Начало / Интервюта / Стивън Кинг: Страхувам се от провала на всяка книга, която пиша (втора част)

Стивън Кинг: Страхувам се от провала на всяка книга, която пиша (втора част)

Вчера, 4 ноември, публикувахме първата част от интервюто със Стивън Кинг, дадено за „Ролинг Стоун“. Предлагаме ви  продължението.

––––––––––

Да поговорим за писането. Как протича един Ваш ден, когато пишете книга?

–              Събуждам се, закусвам, разхождам се около 5-6 километра, прибирам се, отивам в малкия си офис, където е ръкописът ми с последната написана страница отгоре. Прочитам я и усещането е като да си хванал такси. Достатъчно ми е да продължа, да се настроя, да вляза пак в този свят, какъвто и да е той. Не прекарвам цял ден в писане. Може би пиша нещо ново за около два часа. След това се връщам назад и редактирам. Принтирам и подреждам.

Всеки ден ли правите това?

–              Да, всеки ден. Дори през уикендите. Бях свикнал да пиша повече и по-бързо. Но с възрастта този процес се забави.

Пристрастен ли сте към писането?

–              Да, със сигурност. Обичам това. Но е едно от малкото неща, които вече правя все по-малко и получавам все повече от него. С наркотиците и медикаментите е обратно – колкото повече взимаш, толкова по-малко получаваш от тях. Писането все още ми носи удоволствие, но е пристрастяващо, обсесно компулсивно поведение. Така че пиша всеки ден в продължение на шест месеца. След това се принуждавам сам да спра изцяло за 10-12 дни, преди да започна пак. В тези почивки подлудявам жена си. Тогава тя непрекъснато ми повтаря: „Махни се от пътя ми, махни се от къщата, отиди прави нещо. Боядисвай къщички за птици или каквото и да е.“. Затова гледам телевизия, свиря на китара. И като си легна през нощта, ме сполитат едни странни кошмари, много неприятни. Причината е, че докато пиша, ги изкарвам на листа, а когато почивам, мозъкът ми продължава да ги произвежда и не иска да спре. И те трябва да отидат някъде… Затова идват в съня ми. Винаги са някакви сънища, които боравят с чувства като срам и несигурност.

Като например?

–              Например като онзи, в който трябва да играя някаква роля в театъра, но когато отивам там, само аз не мога да си намеря костюма, а освен това се оказва, че не съм си научил репликите.

Как тълкувате този сън?

–              Това е просто несигурност. Страх от провал, от несправяне.

Все още ли се страхувате от провал, след толкова много години на върха?

–              Разбира се, че се страхувам от тези неща.  Страхувам се от провала на всяка книга, която пиша, или дори от това, че няма да успея да допиша, че няма да ми хрумне краят.

Мислите ли, че въображението Ви е по-активно от това на повечето хора?

–              Не знам, човече. Със сигурност е по-тренирано. Понякога да си въобразяваш някакви неща е болезнено. Може да ти докара главоболие. А е възможно да не е физическа болка, а само душевна. Но колкото повече си способен да го правиш, толкова повече нараства и способността ти да спреш да го правиш. Всеки си има капацитет, но не мисля, че всеки го развива.

Ако трябва да сме честни, не всеки може да го прави като Вас.

–              Спомням си как пишех като студент разни разкази и романи. Някои от тях бяха публикувани, други – не. Но тогава главата ми щеше да се пръсне. Беше пълна с толкова много неща, които исках да напиша наведнъж. Имах толкова много идеи, които бяха ме задръстили. Сякаш само чакаха разрешение да излязат на бял свят. Все едно имах някакъв резервоар с идеи и само трябваше да пусна тръбата, за да изскочат. И сега ги има, но вече не са толкова много.

Откъде дойде идеята за  „Revival“?

–              О, тя е в мен от детството ми. В гимназията прочетох един разказ: „The Great God Pan“ с двама герои, които чакаха да видят дали една жена ще се върне след смъртта да им разкаже какво има там. Откачих по тази история. И колкото повече мислех затова, толкова повече се изграждаше този приличащ на „Франкенщайн“ на Мери Шели сюжет.

Колко време Ви отне да го напишете?

–              Започнах го в Мейн и го завърших във Флорида. Фактически за една книга ми трябва година. Първият вариант е груб, трябва да го изгладиш, да орежеш лошите части. Някой беше питал Елмор Ленард: „Как се пише книга, която някой да поиска да прочете?“. Отговорът му беше: „Като се освободиш от досадните простотии.“.

Има ли нещо от вас в героя Джейми?

–              Разбира се. Джейми е момче, което се пристрастява към наркотиците след катастрофа с мотоциклет. Аз също винаги съм имал проблеми с дрогата. Може би от колежа.

Имал сте и проблем с алкохола. Кога се случи това?

–              Започнах да пия на 18. Разбрах, че това се е превърнало в проблем, когато Мейн стана първият щат, приел закона за връщането на бутилки от алкохол. Защото вече не можеш да хвърлиш на боклука шишето, а го връщаш в център за рециклиране. У нас никой друг не пиеше, най-много жена ми да обърне някоя чаша вино. И една нощ отидох в гаража и видях, че кофата за боклук е пълна с празни кенчета от бира. Догоре. А само преди седмица беше празна. Явно пиех по каса бира на вечер. Тогава си помислих: „Аз съм алкохолик“. Мисля, че беше през 1978 или 1979 г. Казах си: „Наистина трябва да внимаваш, защото ако някой ти каже, че пиеш много и трябва да се откажеш, няма да си способен да го направиш.“.

Бяхте ли замаян сутрините, когато пишехте?

–              Не, аз не пиех през деня. Е, понякога, когато работех и на друго място, работех върху книгите си нощем. Но никога не съм създавал оригинални материали през нощта. Само съм редактирал.

Кога на сцената се появиха твърдите наркотици?

–              Може би през 1978 г. По времето, когато нещата с алкохола излязоха от релси. Е, аз си мислех, че всичко е под контрол, но не беше.

Кокаин ли?

–              Да, кока. Бях пристрастен от 1978 г. до 1986 г. Нещо такова.

Пишехте ли на кока?

–              Е, да, налагаше се. Но кокаинът е нещо различно от, да кажем, пиянството. Можех да спра да се напивам, но взимах кокаин през цялото време.

Тогава вече сте имали три деца. Сигурно е било много стресиращо да пазите тази тайна и да балансирате с всичките си отговорности?

–              Не помня.

Наистина ли?

–              Да. Цялото това време ми е малко мъгливо. Просто не го правех пред хора. И не бях социален пияч. Обичах да казвам, че не харесвам баровете, защото са пълни със задници като мен.

Опитвам се да разбера как сте живели през цялото това време с тайния си живот, отдаден на наркотици и пиене цели осем години, и пак сте задържали семейството и сте пишели бестселъри.

–              Е, сега и аз не го разбирам много това. Най вероятно просто правиш каквото трябва. Ако си пристрастен към нещо, просто трябва да си взимаш дозите. И даваш най-доброто от себе си, за да балансираш. Но малко по малко пукнатините в семейството се проявяват. Бях дяволски добър в това. Бях способен да стана сутрин, да направя закуска на децата и да ги заведа на училище. И бях много силен. Имах много енергия. Иначе сигурно щях да се убия. Книгите го показваха. „Мизъри“ е книга за кокаина. Ани Уилкс е кокаин. Тя ми беше най-големият фен.

Падна ли качеството на това, което пишехте тогава?

–              Да. „Томичукалата“ е ужасна книга. Това е последната, която написах, преди да се изчистя. После мислих много и си казах: „Да, наистина отдолу се крие хубава книга, но голяма част от енергията й е взета от кокаина. Трябва да се върна назад. Тя е около 700 страници и вероятно 350 от тях са добри.“.

 „Томичукалата“ ли е най-прецаканата Ви книга?

–              Ами, не харесвам много и „Капан за сънища“. Написах я след катастрофата (през 1999 г. Кинг е ударен от камион и получава много контузии – бел.ред.). Взимах „Оксикотин“ за болката. Не можех да работя на компютър, защото много ме болеше в седнало положение. Затова я писах на ръка. И през повечето време бях вцепенен заради лекарството. Това е другата ми книга, която показва как медикаментите влияят на работата ми.

А според Вас коя е най-добрата Ви книга?

–              „Романът на Лизи“. За мен тя е много важна книга, защото се отнася за брака, а аз никога не съм писал за това. Исках да говоря за две неща – тайния свят, който хората изграждат в брака си, и за това, че дори в интимния ни свят остават неща, които не знаем за най-близките си.

Кога ще приключите със серията си „Тъмната кула?

–              Никога. Проблемът с тези книги е, че никога не са били редактирани. Гледам на тях като чернови. Чак когато написах петата или шестата си помислих: „Е, това май е една книга.“. Подлудяват ме. Трябва да намеря време да ги пренапиша. Има нещо в тях, което липсва – голямата битка на хълма Джерико. Мислил съм много за това, но все още не мога да се справя.

Натрупахте богатство през годините. Повечето хора биха започнали да харчат – ще купуват къщи на Хаваите, в Южна Франция, ще ги пълнят с картини на Пикасо. Но очевидно Вие не правите така. Какво са парите за Вас?

–              Харесва ми да имам пари, да си купувам книги, да ходя на кино, да си купувам музика и разни неща. За мен най-хубавото нещо на света е да си свалям сериали на iTunes, защото няма реклами. Но ако бях обикновен работник, нямаше да мога да си го позволя. Дори не мисля за парите. За мен важното е, че съм здрав и нямам дългове. Парите за мен са важни дотолкова, доколкото мога да помагам на семейството си и да продължа да правя това, което обичам. Не са много хората, които могат да признаят точно това. Нито пък писателите. Не си падам по дрехите, по лодките. Е, имаме къща във Флорида, но по дяволите, ние живеем в Мейн. Не е някакво модно място. Имаме, каквото ни е необходимо. На жена ми й харесва. Аз не съм фен на разни джаджи. Падам си по колите, но това е защото съм израснал в провинцията и по тези места колата е важна. Така че имаме повече коли, отколкото са ни нужни. Това е нашата екстравагантност.

