Лира Литературно-рекламна Агенция
Димитрина СЪБЧЕВА
Лицемерието е велика сила, дава криле. Не познавам и един човек, който да се е влюбил в четенето с това, което в т.н. литературни среди обичат да наричат „висока литература”. Всеки е изпадал в часове безсъние заради някоя жанрова книга – най-често приключенска, а сетне фантастична или любовна, мистична, криминална или от любимите за толкова много ужаси. Не мога да отрека силата и необходимостта на т.р. реалисти или отново тук изопачено наричани „съвременни автори”, аз също ги чета, но нима сред тях няма зле написани книги, посредственост, скука? И още как! Иска ми се вече да се спре с това глупаво наричане на високо и ниско, и да се заговори за добре и зле написано, защото в своята същност текстовете са точно това – добре или зле написани истории, добре или зле предадени идеи, светоусещания, търсения. Когато разгърна фантастична книга, без значение към кое подразделение на жанра принадлежи, аз търся провокацията, онова, което ще ме накара да изтръпна, да потърся отговорите на странните въпроси, които авторът ми задава, но други читатели са ми споделяли, че търсят точно обратното, търсят спокойствие, забрава, нещо, което ще ги отведе далеч от тяхното собствено сиво ежедневие, с множеството проблеми и препятствия за преминаване. Никое направление не дава това спокойствие както жанровата литература и никой жанр не провокира толкова силно както фантастиката (тук отново включвам цялата й разновидност), но тя била ала-бала. Дали? Ала-бала ли е да си починеш от простотията, да потънеш в приказката на несъществуващи съдби и да оставиш съзнанието да отдъхне от всичко онова, което го притиска ежедневно. Не мисля така, считам, че е необходимост, вродена при това, че защо иначе ни е било на хората нужно да създаваме всичките онея ала баланици , наречени приказки. Това, което въображението може да изведе като въпрос или решение, реалността може само да ограничи. Нашата реалия има очертания, граници, тях единствено фантазията може да премине и да остане същевременно защитена от моралните изисквания на общностите, фантазията може да отиде там, където реалността стигне ли ще значи, че сме стигнали края. Въображението може да предложи отговори на днес невъзможни въпроси, но утре тези отговори може да се окажат потребни. Въображението може да предложи утеха, каквато няма в реалността и приключение, от което няма да пострадаш, но можеш да извлечеш познание, емоция и най-сетне да станеш по-богат, сам да предизвикаш собствената си фантазия и да полетиш към непомисляни преди това решения и възможности в сивотата на твоя един живот. Литературата на един народ се изгражда не само от неговите реалисти, а от всички онези талантливи писатели, които дръзват да преминават границите на човешкото познание, на чувствата и съвременността. Всички онези, които не се страхуват да бъдат нежни, лигави, груби, проницателни, отчуждени от тук и сега, но вгледани напред към това, което би могло да бъде или назад към това, което е могло да стане или защо не встрани към хилядите паралелни възможности. Националната ни литература завинаги ще си остане осакатена, ако продължава абсурдното говорене за жанровата като за нещо гнусно, долно, от което човек може единствено да се срамува, ако чете, а да не говорим, ако я създава. Жанровете са цветът, живецът, от които тръгват идеите, онези същите, които променят света ни. Не мога да си представя свят без Верн, без Кард, без Ле Гуин, без Зелазни, без Толкин, без Дик, без Уелс, без Пол, без Райс и още много, много други. Да, фантастиката с цялото й богатство ми е любима, защото тя е най-свободният жанр, този който може да събори всички стени, включително и онези, в които искат да напъхат него самия. Другите жанрове обаче са също толкова необходими, защото сме различни, не само един от друг, но и различни спрямо отделните етапи от живота ни. Жанровете са богатство, жанровете са извор и още по-важно – те са хранилка за читатели.
