Начало / Любопитно / „Животът е другаде“ от Милан Кундера (откъс)

„Животът е другаде“ от Милан Кундера (откъс)

Когато майката на поета се запиташе къде е заченат поетът, тя се сещаше само за три възможности: вечерта на пейката в парка или следобеда в апартамента на коле­гата на бащата на поета, или сутринта на онова роман­тично място сред природата недалеч от Прага.

Когато същия въпрос си зададеше бащата на поета, той стигаше неизменно до извода, че поетът е заченат в апартамента на неговия колега, тъй като през въпросния ден всичко му беше тръгнало наопаки още от сутринта. Майката на поета не искаше да ходят в апартамента на колегата, на два пъти се скараха, на два пъти се сдобри­ха, а докато се любеха, някой завъртя ключ в ключалката на съседния апартамент, майката на поета се стресна, спряха да се любят, а после довършиха любенето, но и двамата вече бяха изнервени до крайност – според баща­та именно тази изнервеност беше виновна за зачеването на поета.

Майката на поета обаче за нищо на света не искаше да допусне, че поетът е бил заченат в онзи апартамент, с чийто ключ им бяха услужили (в него цареше староер­генски безпорядък и майката се беше погнусила от не­оправеното легло, върху чийто чаршаф се валяше смач­кана на кълбо чужда пижама); пак така отхвърляше и вероятността поетът да е бил заченат на пейката в парка, където тя се бе оставила да я придумат да прави любов с голямо нежелание и съпротива, тъй като ѝ се повдигаше при мисълта, че точно на такива пейки правят любов в парка леките жени. Ето защо за нея бе вън от всякакво съмнение, че поетът е могъл да бъде заченат единстве­но в слънчевата лятна утрин зад укритието на високия скален къс, стърчащ патетично редом с други камънаци в долината, където жителите на Прага излизаха неделно време на разходка.

Този декор е подходящо място за зачеване на поета по няколко причини: озарен от обедното слънце, той е декор на светлина и блясък, а не на мрак; на ден, а не на нощ; той е място сред откритата природа, ще рече – място на полет, на крила; и накрая, макар и не много от­далечена от последните жилищни сгради на града, това е романтична местност, осеяна с груби скали, стърчащи от диво намачканата земя. Всичко това се струваше на майката красноречив образ на собствените ѝ преживява­ния от онова време. Та не беше ли голямата ѝ любов към бащата на поета романтичен бунт срещу нейните проза­ични и порядъчни родители? И нима куражът, с който тя, дъщерята на богат търговец, си бе избрала току-що дипломиран беден инженер, не бе вътрешно подобен на онзи див, необуздан пейзаж?

По онова време майката на поета изживяваше голяма любов и този факт с нищо не се променя от разочарова­нието, сполетяло я само няколко седмици след чудната сутрин зад скалата. Работата е там, че когато, обзета от радостно вълнение, съобщи на любовника си, че вече няколко дни ѝ закъснява интимното неразположение, което всеки месец ѝ тровеше живота, инженерът с обид­но равнодушие (макар и, както ни се струва на нас, това равнодушие да бе престорено и не особено убедително) заяви, че става въпрос за незначително смущение в те­лесния кръговрат, който без съмнение пак ще се върне към благотворния си ритъм. Майката долови, че лю­бовникът ѝ не желае да сподели надеждите и радостта ѝ, засегна се и спря да му говори, докато лекарят не ѝ съобщи, че е бременна. Тогава бащата на поета ѝ каза, че имал приятел гинеколог, който щял дискретно да я избави от възникналото усложнение, а тя избухна в плач.

Ах, как трогателно свършват бунтовете! Първо май­ката се бе разбунтувала срещу родителите си в името на младия инженер, а после бе хукнала при родителите си, за да търси от тях помощ срещу него. И родителите ѝ не я разочароваха – срещнаха се с младия мъж, поговориха си задушевно с него и инженерът, проумял, че бездруго няма къде да бяга, кандиса да вдигнат тежка сватба и прие, без да се опъва, значителната зестра, с която можа да си основе строителна фирма; а собственото си скром­но имущество, побиращо се в два куфара, пренесе във вилата, където младоженката живееше с родителите си, откакто се бе родила.