Но като погледнете към момчетата от хедж фондовете, които живеят като крале…

–              Абсолютно са ми безразлични. Гледах „Вълка от Уолстрийт“. Героят ми изглеждаше все едно се опитва да се умори с този си живот. Парите сами по себе си и за харчене не ме интересуват. Има много и постоянно ги пръскаме.

Чел съм, че правите щедри дарения, но никога не става ясно на кого и за какво.

–              Научени сме, че ако даваш пари си голяма работа и всички го виждат.  Това е надменност. Правиш го за себе си и не би трябвало да обръщаш голямо внимание на това. Да, даряваме, но идеята ми е: „Това е примерът, който се опитваме да дадем, така че бихме искали да ни последвате“. И така дарихме $1 млн. за болницата в Мейн, защото се надявахме, че още някой ще го направи.  Не се считам за знаменитост. Сега например ще направя рекламен клип за кандидата на Демократите Шена Белоус, която се състезава за Сената със Сюзън Колинс. И не знам колко добра воля има в щата, но мисля, че е честно и че тя ще помогне.

Не се ли страхувате, че политическата позиция може да отблъсне някои от читателите Ви?

–              Постоянно се случва. След стрелбата и убийствата на децата в Нютаун, Кънектикът (през декември 2012 г. 20-годишен мъж застреля 27 души, 20 от които деца на възраст от 5 до 10 години – бел.ред.) написах една е-книга, след която бях засипан с писма. „Задник, никога няма да прочета друга твоя книга“, ми пишеха. И какво от това? Ако не можеш да разграничиш една книга от политиката, тогава какъв си? Исус? Така например никога не съм харесвал Том Кланси. Но това не беше заради това, че подкрепяше републиканците, а защото смятах, че не можеше да пише. Има още един писател, който е искрен десняк – Стивън Хънтър. Но обичам книгите му. Не мисля обаче, че той харесва моите.

Баща Ви напуска семейството, когато сте бил на 2 години. Доколко липсата му Ви е оформила?

–              Не знам. Не живея някакъв прекрасен живот. Но пък си спомням 1971 г., когато се оженихме с Таби. Спомням си как си лежахме в леглото и аз се обърнах към нея с думите: „Трябва да се оженим“. Тя ми отвърна: „Нека преспим и да помисля до сутринта.“. Като се събудихме, ми каза: „Да, трябва да се оженим.“. Нямахме нищо. Аз работех на бензиностанция, помпах газ. Когато завърших гимназия, тя все още беше в училище. После получих работа в една обществена пералня, защото не можех да си намеря работа като учител. Нямахме никакви пари. Тя работеше в „Dunkin’ Donuts“, когато най-накрая ме взеха за учител. Нямахме телефон, а имахме две бебета у дома. Не ме питайте защо сме го направили. Нямам представа какво сме си мислели тогава.

Бихте ли го направили пак?

–              Били сме явно много луди. Но обичам тези деца и съм доволен, че сме го направили. И работата й… беше сладка в тази малка розова униформа. Господи, беше толкова красива. И имаше нещо секси в розовия найлон. Носеше ми празни кофи от пълнежа на донатите и ги използвахме, за да изхвърляме пелените. Гледах децата след училище, докато тя се прибере, а после си лягахме. Тогава си мислех: „Никога няма да напусна този брак. Каквото и да става.“.

Баща Ви е починал през 1980 г. Все пак не бяхте ли изкушен да се срещнете и да чуете неговия вариант за живота му?

–              Не. Бях любопитен, когато бях дете. Мислех си: „Искам да го намеря и да разбия ш***ната му глава“. След това пораснах и наистина ми се искаше да чуя неговата версия и чак тогава да му разбия главата. Защото няма извинение затова, което е направи. Той не само си е тръгнал от нас, но и прибрал всички пари, които майка ми е изработила.

Какво Ви спря?

–              Бях твърде зает. Опитвах се правя кариера като писател. И преподавах в училище. Ходех на работа, а след това вкъщи се опитвах да си открадна някой час за писане. Но честно да ви кажа, никога не съм мислил твърде много за това.

Следва продължение

Свързани заглавия

Стивън Кинг: Злото е вътре в нас. И докато не осъзнаем това, ще продължим да се убиваме (първа част)

Стивън Кинг: Живея с мисълта, че Бог бди над мен, но е по-добре да не тествам търпението му

Стивън Кинг: Нищо не може да замени печатните книги

Ще бъде направен сериал по романа на Стивън Кинг „22 ноември 1963“

Стивън Кинг: Най-добрите учители са артисти
Стивън Кинг хвали новия роман на Лий Чайлд за Джак Ричър
Последният роман на Стивън Кинг като Ричард Бакман отново излиза у нас
Читателите ще помогнат за разкриването на корицата на новия роман на Стивън Кинг

14 любопитни факта за Стивън Кинг

Стивън Кинг: Богатите трябва да плащат по-големи данъци

Книги от Стивън Кинг тук

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *