Начало / Интервюта / Стивън Кинг: Злото е вътре в нас. И докато не осъзнаем това, ще продължим да се убиваме (първа част)

Стивън Кинг: Злото е вътре в нас. И докато не осъзнаем това, ще продължим да се убиваме (първа част)

Офисът на Стивън Кинг се намира в края на една много скучна затворена улица в покрайнините на Бангор, щата Мейн, непосредствено до един магазин за амуниции и оръжие и до едно старо гробище (о, изненада!). Сградата много прилича на безлична постройка за нуждите на „Дъндър Мифлин“ от блокбастъра „Офисът“ – място , в което Кинг спокойно може да скрие сигурно своя екип. „Не можем да бъдем на някоя главна улица, защото така хората ще ни открият. И проблемът не е точно в това, но понякога наистина странни хора ни търсят“, признава един от асистентите на Кинг пред екипа на популярното списание „Ролинг Стоун“.
Но веднъж допуснат вътре, посетителят няма как да не се потопи във вселената на Стивън Кинг. Сградата е декорирана с артикули и изображения на героите на писателя, изпращани от феновете. Можете да намерите от стилизирана фигурка на писателя като член на семейство Симпсънс до стресираща кукла с клатеща се глава от „То“. И разбира се – тонове книги навсякъде. Само на няколко километра от офиса се намира и една от къщите на един от най-богатите писатели на нашето време – стара готическа къща, която е атракция за туристите. През по-голяма част от времето Кинг и семейството му живеят на половин час от офиса в градчето Ловел, Мейн, а през останалото – в Сарасота, Флорида.
Самият Кинг посещава офиса веднъж месечно. Както винаги, и сега той работи по няколко проекта едновременно. Вече е завършено продължението на „Mr. Mercedes“ – „Finders Keepers“, разказ за сериен убиец. Едновременно с това пише сценарии за филма на Джоан Алън и Антъни Палия, както и текста за мюзикъла „Ghost Brothers of Darkland County“, който прави с Джон Меленкамп.
Излиза, че и през тази година той ще излезе на пазара с две книги. 67-годишният писател се е изтегнал в стола си, хапвайки донът и засипвайки ризата си с пудра захар. Изглежда доста въодушевен от скорошната поява на романа „Revival“, модернистична история, повлияна от Франкенщайн, за свещеник, който е обсебен от методи за лечение с електричество и има 50-годишна връзка с рок китарист – наркоман. Романът, изглежда, е абсолютно сигурен бъдещ № 1 в класацията на „Ню Йорк Таймс“ за бестселъри.
От 1974 г., когато в книжарниците се появява „Кери“, досега Кинг е продал над 350 млн. екземпляра от книгите си и самият той вече струва милиони долари. Напоследък повече се продават Джон Гришам и авторката на „Петдесет нюанса сиво“ Е. Л. Джеймс, но за него това не е проблем. „Кинг не се състезава. Единственият, за когото го е било грижа някога, е Том Кланси. Преди време беше наречен някъде „втората ръка на издателя си след Кланси“ и това не му хареса. В момента обаче е напълно уверен за мястото си“, твърди агентът му Чък Верил.
В последните 15 години Стивън Кинг се пази от големи интервюта. Знаменитостта на списание „Ролинг Стоун“ обаче е достатъчна, за да убеди автора да седне пред микрофона и да говори пространно за живота и кариерата си.

Ето какво каза Кинг:

Голяма част от книгите ви се спират върху страха, ужаса или свръхестественото. Какво Ви насочи към тези теми?
–    Този интерес е в мен. Първият филм, който гледах, беше филм на ужасите. Беше „Бамби“. Когато тази малка сърничка попадна в горски пожар, бях ужасен. Но се почувствах и развълнуван. Не мога да го опиша. Например – жена ми и децата ми пият кафе. Но не и аз. Аз обичам чай. Жена ми и децата ми не биха докоснали пица с аншоа. Но на мен ми хареса. Нещата, към които съм се стремял, са основни за мен, част от това, което съм.

Срамувал ли сте се от това някога?
–    Не. Мислех си, че е голяма забава да плашиш хората. Освен това, знам, че обществото го приема, защото има много страшни филми. Аз също съм тракал със зъби от страх на комикси като „The Crypt of Terror“.

Пишейки хорър романи, Вие сте навлязъл в един от най-малко уважаваните жанрове в литературата.
–    Да. Това е жанр, който е встрани от литературната общественост, но какво да направя? Там се озовах. Обичам Д. Х. Лорънс, поезията на Джеймс Дики, Емил Зола, Стайнбек… Не толкова много  – Фитцджералд. Хемингуей пък въобще. Той направо не струва. Ужасно е, че хората го харесват. Но ако започна да пиша като тези хора, ще е призрачно и безжизнено. Защото няма да съм аз. И мога да кажа това: До някаква степен аз издигнах жанра на хоръра.

