Начало / Любопитно / „Сентръл парк“ от Гийом Мюсо (откъс)

„Сентръл парк“ от Гийом Мюсо (откъс)

Габриел

Всеки от нас носи в себе си

тревожен странник.

Братя Грим

Непознатият проговори със силен американски акцент, почти напълно заваляйки р-тата.

– Къде сме, по дяволите? – настоятелно запита той, смръщвайки вежди.

Алис стисна здраво пръсти около дръжката на пистолета.

– Мисля, че вие ще ми кажете! – отговори тя на английски, като приближи глока до слепоочието му.

– Съгласна ли сте да се успокоим? – попита той и вдигна ръце. – Махнете оръжието; тия джунджурии са опасни…

Все още сънен, посочи с брадичка закопчаната си с белезници ръка.

– Защо сте ми сложили това? Какво сторих този път? Да не съм се бил? Или съм бил пиян на публично място?

– Не съм ви приковала аз – отбеляза тя.

Алис го разгледа: той носеше тъмни джинси, кецове „Конвърс“, синя измачкана риза и вталено сако. Очите му, светли и привлекателни, бяха със сини кръгове от умората.

– Никак не е топло – оплака се той и присви врата си към раменете.

Сведе поглед към китката си, за да види колко е часът, но часовникът му го нямаше там.

– Гадост… Колко е часът?

– Осем сутринта.

Доколкото можа, пребърка джобовете си, преди да се разбунтува:

– Но вие сте ми свили всичко! Мангизите, портфейла, телефона…

– Нищо не съм ви откраднала – успокои го Алис. – И мен са ме пребъркали.

– Имам ужасна цицина – констатира той, като докосна задната част на черепа си със свободната ръка. – Разбира се, и това не сте извършили вие, нали? – изрече, без да очаква отговор.

Той я разгледа с крайчеца на очите си: облечена с прилепнали джинси и кожено яке, от което излизаха ръкавите на опръскана с кръв блуза, Алис беше стройна блондинка на трийсетина години, чийто кок аха-аха да се развърже. Лицето ѝ беше сурово, но хармонично – високи скули, фин нос, прозрачен тен, – а очите ѝ, позлатени от медените отражения на есенните листа, блестяха силно.

Внезапна болка прекъсна съзерцанието му: усещане за изгорено премина през предната част на ръката му.

– Какво става пък сега? – въздъхна тя.

– Боли ме – направи гримаса той. – Като рана…

Заради белезниците, Габриел не можа да свали сакото си или да повдигне ръкава на ризата, но, извивайки се, успя да види нещо като бандаж, което пристягаше ръката му. Наскоро поставена превръзка, през която се промъкваше тънка струя кръв и се стичаше към юмрука му.

– Добре, стига дивотии! – ядоса се той. – Къде сме? В Уиклоу?

Младата жена разтърси глава.

– Уиклоу? Къде е това?

– Гора на юг – въздъхна той.

– На юг от къде? – попита тя.

– Подигравате ли се с мен? На юг от Дъблин!

Тя го погледна с оцъклени очи

– Наистина ли мислите, че се намираме в Ирландия?

Той пак въздъхна.

– Че къде другаде може да сме?

– Предполагам във Франция. Близо до Париж. Бих казала в гората на замъка „Рамбуйе“ или…

– Стига сте бълнували! – прекъсна я той. – И коя сте вие всъщност?

– Девойка с патлак, която задава въпросите.

Той се опита да я предизвика с поглед, но усети, че ситуацията му се изплъзва от ръцете. Настъпи мълчание.

– Казвам се Алис Шефер, капитан в полицията съм, в криминалната бригада в Париж. Прекарах вечерта с приятелки на „Шан-з-Елизе“. Не зная къде сме и как сме се озовали тук, приковани един към друг. И нямам никаква представа кой сте вие. Сега е ваш ред.

След няколко секунди колебание, непознатият реши да се представи.

– Аз съм американец. Името ми е Габриел Кийн и съм джазов пианист. Обикновено живея в Лос Анджелес, но често съм на път заради концертите.

