Начало / Интервюта / Карън Джой Фаулър: Насилието над животни е първата стъпка към превръщането на човек в социопат

Карън Джой Фаулър: Насилието над животни е първата стъпка към превръщането на човек в социопат

Карън Джой Фаулър е американска писателка, родена през 1950 г. Прозата й е характерна с използването на елементи от научна фантастика и фентъзи. Действието в книгите й най-често се развива през XIX век, а главните персонажи са жени. Отчуждението е главна тема в нейното творчество. Най-популярната й творба е „The Jane Austen Book Club“, адаптирана на големия екран. Последна й книга – „Напълно изгубили себе си“, беше номинирана за „Букър“ и от няколко дни е в българските книжарници. Представяме ви интервю с Фаулър, дадено за bookslut.com.

––––––––

Вашата книга „Напълно загубили себе си“ е базирана на експеримента на Уинтроп Келог от „Indiana University“ за отглеждане на маймуни като хора. Баща ви също е бил изследовател в този университет. Това ли е връзката, която вдъхнови творбата?

–          Келог напусна точно преди баща ми да започне да работи там. Не го познавахме лично. Предполагам, защото баща ми се занимаваше с научни изследвания, но не е споменавал името му. Веднъж с дъщеря ми се разхождахме в кампуса на университета и аз й споделях спомени от моята младост. Татко почина преди тя да се роди и аз й говорих и за него. Тя каза: „Какво ли би било да имаш родител, който смята, че е нормално да те отглежда на равни начала с шимпанзе? Трябва да напишеш такава книга“.

Кое ви изненада най-много, докато писахте?

–          Най-изненадващото беше, че разбрах, че шимпанзетата се нуждаят от по-добро отношение, защото толкова приличат на нас, и обратно – защото приличат на нас, трябва да се отнасяме с тях по-добре. Замислих се – какво ни прави толкова специални? Защо не са толкова специални и животните, които имат подобни качества? Започнах да си давам сметка как реагират животните на различни знаци, на езика на тялото и т.н.

Имаше ли реакции, които не очаквахте?

–          Да. Получих много писма от хора, които са били отглеждани с шимпанзета. Повечето много тъжни. Помолих ги да ми изпратят есета за своите преживявания, но никой не се реши. Предполагам не са искали да говорят повече по темата. Чух се и с представител на семейство Келог. Дъщеря му е била родена по същото време, в което завършва експеримента, затова не си спомня нищо. Брат й е бил на година и половина тогава – той също няма спомени. Тя обаче вярваше, че случилото се, силно е повлияло на нейното семейство. Много е тъжно, че в действителност този експеримент продължава много по-кратко, отколкото в моята книга. Тя ми каза нещо, което не знаех – че са получавали обидни  писма и смъртни заплахи от фундаменталисти. Не е доволна, че съм писала по темата. Винаги е учтива, но си личи, че иска случая просто да остане в миналото. Нейната дъщеря се ядосала, че тя не е тази, написала подобна книга.

Книгата Ви засяга и проблема с изследването на животни. Потърсих материали в интернет. Има някои ужасни истории и снимки. Беше ли трудно да правите проучвания на тази тема?

–          Да, много трудно. Но това се случва често, когато се правят проучвания за книга. Когато пиша исторически роман, дори да прочета ужасни неща, фактът, че са се случили отдавна, преди 300 години например, прави всичко една идея по-лесно. Но в случая всичко продължава. Сега има изследователски проект за косатките, по който се прави документален филм. Чувствам, че ако хората знаеха истината, нямаше да гледат. Но се разиграват огромни суми пари и всичко се представя така, сякаш изследванията са приятни за хора и животни.

Бащата на героинята Роузмари е психолог, но изобщо не си дава сметка за влиянието на шимпанзето върху децата му.

–          Това е една от най-големите изненади в експеримента на Келог. Представяли са си, че Гуа, шимпанзето, ще придобие чертите на хората, но никога не им идва на ум, че най-малкия син, Доналд, ще придобие чертите на маймуната. Това е причината експериментът да е спрян толкова рано. Оказва се, че хората са много по-склонни да имитират, отколкото маймуните.

Знаете ли, че насилието върху животни от страна на изследователите влияе силно и върху самите тях?

–          Не съм чела много материали по този въпрос, но отдавна се знае, че насилието над животни е първата стъпка за някой човек в превръщането му в социопат или нещо от този род.

Отчуждението е важна тема в книгата, главната героиня е аутсайдер в първите й години в училище.

–          Когато моите деца бяха в детска градина и ранните училищни години, бях шокирана да видя как деца отлъчват други за причини, които за мен са необясними. Става въпрос за добре изглеждащи деца, нищо в поведението им не ги прави различни. Всички останали деца обаче се съгласяват, че те не са част от групата. За Роузмари – нейното поведение не прави впечатление на родителите й, но останалите деца веднага прихващат знаците и я правят аутсайдер.

Урсула Ле Гуин е ваш идол, както и Джейн Остин. На кои други писатели се възхищавате?

–          Може би най-вече Т. Х. Уайт. Особено книгата му „The Once and Future King“. Като дете я препрочитах няколко пъти. Той ми е повлиял най-много, защото тогава бях малка, лесно се впечатлявах. Той е майстор на тоналността. Убеди ме, че можеш да си забавен в една наистина трагична история. Някои елементи на „The Once and Future King“ са реализъм, други – напълно фантастични, а трети – резултат на подробно проучване. Когато започнах да пиша, всички ми казваха, че трябва да направя избор. Аз вече знаех, че това не е така. Можеш да си всякакъв. Може би ако експериментираш, няма как да се харесаш на всички, но поне ще си си прекарал добре.

Пишете, че индивидуалният глас е много важен.

–          Експерименти като този с шимпанзетата винаги са пряко свързани с езика. Какви способности за говор имат шимпанзетата? Затова книгата ми е свързана силно с езика. Кой да говори? Кой е най-добре да говори? Слушат ли го другите? Кой иска и кой не иска да говори? Тези въпроси са фундаментални за книгата. За всеки персонаж е ключово какво казва, дали иска да го каже и дали другите го слушат.

Различен ли е процесът по писане на роман от този на разказ?

–          Да, много е различно. Когато пиша разказ, всичко е в главата ми. Обикновено знам каква е развръзката, как искам тя да бъде описана на листа, какъв искам да е ефектът върху читателя. При писането на разказ всичко е много по-съзнателно. Мога да манипулирам ефекта върху читателя. Естествено, всеки е различен и реагира различно да един разказ, но това също ми харесва. Романите са много по-объркани и аз си проправям път в тях. Това, което повече ми харесва в романите е, че мога да прекарам по-продължителен период от време с героите. Опознавам ги по-дълбоко. Никога някой герой от разказ не ми е липсвал. Но често ми се случва с романите.

Свързани заглавия

„Напълно изгубили себе си“ от Карън Джой Фаулър (анотация и откъс)

Карън Джой Фаулър спечели наградата „PEN/Faulker“

„Напълно изгубили себе си“ тук

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *