Числото на Ланджев

За поетичната книга „Ние според мансардата” на Иван Ланджев

 

Нели ЛИШКОВСКА

Между приятели съм отбелязвала, че Иван Ланджев винаги е с два хода пред всички останали.И с един ход пред мен.

„Ние според мансардата” е именно такъв ход. Това беше и причината, поради която много, много дълго се колебах дали да пиша за тази поетична книга, за да споделя наблюденията си.

Започнах да я чета от позицията на пешката – квадратче по квадратче. Методично, с вътрешното убеждение, че това е правилният подход към поезията на Иван Ланджев. За да има техническо време мисълта на играча да настигне чисто интуитивните му възприятия.Без да усетя обаче, бях продължила съвсем несъзнателно по диагоналите, вертикалите, правите отсечки и ъгли на семантичните полета на книгата, в съответствие с тактическите изисквания при движението на офицерите и топовете. След което с подскоците на коня се придвижвах известно време от един красив поетичен миг в друг.

Основното пространство на „Ние според мансардата” е разпределено на множество черно-бели по-малки пространства, разграфени точно и прецизно.В тези малки реалии съществуват обекти от всички измерения – и директно назовани, и сякаш подхвърлени,и едва загатнати, и подобни на сенки, и съвсем невидими.

Твърдите стени, които се „вторачват във ръцете ти”. Гротескната непоносимост на кварталите, които „капят”. Задушните стаи на семейни хотели. Прозрачната чупливост „като през януари”. Замлъкването на до диез минор, което е равнозначно на огнена трагедия.

Театралното пространство е в състояние да погълне читателя с перфектните си детайли и с абсурдната картина на съществуването си. При това – неотделимо от ежедневното битие, без надежда за освобождение или бягство.

…И залепен

е зрителят, постигнал мир с конфликта.

„Протагонист”

Абсурдът като разклонение на една от реалностите се наблюдава и в „Мисли през сушав сезон”, и в „Noir”. Или в „Очила”, например:

…Нощем ме слага в ковчег

и не подозира за това щастие…

Особено зловещо поле на абсурда, което не може да бъде обходено или прекосено от никоя фигура върху него, без значение от ранга или положението й.Опасностите са многобройни и дебнат между и върху цялата безкрайна чернобяла равнина, превърнала се вече в съвършено нова геометрична фигура. Колкото и да се взираш и опитваш, накрая ще разбереш, че няма траектория, която би могъл да използваш при движението си напред.

Освен една – чрез познанието за нещата.

…докато този град дълбае с пръстите

навътре в оглупялата глава…

„Приблизителен сонет”

Езиковите пластове в поезията на Иван Ланджев се наслагват един върху друг.Облепват се взаимно.Попиват се един друг.Наслояват се, разкривайки една рядка ерудираност и дълбочина на погледа.Поетически и не само.Рационалност и мащабност, от които побиват тръпки.

Подобно на Испанска партия, Евклидова геометрия и Съвременна поезия, съчетани по един абсурден, но съвършен начин в измеренията на Духа.

 

…Обичам.

 

Онази фигура,

избрана от играча и решила изхода на всичко

Онази фигура,

открила се внезапно светла в голата глава на геометъра.

Онази фигура,

в средата на стиха, която го краси едва забележимо…

„Ние според мансардата”

 Измерение, където могат да съществуват едновременно и непрекъснато амебите при зараждането на живота в зората на планетата,средновековни рицари тамплиери, днешните астронавти и бъдещите хуманоиди. Пространство, в което табелките по вратите винаги са „като нови”, но надписите върху тях – винаги са сгрешени.Реалности, в които се кикотят и плачат метафизици, свенливи и/или злопаметни любовници, прашни съпруги, Слънца, които никога няма да изгреят,ръждясали таксита, лели със сини коси,Марианските падини на многоточията,емигрантки, които заминават от „републиката на характера ми”…

Този. Да, точно този абсурд е измерение, в което читателят ще поиска да остане. Прецизен, математически точен, поетично бистър абсурд.

Не може да се определя абсурдът по този начин?

Напротив. Може.

Защото това се назовава ” абсурд” само и единствено в този наш триизмерен свят. В останалите десет измерения  това е обект, който носи енергията на съвършеното ядро на атома.Сам по себе си е чиста енергия.

Загледана в Пространствата на „Ние според мансардата”, щях да пропусна Времето.

Времената.

„Ценното време”, което задължително трябва да се отнеме. Времето на нощта и времето на деня, които са с различна продължителност и форма(именно – форма).Времето на апетита „момент след момент”, който настъпва подобно нумидийска конница.Времето на удължените разстояния в един апартамент. Неизбродните времена на спомените, монолозите, тайните.

И този „Опит за датировка”, където времето е взето в своята многопосочност – тъжно, невъзможно, маниерно, отдавна. Изобщо – „от теб насам”.

Но поетът тук и в това отношение има желязно алиби, за което свидетелства самият А.Айнщайн – „единственото основание за съществуването на времето е това, че нещата трябва да се случват последователно”.

Знаейки тази истина, Ив.Ланджев отказва да се съобразява с него. В поезията му физическата величина t метаморфозира до неузнаваемост.

Времето, но не такова, каквото го познаваме.Не така, както го познаваме. И не до там, до където го познаваме.

Веднага възниква следващият въпрос – а какво, по дяволите, знаем за времето?

Нищо.

Т.е. времето не е ли пак абсурд или някаква негова крайна трансформация?Някакво несъответствие между измеренията. Пробив в системите.Грешка в програмата. Вибрациите му не са ли само в човешките съзнания?Не го ли съ-творяваме ние самите?Не сме ли ние факторът, който позволява то да се материализира в минути, сезони, часовници и стихове?

И какво ще се случи, ако му откажем правото на съществуване?

 

…Общината с часовника твърди, че е денем…

„Присъства на картата”

Наистина не е ли по-важно…но все пак заради теб има своето утре…

„Пресечки”?

Поставих съзнателно тази въпросителна точно тук, нарушавайки писмените правила. Дори и на страничен наблюдател, какъвто съм аз, съвършеният абсурд на тази поезия повлиява по един особен начин. Изразявайки се в чисто графически обозначения, неправилни според книжовните закони.

Поезията на Иван Ланджев е като метафизическа партия шах. В нея няма реми.Тя не признава равния край.В тази поезия не може да има и никакъв „контрол на времето”, с което боравят гросмайсторите. А всички стратегии и тактики са само пожелателни точки на едно шахматно мислене.

Затворих последната страница на „Ние според мансардата” с усещането за недоизказаност.Реших, че това е нарочно търсен ефект. Без елементът на изненада и непредвидимост, играта не е игра.Всеки ход предполага множество следващи, от които повечето са погрешни, няколко – препоръчителни, два – правилни, според Принципа за свободния избор и в зависимост от целта, която си поставяш. И само един – изненадващ, който обаче си е само твой, личен. И точно затова гениален.

„Ние според мансардата” е една брилянтна шахматна композиция, при която не съществуват нито физически, нито някакви други закони, които могат да повлияят на хода на играта.Задача, която не приема нито една от познатите „позволени позиции”. Задача, която няма решение в нашето измерение. Отговорът й е в някое от другите десет.

Или във всичките останали десет едновременно.

„Ние според мансардата” тук

Книги от Нели Лишковска тук