ сънища и рапсодии на Траянова; което е ясно акцентуирано – за уверение на слепците – в няколко песни, писани през 1912.“

–

„Никога Народният театър не е падал тъй дълбоко в преизподнята на художественото невежество и художествената анархия – както днес: това впечатление имат всички ценители на изкуството у нас – близки или отдалечени от театъра.“

–

„Писателю,

Ти се отказваш да служиш на ежедневния живот, на суетния шум на делничния ден. Ти търсиш празник. Изкуството, красотата е за тебе празник. Но този егоистичен твой празник – твой празник – какво общо има той с алтруистичния живот на човечеството? С Живота, писан с главна буква? Защото: това, което ти наричаш твое творчество, твоя поезия – то е само частен твой дневник, дневника на ежедневния, егоистичния твой живот. Дневник в стихове или дневник в разкази. И тия стихове, и тия разкази – ти ги съчиняваш само за свое собствено удоволствие. И затова те не трогват никого освен тебе и твоите приятели. И затова твоята литература, нашата, българска литература не играе никаква роля в българския живот.

Защото Животът е проблема.“

–

„Фашизмът е последната уж спасителна идеология на агонизиращата днес Европа. Европа, поклонница на „демокрацията“, в ужаса на своето отчаяние, пред прага на гибелта си снема маската на „демокрацията“ и оголва истинския си лик – фашизма. Демокрацията значи реакция – най-черна реакция – и в Европа, и у нас. Тъмните сили на едно минало, което е вече нравствена, биологическа и историческа невъзможност, се надигат озверени против идеалите на бъдещото човечество, което се заражда днес; надигат се с целия арсенал на минали нелепици, които звучат като абсурд в днешния век – и с тях уж искат да спасят света. Това е реакция, това е фашизъм – един исторически абсурд, нещо повече – невероятна за XX в. глупост. Думата не е силна. “

–

Естетиката е същевременно и етика – по силата на простия факт, че всяко естетично проявление – всяко художествено произведение – всяко изкуство – е проявление преди всичко на човека… Защото ний съществуваме! Затова и в художника ний дирим преди всичко човека – етичния елемент. Човекът преди всичко! Човекът е всичко: и цел, и мечта, и красота, и любов, и изкуство, и дух, и свят, и бог.“