Надали някой ще оспори това.
–    Сега този жанр е далеч по-уважаван. През целия си живот съм говорил и съм бил против това да се омаловажават някои зони в литературата, като се нарекат „жанр“. Не се опитвам да манипулирам някого или да метафоризирам нещо. Реймънд Чандлър например издигна детективския жанр. Хората, които вършат перфектно работата си, просто заличават границите.

В началото много критици бяха направо брутални към Вас.
–    В началото на кариерата ми в. „The Village Voice“ ми направи карикатура и дори сега, като помисля за нея, ме боли. Беше мой портрет как ям пари. Имах едно такова голямо, изкривено лице. Заключението беше, че е лошо, ако от някаква проза се продават много бройки. Ако нещо се харесва на множеството, то е тъпо, защото множеството е тъпо. Това е елитарно. Не съм съгласен.

Но тази нагласа съществува и до днес. Литературният критик Харолд Блум публично Ви разкъса, когато преди 10 години спечелихте Националната награда за литература на САЩ.
–    Блум не ме е ядосал, защото винаги е имало критици, а той е един от тях, които носят пренебрежението си кум популярната култура като значка на интелектуална смелост. Той може да е способен да каже, че Марк Твен е велик писател, но за него е невъзможно да види, че има връзка между, да кажем Натаниел Хоторн и Джим Томпсън, защото той просто не чете автори като Томпсън. Той просто си мисли: „Никога не съм го чел, но знам, че е ужасен“.  Мичико Какутани, която пише ревюта в „Ню Йорк Таймс“, е същата. Тя ще напише ревю за „The Bone Clocks“ на Дейвид Мичел, която е една от най-добрите книги, излезли през годината. Всъщност книгата е толкова добра, колкото е „Щиглецът“ на Дона Тарт, има същата дълбочина. Но Какутани няма да поиска да разбере книгата на Мичъл, защото има елементи на фентъзи и научна фантастика. Блум и Какутани са онези сиви петна в литературната критика, които приличат на децата, казващи: „Не мога да ям това, защото различните продукти се докосват в чинията“.

Странно е защото на едната страница във вестника филмовите критици възхваляват до небесата филм като „Челюсти“, а на следващата страница литературните критици Ви заклеймяват за „Сиянието“.
–    Заради природата им се предполага, че филмите трябва да са достъпна медия за всички. Но да видим, ако покажеш на един ш***н илитерат „Челюсти“ и той го разбере, какво става? Не знам кой е еквивалентът на Харолд Блум във филмовата критика, но надали на някого ще му хареса някой да сравнява „Челюсти“ с „400 Blows“ на Франсоа Трюфо с твърдението: „Добре, „Челюсти“ е някакво боклучиво популярно забавление, а „400 Blows“ е кино“. Става дум за същия елитаризъм.

Да сменим темата. Новата Ви книга „Revival“ засяга в голяма степен религията. По-конкретно, единият от двамата главни герои е религиозно лице, което се обръща към Господ, когато губи семейството си, но също така съдържа и проповед затова, колко религията е пълна измама. До коя от тези две теории е близка собствената Ви вяра?
–    Моето виждане е, че организираната религия е много опасно оръжие, което много хора използват, причинявайки вреди. Израснал съм в Методистка църква. Ходехме на служба всяка неделя и на лятно религиозно училище. Нямахме избор. Но като дете имах съмнения. Когато стигнах до Методисткото младежко братство, ни учеха, че всички католици отиват в ада заради идолопоклонничество. Точно тогава си казах: „Католиците отиват в ада, но леля ми Моли се омъжи за католик, спазваше правилата, роди 11 деца и всички те са прекрасни, а един от тях ми е добър приятел. И всички те ли ще отидат в ада? Това са глупости.“ И ако това бяха глупости, тогава колко от останалото също беше?

Споделихте ли тези съмнения с майка си?
–    Исусе, не. Обичах я. Никога нямаше да направя нещо такова. След като завърших гимназия приключих с това. Когато видиш Джими Суогарт (американски пастор – б.ред.), за когото се предполага, че е проповедник, докоснат от Господ, а той плаща на курви, за да види какво има под бельото им, е… това е просто лицемерие.