Светкавичната капитулация на инженера обаче вече нямаше как да скрие от майката на поета нелицеприят­ната истина – онова, в което се бе впуснала с безразсъд­ство, което ѝ изглеждаше прекрасно, не беше споделена голяма любов, на каквато по убеждението ѝ тя имаше пълно право. Баща ѝ бе собственик на две просперира­щи пражки дрогерии и дъщерята признаваше морала на точните сметки – щом тя самата бе вложила в любовта всичко (та нали бе готова заради нея да предаде собстве­ните си родители и тихия им дом!), държеше и партньо­рът ѝ да внесе в общата каса същия капитал от чувства. Така че в стремежа си да поправи възникналата неспра­ведливост тя реши да си прибере от касата с чувства това, което бе сложила там, и след сватбата неизменно излагаше пред съпруга си едно гордо и строго лице.

Скоро преди това от фамилната им къща се беше из­несла сестрата на майката на поета (беше се омъжила и заживяла със съпруга си под наем в жилище в центъра на града), така че старият търговец и жена му остана­ха в партерните стаи, а инженерът и дъщеря им можаха да се настанят над тях в три стаи, две по-големи и една по-малка, обзаведени без никаква разлика по начина, избран от бащата на младоженката двайсет години по-рано, при построяването на вилата. Това, че инженерът бе получил като свой дом един вече завършен интериор, в някаква степен го устройваше, защото освен съдържа­нието на двата споменати куфара той нямаше никакво имущество; и все пак предложи да внесе някои дребни промени в облика на стаите. Но майката на поета не мо­жеше да допусне онзи, който я бе пращал под ножа на гинеколога, да наруши старото разположение на мебели­те, попило духа на родителите ѝ, многото години сладки навици, позната атмосфера и сигурност. Младият инженер и този път се предаде без бой и си позволи само един дребен протест, който отбелязваме специално: в спалнята на съпрузите имаше малка масич­ка; върху единствения ѝ широк крак се крепеше тежка кръгла плоча от сив мрамор, а върху плочата бе монтира­на статуетка, изобразяваща млад мъж; мъжът държеше в лявата си ръка лира, която бе опрял на издадения си хълбок. Дясната му ръка пък беше патетично размахана, сякаш пръстите ѝ само преди миг бяха изтръгнали звуци от струните; десният крак бе протегнат напред в крачка, а главата – леко наклонена назад, така че очите гледаха нагоре. Да добавим още, че лицето на младежа бе нео­бикновено красиво, косите му – къдрави, а белотата на алабастъра, от който бе изваяна статуетката, придаваше на фигурата нещо нежно девическо или божествено дев­ствено. Всъщност не напразно употребихме думата бо­жествено – според надписа, издълбан на малкия поста­мент, младежът с лирата бе древногръцкият бог Аполон.

Почти нямаше случай майката на поета да спре по­глед върху него и да не се ядоса. Най-често той стоеше обърнат със задник към вътрешността на стаята, друг път се превръщаше в окачалка за шапката на инженера, понякога изящната му глава биваше покрита с обувка, а се случваше и да е облечен с някой чорап на инженера; това последното, понеже чорапът смърдеше, бе особено неприемливо оскверняване на повелителя на музите.

И ако майката на поета се нервираше от всичко това, вината не бе само в недостатъчното ѝ чувство за хумор. Тя беше доловила, че с нахлузения върху тялото на Апо­лон чорап съпругът ѝ споделя под маската на грубовата шега онова, което инак учтиво ѝ спестява, премълчавай­ки го – че отказва да приеме нейния свят и че е капиту­лирал пред него само временно.

