Лира Литературно-рекламна Агенция
Аспарух ПАНОВ пред БГНЕС
Въпреки че уж отбелязваме „25 години свободна България“ и вече 7 години сме членове на ЕС, на талази продължава да ни залива отвратително лепкавата и блудкава носталгия към времето на комунизма.
Ако всичко се свеждаше до спомени за „евтиното кебапче и българската роза“, щяхме да го преглътнем някак си. Но тук става дума за една пошла реанимация на „социалистическите духовни и материални ценности“, която успя дори да вкара партия като „Атака“ отново в парламента.
Когато се опитваме да анализираме (или поне да опишем) радикалните обществено-политически промени, в които участваме като свидетели или модератори, неминуемо се сблъскваме с кризата на идентичността в посткомунистическото ни общество. Оказва се, че е по-лесно да реставрираш старата си комунистическа идентичност и житейската философия на оцеляването и да ги напаснеш на новите реалности, отколкото да извисиш духа си до нивото на осмислените ценности на „свободния свят“, към който вече принадлежим.
Нещо повече, през последните години ставаме свидетели как „бавно и полека …“ реалната конкуренция на идеи и интереси се заменя със задкулисното договаряне в рамките на управляващата партия или коалиция. Публичното пространство се заменя отново с партийното. Много често партийни и корпоративни интереси се представят като национални. Връща се дори политическият език на стария режим, езикът от коридорите на комунистическата власт, от който лъха на евтина пропаганда и казионен оптимизъм.
Най-неприятното обаче, което се завръща, е подозрителността към Запада. Културната толерантност, характерна за нашата традиция, се подменя с насаждане на ксенофобия и шпиономания. Единственото, което не бърза да се завърне е комунизмът, защото той просто продължава да си е вътре в нас – като политическо поведение тип „партийни секретари“, като липса на елементарна инициативност и неистова омраза към забогателите и успелите, като страстно желание да излъжем държавата, а вече и ЕС, като любов и омраза, мазохистична любов към Русия или по-точно към нейната „силна Ръка“ и още по-силна мафия, и омраза към цигани и турци, а вече и към сирийци, но преди всичко към американските военни бази, където и да се намират те…
Именно тук, в нестаналата декомунизация и политическия ни провинциализъм се крие основното вътрешно противоречие на българския преход. Ако искаме да участваме през следващите години в големия европейски преход от проблемите на оцеляването към ценностите на знанието, духовната реализация и европейската политическа култура, трябва преди всичко да преодолеем кризата в идентичността на българското общество. Ще успеем ли? Само, ако се разделим с комунистическия си манталитет!
Аспарух Панов е депутат в ХХХVІ народно събрание и ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ). От 1994 до 1996 г. е вицепрезидент на Либералния интернационал. От 1998 г. до 2013 г. работи в германската политическа фондация „Фридрих Науман“. От февруари 2014 г. е председател на клуб „Либерално общество“.
Книгите на Аспарух Панов тук
