Лира Литературно-рекламна Агенция
Майкъл Патернити е журналист, публицист и автор на бестселърите „Driving Mr. Albert“ и „The Telling Room“ („Ел контадор“), номинирана в САЩ за една от най-добрите книги на 2013 г. от NPR (Национално обществено радио), телевизионният канал за култура Entertainment Weekly и международната медийна организация The Christian Science Monitor. Носител е на престижни журналистически награди в САЩ. Негови материали са публикувани в десетки издания, включително „The NewYork Times Magazine“, „National Geographic“, „Harper’s“, „Outside“, „Esquire“ и „GQ“, където работи като кореспондент. Той е и съосновател на детски литературен център в Портланд, Мейн, където живее със съпругата си и трите им деца. До дни на българския книжен пазар ще излезе бестселърът му „Ел Контадор”. Това е история за страст, предателство, отмъщение и най-великото овче сирене в света. Представяме ви интервю с автора на любопитния пътепис, дадено за списанието „GQ”.
–––––––-
Отнема ви 13 години да публикувате „Ел Контадор”.
– Да, 13 години след първото ми посещение в селото Гусман и 22 години след като за първи път чух за това сирене. Тогава попаднах на статия за това невероятно сирене, правено от някакъв мъж в пещера в Испания. Знам, че звучи жалко, но така се получи. Това е като задача, която продължаваш да се опитваш да решиш, докато най-накрая не успееш.
Когато хората ви попитат за какво е книгата ви, какво отговаряте?
– Получава се заблуждаващо. Всички си мислят в началото, че е единствено за някакво сирене. Но не е така. Също такае и за убийство, история, разказвачество, истината и т.н. Трудно ми е да отговоря на този въпрос.
Има добър сюжет, който се върти около сирене.
– Историята е такава. През 80-те години на ХХ век Амбросио Молинос решава да съживи стара семейна рецепта и да направи сирене, което някак да стане известно в цял свят. В началото то се разпространило във всички испански села, а впоследствие започнали да го ядат и световните лидери. Все едно четете Габриел Гарсия Маркес – магически реализъм. Някакъв човек на забравено от бога място прави нещо, което целият свят приема за поетично, прекрасно, носещо духа и оптимизма, който липсват в света. Всичко обаче се превръща в бизнес и той бива излъган. Губи сиренето си. Така този отчаян кастилец започва да планира да убие най-добрия си приятел.
Амбросио изглежда като страхотен разказвач.
– Когато отидох в Испания за първи път бях по задача, дадена ми от великия готвач Феран Адриа. Реших да отида в Гусман в свободното си време. Когато срещнах Амбросио сякаш ме удари гръм. Сякаш е наркотик – влюбих се моментално във всичко, което този човек ми каза. Той е най-завладяващия разказвач, който съм срещал в живота си.
Колко пъти сте посещавали Гусман?
– 20 или може би 15. Включително едно лято, което прекарах там.
Колко страници сте изписали за тази книга?
– Започвах чернова няколко пъти. Всеки път стигах до страница 150 и се отказвах. Със сигурност над 1 000.
Защо ви отне толкова дълго, за да завършите „Ел Контадор”?
– В известен смисъл това е книга за спомени. Главно на Амбросио – най-щастливите мигове в неговия живот, неговото творение и впоследствие тяхното унищожение. Но и също спомените на моето семейство. Семейството ми се премести там. Децата ми живяха в Гусман. Беше объркващо. Обърквах края на тяхното детство с края на книгата.
Част от книгата е посветена на факта, че начинът, по който живеем в съвременна Америка ни прави нещастни. Защо не станахте фермер в Гусман.
– Защото това е много брутален свят. В села като Гусман живеят около 80 души, повечето от които са на 70 или 80 години. Зимата е много тежка. Няма нищо сигурно за едно семейство там. И като си американец става още по-трудно. Всичките ти близки са на цял океан разстояние. Човек губи връзка със света. Колкото и да критикуваме новите технологии, на всички са ни нужни. Много рядко се случва някой да се отдели напълно от цивилизацията, да живее във ферма и да пие прекрасно вино всеки ден. Това, което работи при мен, е контролът. От време на време отивам там и се изключвам от шума на останалия свят.
Вие пишете за списания вече доста години. Мислите ли, че журналистите в списанията не са достатъчно уважавани?
– Не е съвсем така. В тази ера на таблоиди, риалити предавания, хората все повече търсят и оценяват една добра нехудожествена история. Нямаше да се занимавам с това, ако в него нямаше стойност.
Ще продължавате ли да се връщате в Гусман?
– Разбира се. Това е едно от най-магическите места, на които съм бил. На последния Ден на благодарността бяхме там със семейството ми. Амбросио продължава да ни кани.
