Лира Литературно-рекламна Агенция
На днешния ден, 4 ноември, е роден великият поет модернист Райнер Мария Рилке (1875-1926) . Роден е в Прага, но е смятан за австрийски поет, понеже пише главно на немски в пределите на старата Австро-Унгарска империя. Израства в семейството на чиновник от железопътното ведомство. По желание на честолюбивата си майка години наред е възпитаван като момиче, носи женски дрехи и прически. След раздялата на родителите му, по настояване на бащата като противовес пет години прекарва във военно училище, където се чувства смазан физически и психически. Рилке учи в Търговската академия в Линц, а после записва философия, право и история на изкуството в университетите в Прага, Мюнхен и Берлин. Останалата част от живота му преминава в непрекъснати пътувания из Италия, Испания, Франция, Дания, Швеция и Швейцария. Сред тях особено значение има пътешествието му до Москва, където многократно се среща с Лев Толстой.
Последните си години Рилке проживява в Швейцария, където приятели му предоставят една кула в така наречения „Замък Мюзо“. Там поетът, вдъхновен от лириката на близките му Пол Валери и Андре Жид, пише стихове предимно на френски, някои издадени след смъртта му. Умира от левкемия и е погребан в двора на старата църква в Рарон сред Бернските Алпи. На надгробната му плоча е издълбана епитафия, сътворена от самия Рилке:
Роза, о, чисто противоречие, радост
ничий сън да не бъдеш
под толкова много
клепачи.
Предлагаме ви откъс от „Записките на Малте Лауридс Бриге”
Възможно ли е, мисли то, досега да не си видял, разпознал и казал нищо истинско и важно? Възможно ли е да си имал хиляди години време, за да гледаш, размишляваш и записваш, и да си оставил тези хиляди години да отминат като междучасие, през което изяждаш своя сандвич или една ябълка?
Да, възможно е.
Възможно ли е въпреки откритията и прогреса, въпреки културата, религията и световната мъдрост да си останал върху повърхността на живота? Възможно ли е да си покрил дори тази повърхност, която все пак е представлявала нещо, с някаква невероятно скучна материя, тъй че тя да изглежда като салонни мебели през лятната отпуска?
Да, възможно е.
Възможно ли е да си разбрал погрешно цялата световна история? Възможно ли е миналото да е фалшиво, защото винаги се е говорело за неговите маси така, сякаш става дума за вървящи вкупом хора, вместо да се каже за Единия, около когото те са стояли, тъй като той ни е чужд и е умрял?
Да, възможно е.
Възможно ли е да си смятал, че трябва да наваксаш онова, което се е случило, преди да си се родил? Възможно ли е да си бил принуден да припомняш всекиму поотделно, че той все пак произхожда от всички предишни поколения, следователно знае нещо и не бива да отстъпва от него пред другите, които знаят друго?
Да, възможно е.
Възможно ли е всички тези хора да познават съвсем точно едно минало, което никога не е било? Възможно ли е всички реалности да са нищо за тях, а животът им да отминава, несвързан с нищо, като часовник в празна стая?
Да, възможно е.
Възможно ли е да не знаеш нищо за момичетата, които тъй или иначе живеят на този свят? Възможно ли е да казваш „жените”, „децата”, „момичетата” и да не се досещаш (въпреки цялата си образованост), че тези думи отдавна нямат множествено число, а само безчислени единствени числа?
Да, възможно е.
Възможно ли е да има хора, които казват „бог”, но мислят, че това е нещо всеобщо?… Та виж само тези двама ученици: единият си купува нож, а него ден и съседът му си купува съвсем същия. След седмица те показват един другиму двата ножа и се оказва, че приликата вече е твърде слаба – толкова различно са се развили ножовете в различните ръце. („Да – казва тогава майката на единия, – защо пък трябва да похабявате всичко по един и същи начин…”) Тъй значи: възможно ли е да се вярва, че можеш да имаш бог, без да си служиш с него?
Да, възможно е.
Но след като всичко това е възможно, след като има поне намек, че е възможно – в такъв случай на всяка цена трябва да се случи нещо. Тогава първият срещнат, онзи, в чиято глава се е родила тази тревожна мисъл, трябва да започне, да направи нещо от пропуснатото; който и да е той, дори да е най-неподходящият – друг просто няма. Този млад невзрачен чужденец Бриге ще трябва да седне горе, на петия етаж, и да пише ден и нощ: да, той ще трябва да пише и това ще бъде краят.