Но въпреки това, след всички тези години, все още вярвате в Бог.
–    Да. Избрах да вярвам в Бог, защото това подобрява нещата за мен. Имаш опорна точка, източник на сила. Не си задавам въпроса „Е, съществува ли Бог или не?“. Избрах да вярвам, че Бог съществува, и тогава мога да кажа: „Господи, не мога да направя това сам. Помогни ми да не пия днес. Помогни ми да не взема доза наркотик днес“. И това действа за мен.

Вярвате ли в живота след смъртта?
–    Не знам. Агностик съм по отношение на този въпрос. Но предпочитам да вярвам, че има някаква версия на живот след смъртта. Вярвам, че всички ние сме в процес на умиране и че всички тези цикли на мозъка ще приключат. Но не базирам това си вярване на някакви емпирично доказани факти. Мисля, че е много възможно, когато умираш, тези цикли се отварят, което обяснява целия феномен на бялата светлина – нали хората като изпаднат в клинична смърт виждат своите близки и казват: „Хубаво е, че те виждам“.

Надявате ли се да отидете в рая?
–    Не искам да попадна в онзи рай, за който учех като дете. Изглежда ми отегчително. Идеята да се размотаваш на някакъв бял облак по цял ден и да слушаш някакви ангелчета да свирят на арфа? Не искам да слушам арфи. Искам да слушам Джери Лий Луис.

Не Ви ли се иска да имахте някаква по-силна вяра? Която ще ви даде удобство и повече сигурност?
–    Не. Мисля, че несигурността е полезна. Сигурността подхранва задоволството, а това означава просто да си седите в хубавата си малка, удобна къща в предградията в Мичиган, да зяпате CNN и да си казвате: „О, горкичките емигрантчета, които пресичат границата. Но ние просто нямаме място за тях тук. Това не е каквото Бог желае. Защо не ги изпрати обратно в наркокартелите?!“. Това е задоволство.

А злото? Вярвате ли, че съществува?
–    Вярвам в злото, но през целия си живот съм се чудил дали има някакво външно зло или не, дали няма някаква извънземна сила, която наистина иска да ни унищожи отвътре навън, индивидуално и колективно. Или всичко идва от самите нас и е някаква част от генетиката и средата. Ако вземем например Тед Бънди (американски сериен убиец – бел.ред.), който измъчвал и убил всички онези жени и след това ги насилвал сексуално, макар да са били мъртви, не си мисля само: „О, това е само, защото мама му е слагала безопасна игла на онази работа, когато е бил на 4.“ Това поведение е много по-дълбоко. Злото е вътре в нас. Колкото повече остарявах, толкова по-малко мислех, че има някакво дяволско влияние. То е в самите хора. И докато не осъзнаем това, рано или късно, просто ще продължим да се убиваме.

Какво имате предвид?
–    Преди месец четох нещо в сайта Huffington Post, което остана дълбоко в мен и ме разтревожи. Беше научнопопулярна статия. В нея се казваше, че от 50 години слушаме звездите и дебнем да открием някакви признаци на живот. Но нямало нищо, освен тишина. Като гледам какво става по света в днешни дни, всичките тези конфликти, а технологиите вече надхвърлиха способността ни да управляваме собствените си емоции, всичко това с екстремистката организация „Ислямска държава“ … Какво е решението? Единственото решение на проблема с „Ислямска държава“ е да бомбардираме тези копелета, за да не могат да обикалят по света. И това е страшният момент, свързан с науката. Може би всички интелигентни раси са стигнали до това ниво на насилие и технологичният прогрес просто не може да бъде върнат назад. И накрая: Буум! Удряш се в стената и си дотук.

Значи мислите, че човечеството в един момент ще свърши от само себе си?
–    Не мога да гледам в бъдещето, но това е една възможност. Например изчерпването на ресурсите. Да, живеем в хазартна икономическа ситуация. Харесвам републиканците, но когато става дума за пари, например за националния дълг, те само крещят: „А какво ще стане с внуците ни?“. А когато става дума за околната среда, за ресурсите, те само вдигат рамене: „Е, ще сме добре в следващите 40 години.“

Следва продължение

Свързани заглавия

Стивън Кинг: Живея с мисълта, че Бог бди над мен, но е по-добре да не тествам търпението му

Стивън Кинг: Нищо не може да замени печатните книги

Ще бъде направен сериал по романа на Стивън Кинг „22 ноември 1963“

Стивън Кинг: Най-добрите учители са артисти
Стивън Кинг хвали новия роман на Лий Чайлд за Джак Ричър
Последният роман на Стивън Кинг като Ричард Бакман отново излиза у нас
Читателите ще помогнат за разкриването на корицата на новия роман на Стивън Кинг

14 любопитни факта за Стивън Кинг

Стивън Кинг: Богатите трябва да плащат по-големи данъци

Книги от Стивън Кинг тук

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.