– Какъв е последният ви спомен? – подкани го тя.

Габриел сбърчи вежди и затвори очи, за да се концентрира по-добре.

– Така… Вчера вечерта, заедно с басиста и саксофониста ми свирихме в „Браун Шугър“, джазклуб в Темпъл Бар, културния квартал на Дъблин.

В Дъблин… Този тип е откачен!

– След концерта, се настаних на бара и може би малко прекалих с всичката куба либре  – продължи Габриел и отвори клепачи.

– А после?

– После…

Лицето му се сгърчи и той си прехапа устните. Видимо, трудно му беше да си спомни за края на вечерта.

– Чуйте, не зная нищо повече. Мисля, че се сдърпах с някакъв тип, който не харесваше музиката ми, след това свалях няколко мацки, но бях прекалено мотан, за да чукам която и да е от тях.

– Прекрасно. Наистина много елегантно.

Той отвърна на упрека с пренебрежителен жест и стана от пейката, принуждавайки Алис да стори същото. С рязко движение на ръката си, тя го накара отново да седне.

– Напуснах клуба преди полунощ – заяви той. – Едва се държах прав. Потърсих такси на „Астън Куей“. След няколко минути една кола спря и…

– И какво?

– Не знам нищо повече – призна си той. – Навярно съм дал адреса на своя хотел и съм се свлякъл на седалката.

– А после?

– Казах ви, нищо не знам!

Алис насочи надолу оръжието си и остана безмълвна няколко секунди, колкото да осъзнае лошите новини. Явно този тип нямаше да ѝ помогне да си изясни положението. Напротив.

– Нали осъзнавате, че всичко, което току-що ми разказахте, е глупава басня? – подхвана тя отново, въздишайки.

– Но защо?

– Ами защото се намираме във Франция!

Габриел измери с поглед гората, която се издигаше около тях: дивата растителност, буйните шубраци, скалистите повърхности, покрити с бръшлян, позлатения свод, оформен от есенните листа. Погледът му се плъзна нагоре по оголения дънер на гигантски бряст и съзря две катерички, които бързо се катереха и преминаваха от клон на клон в преследване на син дрозд.

– Готов съм да заложа ризата си, че не сме във Франция – рече той и си почеса главата.

– Във всеки случай има само един начин да разберем – ядоса се Алис, която отново насочи пистолета си и го накара да стане от пейката.

Те напуснаха полянката и поеха сред растителността, състояща се от гъсти храсти и кичести дървета. Приковани един към друг, преминаха прерязаното от долини подлесие, следвайки издигащия се нагоре път, после слязоха по склон, като се подпираха на скалистите повърхности. Бяха им необходими десетина минути, за да се измъкнат от този горски лабиринт; прескачаха малки потоци и се лутаха из множество лъкатушещи пътеки. Накрая стигнаха до тясна асфалтирана алея, обкръжена от дървета, които създаваха естествена растителна арка над главите им. Колкото повече напредваха по алеята, толкова повече се долавяха шумовете на цивилизацията.

Познато бучене: надигащият се тътен на града…

Обзета от странно предчувствие, Алис отведе Габриел към слънчев процеп сред листака. Те се придвижваха напред из голото място, пробиха си път до нещо, което приличаше на тревистия бряг на езеро.

Тогава го видяха.

Чугунен мост, силно дъгообразен, който се простираше над водната повърхност.

Дълъг мост с кремав цвят, украсен с арабески и деликатно декориран с вази с цветя.

Познато място за преминаване, показвано в стотици филми.

Боу Бридж.

Те не бяха в Париж. Нито в Дъблин.

Намираха се в Ню Йорк.

В Сентръл Парк.

„Сентръл парк“  тук

Прочетете още

35362242_1812449968815186_166428131589095424_n

Искрен поздрав за рождения ден на Падингтън!

Падингтън – мечето, на което английският писател Майкъл Бонд вдъхна живот преди повече от половин …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *