Начало / Любопитно / „Странно племе“ от Джон Хемингуей (отзиви и откъс)

„Странно племе“ от Джон Хемингуей (отзиви и откъс)

ОТЗИВИ

„Изтерзана, мъчителна, но истинска история”, Скот Доналдсън, автор на „Хемингуей срещу Фицджералд”

„Проницателният и вълнуващ разказ на Джон Хемингуей поставя творчеството на именития му дядо, носител на Нобелова награда, в напълно нова светлина. След тази книга наследството, което ни остави Хемингуей, никога вече няма да е същото”, Джон Лайънс, поет

„След като прочетох „Странно племе”, си помислих за „Герника”, шедьовъра на Пикасо, с неговата странна електрическа крушка, продължаваща да хвърля сенките си върху касапницата, в която едно човешко същество се превръща, когато изгуби войната със своя баща”, Джералд Томас, драматург

ОТКЪС

Глава първа

Спомени

Когато бях малък, за мен баща ми бе човекът, който се бори с морските стихии и след това разказва за своите премеждия. Познавах само положителната му страна – неговата щедрост, чувство за хумор, вежливост – и с него винаги бях много щастлив. Когато бях малък, исках да приличам на него и чак по-късно започнах да осъзнавам, че голяма част от неблагополучията в живота му се дължат на наследствени причини. Той рядко споменаваше своя баща, за когото знаех само, че е бил голям писател и „жива легенда“, но от когото малко се интересувах, особено когато бях малък. Когато бях на шест, моят герой се казваше Грег Хемингуей, баща ми. След това постепенно започнах да добавям липсващите части от мозайката, която съставляваше неговата личност, и които той никога не бе разкривал пред мен в личен разговор, макар че бяха важна част от характера му. При положение че толкова много биографи бяха посветили доста страници на ненавистта, която Ърнест е изпитвал към майка му, аз, като син на Грегъри Х. Хемингуей, нямаше как да не възприема по наследство обсебващото чувство, което баща ми имаше към своя татко. Не че някога беше споменал това открито, но конфликтът между Грегъри и Ърнест, както и конфликтът със собствената му сексуалност, се чувстваха постоянно. И тъй като прекарвах достатъчно време около баща си, за мен не беше трудно да забележа многобройните бесове, които го тормозеха през по-голямата част от неговия живот. Той страдаше от маниакална депресия, увличаше се от травестизма и по-късно даже смени пола си. Пиеше и участваше в сбивания, прекара известно време в затвора, но преди всичко страдаше от загубата на баща си. Страдаше по него и в същото време го мразеше. Мразеше го и се обвиняваше за самоубийството на Ърнест през 1961 г.

Със сигурност обаче не беше виновен за това. В края на своя живот дядо ми Ърнест е бил в много тежко здравословно състояние заради комбинираното въздействие на алкохолизма, отслабващата му памет и множеството лекарства, които е взе- мал за високо кръвно налягане и сърдечно-съдови проблеми. Към всичко това вероятно трябва да се прибави и споменът за самоубийството на собствения му баща. За моя баща обаче тези неща нямаха значение. През последните три години от живота на Ърнест Хемингуей те двамата рядко общуваха. Бяха стигналидо точката, в която следпоредица остри писмапросто нямаха какво повече да си кажат, а после вече беше твърде късно.

Първия път, спомням си, се замислих за тези неща през  1972 г. Тогава прекарах част от лятото с баща ми в Ню Йорк. Един ден, когато нямахме какво да правим, той ме попита дали искам да се поразходим заедно. Съгласих се, защото си помислих, че може да идем в парка, да изядем по един сладолед, а и с баща ми човек никога не знаеше как могат да се развият нещата. Случайно минахме край едно кино, в което даваха  „Новите центуриони“ с Джордж К. Скот, един от любимите актьори на баща ми. Татко ме попита искам ли да го гледам и аз му отвърнах: „Защо не“. Купихме си билети и пуканки, влязохме в салона и си избрахме места. Бяхме само двамата и това ми напомни за времето, което бяхме прекарали в Маями. Сега не седяхме в неговия ягуар, но пак бяхме само двамата в  тъмното и гледахме към екрана, както толкова много пъти през онези дни.

Филмът разказваше за двама патрулиращи полицаи от Лос Анджелис. В ролята на новака беше Стейси Кийч, а ветеранът пред пенсия се играеше от Скот. Лентата се отличаваше с неореалистични елементи и голяма част от сцените през първата половина на драмата показваха трудните условия, в които полицаите работеха. Те наистина приличаха на центуриони, наети да въдворяват със сила ред сред населението. Тъй като за оцеляването си можеха да разчитат само един на друг, отношенията им бяха много близки. Във филма Скот беше почти като баща на Кийч и аз се чудех как ли се чувства татко, като го гледа. Той беше живял в Лос Анджелис през 50-те години на миналия век и беше учил три години в Калифорнийския уни- верситет в този град. Гледката на широките булеварди с ниски бетонни сгради и вили, кафеникавата мараня над хълмовете, лятната жега и оранжевите залези му е била нещо близко и познато. Животът в Лос Анджелис обаче не е лек. Затова, когато Скот се пенсионира, решава да си навакса за всичките пропилени в работа години, като направи това, което отдавна е отлагал. Среща се със сина си, на когото, докато е служел в полицията, никога не е имал възможност да отдели нужното време. Оказва се обаче, че синът не желае да разговаря с баща си. Че няма време, което да посвети на своя старец. За бив- шия полицай не намират време и неговите приятели и колеги. Скот се чувства объркан. Той седи самотен в апартамента си. Отваря едно чекмедже и вади от там пистолет. Тогава баща ми промълви: „О, боже, не!“. В следващия миг се чу изстрел. Камерата показа прозореца с разтворени слънцезащитни капаци, светлината нахлу в стаята, а пистолетът бавно падна от ръката на Скот. Погледнах баща си. Той повтаряше: „Не, не, не…“ Беше се хванал за главата.

Тогава разбрах, че никога няма да преодолее това.

 

„Странно племе“ тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

eliott-reyna-kcT-7cirBEw-unsplash

Скролването ни пречи да прочетем над 300 книги годишно

Отделяме все повече време за смарт устройства Губим го напълно неосъзнато – сякаш изключвайки от …