Така алабастровият предмет се бе преобразил в ис­тински античен бог, тоест в същество от света на без­смъртните, което се намесва в света на смъртните, за­плита неговите истории, интригантства и издава тайни. Младоженката виждаше в него свой съюзник, а мечта­телната ѝ женска природа го превръщаше в живо съще­ство, чиито очи на моменти сякаш се оцветяваха, а ус­тата му сякаш дишаше. Майката на поета обикна голия момък, унижаван вместо нея и заради нея. Загледана в прелестното му лице, тя започна да копнее детето, рас­тящо в корема ѝ, да заприлича на този красив враг на съпруга ѝ. Искаше да му заприлича толкова много, че тя да може да си мисли, че не съпругът ѝ, а тъкмо този момък е нейният оплодител; молеше го да извърши чудо и с него да поправи злополучното зачеване, да го препе­чата, да го прерисува, както някога великият Тициан е нарисувал своя картина върху платно, похабено от няка­къв цапач.

Несъзнателно приемайки за свой образец Дева Ма­рия, станала майка без смъртен оплодител и така сътво­рила идеала на майчината любов, в която не се намесва и не пречи никакъв баща, майката на поета се изпълни с провокативното желание детето да се казва Аполон – за нея това бе същото, както ако то би се казвало Този, който няма смъртен баща. Но тя си даваше сметка, че синът ѝ би имал тежък живот с такова възвишено име и че всички биха се присмивали и на нея, и на него. Зато­ва се зае да търси чешко име, достойно за млад гръцки бог, и ѝ хрумна името Яромил (което на чешки означава Този, който обича Пролетта или Този, който е обичан от Пролетта); всички одобриха това име.

Пък и пролетта тъкмо бе в разгара си и люляците цъфтяха щедро в деня, когато я откараха в клиниката. Там, след няколко часа болки, младият поет се изхлузи от нея върху омърсения чаршаф на света.

После сложиха поета в малко легълце, долепено до нейния креват, и тя се заслуша в сладкото му врещене; измъченото ѝ от болките тяло бе преизпълнено с гор­дост. Нека не завиждаме на тялото ѝ за тази гордост – то тялото, до този момент не бе имало особени поводи да се гордее, въпреки че беше доста хубаво. Вярно, имаше малко неизразителен задник и леко късички крака, но за­това пък необикновено свежи гърди, а под меките, тънки коси (толкова леки, че трудно можеха да бъдат подреде­ни в прическа) – лице, което наистина не бе ослепително красиво, но притежаваше ненатрапчиво обаяние.

Майката винаги съзнаваше много повече своята неза­бележимост, отколкото обаянието си, особено след като от дете живееше редом с по-голямата си сестра, която танцуваше превъзходно, беше шивачка в най-доброто пражко модно ателие и, декорирана с тенис ракета, лес­но намираше достъп до света на елегантните мъже, за­гърбвайки родния си дом. Тази ефектна стръвност още повече затвърждаваше желанието на майката на поета напук на сестра си да бъде скромна. Именно така, воде­на от този протест, тя се научи да обича сантиментална­та сериозност на музиката и книгите.

Вярно, още преди инженера тя ходеше с едно момче, медик, син на приятели на техните, но тази връзка не можеше да изпълни тялото ѝ с по-значимо самочувст­вие. Когато на вилата им той я люби за първи път, тя го напусна още на следващата сутрин с меланхоличната увереност, че нито на чувствата ѝ, нито на сетивата ѝ е отредено да изпитат голямата любов. И тъй като точно по онова време завършваше гимназия, пред нея се раз­кри възможността да заяви, че иска да вижда целта на живота си в работата, поради което е решила да се запи­ше (въпреки неодобрението на прагматично настроения си баща) във философския факултет.

Разочарованото ѝ тяло киснеше вече пети месец на широката банка в университетската аудитория, кога­то срещна един ден на улицата дързък млад инженер, който го заговори и след три срещи го облада. И тъй като този път тялото остана предоволно (и изненадано от това), душата бързо-бързо забрави амбициите за про­фесионална кариера и (както би следвало винаги да по­стъпва една истинска душа) се притече на помощ на тя­лото – съгласяваше се охотно с възгледите на инженера, с веселото му нехайство и с чаровната му безотговор­ност. Макар да съзнаваше, че всичко това са качества, несъвместими с родния ѝ дом, тя желаеше да се отъж­дестви с тях, защото, когато се проявяваха, тъжното ѝ скромно тяло преставаше да не си вярва и с удивление започваше да се радва на самото себе си.

