Лира Литературно-рекламна Агенция
Разтвори пред себе си вестника. Снимката му се усмихваше на първа страница. Разговор с Анри Перон. Не му пукаше какво мисли за него Мари-Анж. И все пак пред тези напечатани редове преоткриваше малко от наивната вяра на селянина, който чете Библията – сякаш чрез фразите, които самият той бе подсказал на журналистката, най-после щеше да научи кой е. „В сянката на аптеката в Тюл, вълшебството на червените и сините буркани… Но умното дете ненавижда този ограничен живот, миризмата на лекарства, уличките на родния си град… То пораства и зовът на големия град става все по-настоятелен… Обещал си е да се издигне над сивотата на околната посредственост. В едно потайно кътче на сърцето си дори се надява един ден да се изкачи по-нависоко от другите… Съдбовна среща с Робер Дюбрьой… Очарован, объркан, раздвоен между възхищението и предизвикателството, Анри Перон сменя юношеските си мечти с истинска мъжка амбиция. Започва упорито да се труди… Една малка книга е достатъчна, за да влезе славата в живота му – Перон е на двайсет и пет години. Брюнет, с взискателен поглед, строга уста, прям, открит и все пак сдържан…“ Анри хвърли вестника. Мари-Анж не беше идиотка, познаваше го доста добре, а го бе превърнала в някакъв псевдо Растиняк за мидинетки.
– Права си – каза той. – Не трябва да се разговаря с журналисти. За тях животът е само кариера, а работата само средство да преуспееш. Това, което наричат успех, е шумът около теб и спечелените пари. Няма начин да ги разубедиш.
Пол се усмихна снизходително.
– Забележи, че малката е написала много мили неща за книгата ти. Но и тя е като другите. Възхищават се, без да разбират.
– Не се възхищават чак толкова – каза Анри. – Това е първият роман, който излиза след Освобождението. Длъжни са да говорят хубави неща за него.
В последна сметка този концерт от похвали се оказваше по-скоро смущаващ. Той показваше, че книгата му е навременна, но не даваше никакви сведения за достойнствата ѝ. Анри започваше дори да мисли, че дължи успеха си на недоразумение. Ламбер смяташе, че е искал чрез колективното действие да възвеличи индивидуализма, Лашом, напротив, мислеше, че проповядва саможертвата на индивида в името на колектива. Всички подчертаваха поучителния характер на романа. Всъщност Анри почти случайно бе поставил историята си във времето на Съпротивата. Бе мислил за един човек и за една ситуация, за връзката между миналото на героя си и кризата, през която минаваше. И за много други неща, за които никой критик не говореше. Негова ли беше грешката или на читателите? Публиката бе харесала книга, съвсем различна от тази, която Анри смяташе, че й е предложил.
– Какво ще правиш днес? – попита той топло.
– Нищо особено.
– И все пак?
Тя помисли.
– Ами ще се обадя на шивачката ми и ще отида да разгледаме прекрасните платове, които ми донесе от Португалия.
– А после?
– О! Винаги имам какво да правя – каза тя ведро.
– Тоест не правиш нищо – уточни Анри и строго погледна Пол. – Много мислих за теб през този месец. Намирам за престъпно да прекарваш дните си, като вегетираш между тези четири стени.
– Наричаш това вегетиране! – възкликна Пол, нежно се усмихна и също като някога в усмивката й се съдържаше цялата мъдрост на света. – Когато обича, човек не вегетира.
– Но любовта не е занимание.
Тя го прекъсна.
– Извинявай, за мен е занимание.
– Пак мислих за това, което ти предложих на Бъдни вечер – подзе той, – и съм сигурен, че съм прав. Трябва отново да започнеш да пееш.
– От години живея като сега – каза Пол. – Защо изведнъж се разтревожи?
– През войната можехме да се задоволяваме да убиваме времето, но войната свърши. Слушай сега – продължи той настоятелно, – ще отидеш да кажеш на стария Грепен, че искаш отново да започнеш работа. Аз ще ти помагам в избора на песните. Дори ще се опитам да ти напиша текстове и ще помоля и приятелите. На Жулиен например това много ще му допадне, сигурен съм, че ще напише очарователни песни. А Брюжер ще напише музиката. Ще видиш какъв репертоар ще имаш само след месец! Когато се подготвиш, Сабририо ще те чуе и ти гарантирам, че ще те ангажират в Клуб 45. От този момент нататък ще си лансирана.
Анри усети, че говори прекалено обстоятелствено и прекалено разпалено. Пол го гледаше с учуден упрек.
– Е и какво? – попита тя. – Нещо повече ли ще съм за теб, ако името ми се появи на афишите?
Той сви рамене.
– Не ставай глупава! Разбира се, че не. Но по-добре е да правиш нещо, отколкото да не правиш нищо. Аз се опитвам да пиша, ти би трябвало да пееш, след като те бива за това.
– Живея, обичам те, това не е нищо.
– Играеш си с думите – нетърпеливо каза той. – Защо не искаш да опиташ? Мързи ли те? Страх ли те е? Или какво?
– Виж – каза тя и гласът й внезапно стана твърд. – Дори ако всички тези тщеславни неща като успех и известност все още имаха някакъв смисъл за мен, няма начин да започна на трийсет и седем години второразрядна кариера. Когато жертвах заради теб турнето в Бразилия, това беше окончателно отказване от всякаква кариера. Ни най-малко не съжалявам, но да не говорим повече за това.
Анри отвори уста да протестира. Опитваше се да го изкара отговорен за тази жертва, която ентусиазирано бе решила да направи, без да го пита! Сдържа се и озадачено се вгледа в Пол. Никога не бе разбрал дали наистина мрази известността, или се бои, че няма да я постигне.
– Гласът ти е прекрасен като някога – увери я той. – И ти също.
– Е не – каза тя нетърпеливо и сви рамене. – Знам, ще има шепа интелектуалци, които, за да ти доставят удоволствие, ще повтарят няколко месеца, че съм гениална. И после – сбогом. Бих могла може би да бъда Дамия или Едит Пиаф, но съм пропуснала шанса си. Толкоз по-зле за мен, точка по въпроса.
Несъмнено нямаше да стане голяма звезда. Но достатъчно бе да има малко успех и щеше да понамали претенциите си. Тъй или инак, животът й нямаше да е толкова жалък, ако активно се занимаваше с нещо. „А и мен това би ме уредило!“, каза си той. Знаеше, че и неговият живот е под въпрос, при това повече, отколкото животът на Пол.
– Струва си да го направиш, дори ако не стигнеш до голямата публика – каза той. – Имаш глас, имаш собствен стил. Би било интересно да се опиташ да извлечеш от пеенето всичко възможно. Убеден съм, че това ще ти донесе истинска радост.
– В живота ми има много радост – каза тя и лицето й светна. – Ти като че ли не разбираш какво е любовта ми към теб.
– Напротив – възрази той живо и добави раздразнено: – Но не би направила от любов към мен това, за което те моля.
– Ако имаше истински причини да го искаш от мен, щях да го направя – обяви тя тържествено.
– Само че предпочиташ твоите причини пред моите.
– Да – каза тя спокойно, – защото са по-добри. Ти ми говориш от някаква съвсем външна гледна точка, светска гледна точка, която всъщност не е твоята.
– Не виждам каква е пък твоята гледна точка! – каза той ядно и стана.
Излишно бе да спори. Щеше да опита по-скоро да я постави пред свършен факт – ще й донесе песни, ще й уреди срещи.
– Добре, да не говорим повече. Но грешиш.
Тя се усмихна, без да отговори.
– Ще работиш ли?
– Да.
– По романа ли?
– Да.
– Хубаво.
Анри се качи по стълбите. Сърбеше го ръката да започне да пише. Поздравяваше се за това, че бе решил този роман изобщо да не е поучителен. Още нямаше точна представа какъв ще бъде, единственото му намерение бе да си достави удоволствието да бъде искрен. Разстла черновите пред себе си – почти сто страници. Добре беше, че ги остави да почиват един месец, сега щеше да ги прочете с нови очи. Отначало с наслада преоткри изложени в обмислени фрази множество впечатления и спомени. После постепенно го обзе безпокойство. Какво щеше да прави с всичко това? С тези несвързани драсканици? Имаше наистина нещо общо между тях, някакъв климат – предвоенният. И точно това внезапно го смути. Беше си мислил, че ще се опита да предаде вкуса на живота си, сякаш ставаше дума за марков парфюм, останал неизменен през годините. Но например това, което казваше за пътуванията, засягаше единствено двайсет и пет годишния мъж, какъвто беше през 1935-а – нищо общо с преживяното в Португалия. Историята му с Пол също бе остаряла – нито Ламбер, нито Венсан, никое от момчетата, които познаваше, днес нямаше да има подобни реакции. А и с пет години окупация зад гърба си една двайсет и седем годишна млада жена щеше да е съвсем различна от Пол. Имаше разрешение – да уточни, че действието се развива през 1935 година. Само че нямаше никакво намерение да пише роман за определено време, за вече отишъл си свят. Това, което искаше, докато нахвърляше тези редове, бе да се изобрази върху хартията като жив човек. Така че историята трябваше да се напише в сегашно време, като се транспонират и героите, и събитията. „Транспонират! Каква дразнеща дума! Каква идиотска дума!“, каза си той. Какви безумни неща си позволяват писателите с романовите герои – прехвърлят ги от един век в друг, разхождат ги от една страна в друга, слепват настоящето на един с миналото на друг, като включват и личните си фантазми. Ако се вгледаме по-отблизо, всички герои са чудовища и цялото изкуство се състои в това, да се попречи на читателя да се вгледа по-отблизо. Добре. Няма да транспонира. Може да измисли човеци, които нямат нищо общо с Пол, с Луи, с него самия. И друг път го е правил, но сега искаше да предаде истината за собствения си опит… Отмести купчината чернови. Събирал е материал по случаен принцип – лош метод. По-добре да пише както обикновено – да тръгне от някаква обща форма, от някакво точно намерение. Кое? Каква истина искам да изразя? Моята истина – какво точно означава това? Анри глуповато се взираше в белия лист. Да се хвърлиш в празното с празни ръце – страшничко си беше! Може би вече нямам какво да кажа, помисли си. Но всъщност тъкмо обратното, струваше му се, че никога нищо не бе казал. Имаше всичко за казване, като всички, по всяко време. „Всичко“ е силна дума. Спомняше си една фраза, написана на дъното на чиния: „Изплакваш и идваш на бял свят. Простенваш и си отиваш на оня свят.“ Какво да добави? Всички ние живеем на една планета, раждаме се от една утроба и храним все същите червеи. Всички имаме едно и също минало – защо да смятам, че то е само мое и че точно аз трябва да го разказвам? Прозя се. Не бе спал достатъчно и от този гол лист му се завиваше свят. Струваше му се, че всичко му е безразлично. А нищо не може да се напише, ако всичко ти е безразлично. Трябваше да изплува на повърхността на живота, там, където миговете и индивидите струват нещо, всеки един от тях. Само че, когато успяваше да се отърси от унинието, откриваше само грижи. „Еспоар“, местна многотиражка? Вярно ли беше това? Идеалист ли съм, след като се опитвам да въздействам на общественото мнение? Вместо да блее над този лист, по-добре да изучи сериозно Маркс. Да, това беше спешно – трябваше да си изготви програма и да се залови здраво да учи. Отдавна трябваше да го направи. Извинението му бе, че събитията са го изненадали и е се е заловил с най-важното. Но в неговия случай имаше и известно нехайство – от Освобождението насам живееше в някаква неоправдана еуфория. Анри стана. Тази сутрин не успяваше да се съсредоточи в работата си, снощният му разговор с Дюбрьой не му излизаше от ума. Освен това от вчера му бяха останали още писма за писане, трябваше и да поговори със Сезенак, нямаше търпение да узнае дали Престън ще му отпусне хартия и още не бе предал на „Ке дез Орсе“ писмото на стария Виернас. „Добре! Веднага ще го занеса“, реши той.
Книги от Симон дьо Бовоар тук
