„Граф Монте Кристо“ от Александър Дюма-баща (откъс)

ЗАВЕЩАНИЕТО

Когато Бароа излизаше, Ноартие погледна Валантин с лукаво любопитство, което предвещаваше твърде много. Девойката разбра този поглед, Вилфор също, защото лицето му се помрачи и той се навъси.

Взе си стол, настани се в стаята на парализирания и зачака.

Ноартие го наблюдаваше с пълно безразличие; но с крайчеца на окото си предупреди Валантин да не се тревожи и също да остане.

След четиридесет и пет минути прислужникът се върна заедно с нотариуса.

– Господине – започна Вилфор след поздравленията, – вика ви господин Ноартие дьо Вилфор, който е пред вас; пълна парализа го лиши от възможността да се движи и да говори, така че само ние успяваме с голяма мъка да доловим откъслечно какво мисли.

Ноартие направи с очи знак на Валантин така загрижено и повелително, че тя веднага отговори:

– Аз, господине, разбирам всичко, което дядо ми иска да каже.

– Вярно е – добави Бароа, – всичко, абсолютно всичко, както вече казах на господина, докато идвахме насам.

– Позволете, господине, и вие, госпожице – обърна се нотариусът към Вилфор и Валантин, – но при случай като този един държавен чиновник не може да действа необмислено, защото поема опасна отговорност. Първото необходимо условие за валидността на един документ е нотариусът да е напълно убеден, че е предал точно волята на този, който му я диктува. А сам аз не мога да бъда уверен в одобрението или неодобрението на един доверител, който не говори; и тъй като поради неговото онемяване обектът на желанията и нежеланията му не може да ми бъде ясно доказан, аз бих извършил едно незаконно и съвършено безполезно служебно действие.

Нотариусът направи крачка да си тръгне. Едва уловима победоносна усмивка пробягна по устните на кралския прокурор. А Ноартие погледна Валантин с израз на такава мъка, че тя препречи пътя на нотариуса.

– Господине – каза девойката, – езикът, на който разговарям с дядо си, е много лесен и аз мога да ви науча в няколко минути да го разбирате така добре, както го разбирам сама. Да видим, господине: какво е необходимо за пълното успокоение на съвестта ви?

– Всичко онова, което е необходимо, за да бъдат действията ми валидни, госпожице – отговори нотариусът, – с други думи, трябва да съм уверен в одобрението или неодобрението на доверителя. Един телесно болен човек може да завещава, стига да е душевно здрав.

– Е добре, господине, два знака ще ви уверят, че дядо ми никога не се е радвал по-пълно на умствените си способности. Господин Ноартие, който не може нито да говори, нито да се движи, си затваря очите, когато иска да каже да, и примигва няколко пъти, когато иска да каже не. Знаете вече достатъчно, за да можете да разговаряте с господин Ноартие. Опитайте.

Погледът, отправен от стареца към Валантин, беше така овлажнял от умиление и признателност, че самият нотариус го разбра.

– Дали чухте и разбрахте какво каза внучката ви, господине? – запита нотариусът.

Ноартие затвори полека очи и след един миг отново ги отвори.

– И одобрявате казаното от нея? С други думи, наистина ли изразявате мислите си чрез посочените от нея знаци?

– Да – потвърди старецът.

– Вие ли ме повикахте?

– Да.

– За да направите завещание?

– Да.

– И не желаете да си отида, преди да напиша това завещание?

Парализираният примига бързо няколко пъти.

– Е добре, господине – попита девойката, – разбрахте ли сега, успокои ли се съвестта ви?

Но преди нотариусът да ѝ отговори, Вилфор го дръпна настрана:

– Господине – каза той, – смятате ли, че един човек може да понесе безнаказано такова страшно физическо сътресение като изпитаното от господин Ноартие дьо Вилфор, без да е било тежко засегнато и душевното му състояние?

– Не това ме тревожи, господине – отговори нотариусът, – но питам се, как ще можем да отгатваме мислите, за да получим отговорите?

– Сам виждате, че е невъзможно – каза Вилфор.

Валантин и старецът слушаха този разговор. Ноартие загледа Валантин така втренчено и твърдо, щото погледът му изискваше очевидно отговор.

– Господине – каза тя, – не се тревожете; колкото и да е, или по-точно, да ви се струва мъчно да откриете мисълта на дядо ми, аз ще ви я откривам така, че не ще се съмнявате ни най-малко в нея. От шест години насам съм при господин Ноартие и нека сам той каже дали през тия шест години някое негово желание е останало неотгатнато, защото не съм могла да го разбера.

– Не – отговори старецът.

– Да опитаме тогава – каза нотариусът, – приемате ли госпожицата за тълкувател на мислите ви?

Парализираният направи знак, че е съгласен.

– Добре, да видим сега, господине, какво искате от мен и какъв документ желаете да съставите?

Валантин изброи всички букви от азбуката до буквата З. При тая буква бе спряна от красноречивия поглед на Ноартие.

– Господинът желае буквата з – каза нотариусът. – Съвсем ясно.

– Почакайте – каза Валантин; после се обърна към дядо си: – За…

Старецът веднага я спря.

Валантин взе речника и започна да прелиства страниците пред внимаващия нотариус.

– Завещание – посочи пръстът ѝ, спрян от погледа на Ноартие.

– Завещание! – извика нотариусът. – Ясно, господинът желае да направи завещание.

– Да – повтори няколко пъти Ноартие.

– Ще се съгласите, господине, че това е наистина странно – каза нотариусът на смаяния Вилфор.

– Вярно е – отвърна той; – а още по-странно ще бъде завещанието; защото все пак не мисля, че думите ще могат да се наредят върху хартията без съзнателно внушение от страна на дъщеря ми. А Валантин е може би премного заинтересована от това завещание, та не може да бъде подходящ тълкувател на неясните намерения на господин Ноартие дьо Вилфор.

– Не, не! – отвърна парализираният.

– Какво! – запита господин Дьо Вилфор. – Нима Валантин не е заинтересована от вашето завещание?

– Не – потвърди Ноартие.

– Господине – каза нотариусът, който беше възхитен от тази странна случка и си обещаваше да я разкаже подробно на своите познати, – това, което само преди няколко минути ми се струваше невъзможно, е сега съвсем лесно: това завещание ще бъде чисто и просто едно духовно завещание, предвидено и позволено от закона, при условие че е било прочетено пред седем души свидетели, одобрено пред тях от завещателя и пак пред тях запечатано от нотариуса. Колкото до необходимото време, то едва ли ще бъде по-дълго от това за обикновено завещание; имаме най-напред неизменните установени формули, а повечето подробности ще получим от самото състояние на делата на завещателя и от вас, който ги познавате, защото сте ги ръководили. Освен това, за да бъде документът неатакуем, ние ще му придадем пълна достоверност; един мой колега ще ми бъде помощник и, противно на обичая, ще присъства при диктуването. Доволен ли сте, господине? – продължи нотариусът, като се обърна към стареца.

– Да – отвърна Ноартие, сияещ, че са го разбрали.

„Граф Монте Кристо“  тук