Означава ли това, че майката на поета бе най-после намерила щастието? Не съвсем. Тя се мяташе между съмненията и вярата. Когато се разголваше пред огледа­лото, се гледаше с очите на инженера, като понякога се виждаше вълнуваща и възбуждаща, а понякога – скучна и банална. Беше предала тялото си във властта на чужди очи, а в това имаше твърде голяма несигурност.

Но колкото и да се люшкаше между надеждата и без­верието, тя бе напълно изтръгната от преждевременно споходилото я пораженство. Тенис ракетата на сестра ѝ вече не я хвърляше в депресия, а тялото ѝ най-сетне жи­вееше като тяло и майката разбираше, че е прекрасно да се живее по този начин. Жадуваше този неин нов живот да не се окаже само измамно обещание, а непоколебима истина; жадуваше инженерът да я отведе от факултет­ските банки и от фамилната ѝ къща и да превърне лю­бовната им история в житейска история. Ето защо бре­менността ѝ я бе въодушевила толкова – виждаше себе си, инженера и детето си и ѝ се струваше, че тази троица достига звездите и изпълва вселената.

За това, което последва, разказахме в предишната глава – майката бързо проумя, че онзи, който бе държал на любовната история, се бои от житейската история и не жадува да се превърне заедно с нея в скулптурна група, достигаща звездите. Но вече знаем и че само­чувствието ѝ не рухна под напора на студенината на любовника ѝ. Работата е там, че бе настъпила една много важна промяна. Тялото на майката, съвсем до не­отдавна предадено на произвола на очите на обичания мъж, бе влязло в нова фаза от своята история – то бе престанало да бъде тяло за чуждите очи, а бе станало тяло за някой, който все още си нямаше очи. Външна­та обвивка бе престанала да бъде важна за това тяло; сега то докосваше друго тяло с вътрешната си, неви­дяна никога и от никого страна. Това означаваше, че очите на външния свят можеха да постигнат само не­съществената му външност, и в този смисъл дори мне­нието на инженера вече не означаваше нищо за тялото на майката, защото не бе способно по никакъв начин да повлияе на великата му съдба. Едва сега то, тялото, ставаше изцяло самостоятелно и самодостатъчно, а все по-грамадният и грозен корем се превръщаше в растящ резервоар на гордост.

След раждането тялото на майката встъпи в друга фаза. Когато търсещата уста на сина за първи път зас­мука гръдта ѝ, тя усети да я обзема сладостен трепет, който тръгваше от центъра на същата тази гръд и се раз­пространяваше лъчеобразно из цялото ѝ тяло. Чувството беше като ласките на любовник, но в него имаше нещо повече – голямо спокойно щастие, голямо щастливо спо­койствие. Никога преди не бе изпитвала нещо подобно. Когато любовникът целуваше гърдата ѝ, това бе само миг, призван да изкупи часове на съмнения и недоверие; устата на сина се впиваше в гърдата ѝ с непреходна отда­деност, в която тя можеше да е напълно сигурна.

И още нещо беше различно. Когато любовникът до­косваше голото ѝ тяло, тя се срамуваше – близостта бе винаги преодоляване на някаква чуждост и миговете на сливане бяха опияняващи точно заради това, че бяха само мигове. Свянът бе винаги нащрек, той правеше любовта вълнуваща, като същевременно внимаваше тя­лото да не се отдава без остатък. Но сега, сега свянът бе изчезнал, нямаше го. Двете тела се отваряха едно за друго без остатък и тя нямаше какво да крие.

Никога преди не се бе отдавала така на друго тяло и никога друго тяло не ѝ се бе отдавало така.

Книги от Кундера тук

Прочетете още

AIP-cover1

Автоимунните заболявания се лекуват чрез цялостна промяна

„За автоимунните заболявания няма една-единствена причина. Вместо това комбинацията от фактори „съзаклятничат“, за да създадат …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *