„По-студената война“ от Чарлс Къминг (анотация и откъс)

Високопоставен ирански военен е взривен в колата си при опит да избяга на Запад. Разследваща журналистка е арестувана в Истанбул заради статия, критикуваща правителството. Водещ ядрен специалист е убит на улицата в Техеран. На пръв поглед трите случая нямат нищо общо помежду си, но всъщност са свързани. И трите жертви работят за западни разузнавателни служби.
Пол Уолинджър, резидент на МИ6 в Турция, също загива при съмнителна самолетна катастрофа. Загубила човек, когото много е обичала, шефката на МИ6 пренебрегва обичайните канали и изпраща агент Томас Кел да проведе свое разследване. Той скоро осъзнава, че подозренията на Уолинджър са били оправдани – сред агентите на западните тайни служби има къртица. Предател, който систематично саботира съвместните операции на ЦРУ и МИ6 в Близкия изток. Колкото по-бързо бъде неутрализиран, толкова по-малко хора ще умрат. Томас Кел няма какво да губи…

„Първокласен шпионски трилър. Чарлс Къминг върви уверено по стъпките на Джон льо Каре. И става все по-добър.“ , Робърт Харис

 

ОТКЪС

Американецът се дръпна от отворения прозорец, подаде бинокъла на Уолинджър и каза:

– Отивам за цигари.

– Не бързай – отвърна Уолинджър.

Наближаваше шест в тихата, прашна мартенска вечер; след по-малко от час щеше да се стъмни. Уолинджър насочи бинокъла към планинския склон и го фокусира върху изоставения дворец при Ишак Паша.

Притискайки леко един към друг двата тубуса, за да нагласи уреда към очите си, той откри планинския път и го проследи в западна посока, към покрайнините на Догубаязит. Беше пуст. Последните таксита с туристи се бяха прибрали в града. Долу в ниското не се виждаха патрулиращи танкове, нямаше и долмуши  – маршрутките, превозващи пътници до и от планината.

Уолинджър чу как вратата се затвори зад гърба му, обърна се и огледа стаята. Ландау бе оставил слънче-вите си очила на най-далечното от трите легла. Уолинджър отиде до скрина и погледна дисплея на блекбърито. Все още нищо от Истанбул; нищо и от Лондон. Но къде, по дяволите, се бе покрил Хичкок? Мерцедесът трябваше да е пресякъл турската граница не по-късно от два следобед; тримата пътници би следвало да са вече във Ван. Уолинджър се върна до прозореца и се загледа с присвити очи над телеграфните стълбове, далекопроводните жици и окъртените жилищни блокове на Догубаязит. Високо над планините, в безоблачното небе, от запад на изток летеше самолет, малка сребриста точка, напредваща бавно към Иран.

Уолинджър погледна часовника си. Шест и пет.

Ландау беше избутал дървената маса и стола пред прозореца; последните му цигари бяха смачкани в очукания тенекиен пепелник с реклама на турска бира, който преливаше от жълтеникави филтри. Уолинджър го изсипа през прозореца, като се питаше дали Ландау ще се сети да донесе нещо за ядене. Беше гладен и му бе писнало да чака.

Блекбърито върху скрина – единствената връзка на Уолинджър с външния свят – избръмча. Той прочете съобщението.

Дават „Шемет“ от 17:50. Купи три билета.

Това беше новината, която бе очаквал. Хичкок и куриерът бяха минали границата при Гюрбулак в шест без десет и вече се намираха на турска територия. Ако всичко вървеше по план, до половин час Уолинджър щеше да види колата им на планинския път. Той бръкна в скрина и извади дипломатическия паспорт, получен миналата седмица по куриер в Анкара. С него Хичкок щеше да мине през военните контролно-пропускателни пунктове по пътя за Ван; с него щеше да се качи на самолета за Анкара.

Уолинджър седна на средното от трите легла. Дюшекът беше толкова мек, че рамката почти се огъна под тежестта му. Той се облегна назад, за да се закрепи; внезапно си спомни за Цецилия, за няколкото блажени дни, които щяха да прекарат заедно. Смяташе още в сряда да отлети с чесната за Гърция, за да присъства на съвещанието в Дирекцията, после – в четвъртък – да отскочи до Хиос за вечеря с Цецилия.

Чу се прещракване на ключ в бравата. Ландау влезе с два пакета „Престиж“ с филтър и чиния пиде .

– Взех нещо за ядене – каза той. – Има ли новини?

Пидето изпълваше стаята с остра миризма на топла извара. Уолинджър пое от ръцете на Ландау нащърбе-ната чиния и я постави върху леглото.

– Минали са през Гюрбулак малко преди шест.

– Без произшествия? – попита Ландау с такъв тон,

сякаш отговорът не го интересуваше особено. Уолин-джър отхапа от мекото топло тесто. – Много са готини тия пидета – каза американецът, който вече дъвчеше. – Напомнят на пица, само дето са по-бухнали, а?

– Да – отвърна Уолинджър.

Ландау му беше антипатичен. Освен това се съмняваше в изхода на операцията. Вече не се доверяваше кой знае колко на Братовчедите. Запита се дали Амилия не му бе изпратила есемеса, защото се тревожеше за Шахури. Една съвместна операция винаги имаше своите рискове. Уолинджър беше пурист и когато ста-неше дума за сътрудничество между разузнавателните агенции, предпочиташе всеки да работи за себе си.

– Колко ще трябва да чакаме според теб? – попита

Ландау, дъвчейки шумно.

– Колкото е нужно.

Американецът подсмъркна и отвори единия пакет

цигари. Известно време и двамата мълчаха.

– Мислиш ли, че ще се придържат към плана и ще дойдат по шосе сто?

– Кой ги знае?

Уолинджър отново застана до прозореца и огледа планината с бинокъла. Нищо. Само някакъв танк пълзеше  през  равнината,  демонстрирайки  въоръжено присъствие пред кюрдите, Иран или кой знае пред кого още. Уолинджър помнеше наизуст номера на мерцедеса. Шахури имаше съпруга, майка и дъщеря, които го очакваха в платения от британското разузнаване апартамент в „Крикълуд“. Очакваха го вече с дни. И държаха да знаят, че мъжът в семейството е в безопасност. Още щом видеше колата, Уолинджър щеше да докладва с есемес в Лондон.

– Все едно натискаш „рифреш“ отново и отново.

Уолинджър се извърна, смръщил вежди – не разбираше какво иска да каже Ландау. Американецът забеляза объркването му и се ухили през гъстата си брада.

– Както когато чакаш поща на лаптопа. Или важно съобщение в някой сайт. Нали все натискаш „рифреш“ на браузъра?

– Аха, да. – В този момент Уолинджър си спомни крилатата мисъл на Томас Кел: „Шпионажът е умение да чакаш“.

Той насочи вниманието си обратно към прозореца.

Може би Хичкок вече беше в Догубаязит. Главно шосе Д100 беше задръстено от коли и камиони по всяко време на денонощието. Може би щяха да се отклонят от плана и да минат по планинския път. По върховете тук-там все още имаше сняг; само преди две седмици се бе образувало и свлачище. Американските спътници бяха заснели, че проходът през Бешлер е чист, но Уолинджър вече се съмняваше във всичко, което му кажеха. Дори в съобщенията от Лондон. Как би могла Амилия да знае с каквато и да било степен на увереност кой точно е в колата? Как можеше изобщо да бъде сигурен, че Хичкок е напуснал безпрепятствено Техеран? Ексфилтрирането му беше работа на Братовчедите.

– Цигара? – попита Ландау.

– Не, благодаря.

– Твоите хора казват ли още нещо?

– Нищо.

Американецът бръкна в джоба си и измъкна мобилен телефон. Вдигна го пред лицето си, сякаш четеше съобщение, но запази съдържанието за себе си. Доверие между шпиони. Хичкок беше улов на британското разузнаване, но куриерът, ексфилтрирането, планът да вземат Шахури от Догубаязит и да го изведат със самолет от Ван – всичко това беше работа на Лангли. Ако зависеше от него, Уолинджър спокойно би рискувал да го качи на граждански полет от летище „Имам Хомейни“ за Париж и да понесе последиците от решението си. Той чу зад гърба си щракването на запалката на американеца и усети миризмата на тютюнев дим, но вниманието му беше насочено към планините.

Танкът беше спрял от едната страна на планинското шосе, като известно време се наместваше на позиция, танцувайки като танковете от „Тянанмън“. После куполата се извъртя на североизток, така че оръдието сочеше право към планината Арарат. Сякаш по даден знак Ландау каза:

– Дали не са открили Ноевия ковчег?

На Уолинджър не му беше до смях. Той искаше само да прибере трофея си. Все едно натискаше, отново и отново, „рифреш“ на браузъра.

И тогава най-после я видя. Миниатюрна, стъклено-зелена точица, едва различима на кафеникавия фон, която се приближаваше към танка. Беше толкова малка, че той я следваше трудно през бинокъла. Уолинджър примигна, за да проясни зрението си, и отново залепи очи за окулярите.

– Идват.

Ландау пристъпи до прозореца.

– Къде?

Уолинджър му подаде бинокъла.

– Виждаш ли танка?

– Аха…

– От него гледай нагоре по пътя.

– Да. Виждам ги.

Ландау остави бинокъла и посегна към видеокаме-рата. Махна капачката на обектива и започна да засне-ма мерцедеса през прозореца. След около минута колата се бе приближила достатъчно, за да се вижда с просто око. Уолинджър я проследи с поглед, докато се движеше с голяма скорост по шосето право към танка.

Делеше ги може би половин километър. Триста метра. Двеста.

Уолинджър журналист на нейните години в Истанбул – предлагаше готов материал, който само чакаше да се забеляза, че дулото на танка все така сочи встрани от пътя, нагоре към Арарат. Затова и не можа да си обясни онова, което се случи в следващия миг. Точно в момента, когато мерцедесът преминаваше покрай бронираната машина, някъде зад него избухна мощен взрив, двете му задни колела се откъснаха от земята и взривната вълна го завъртя настрани.

Поради разстоянието звук не се чу. Изпод капака на двигателя изригнаха огнени езици, кълба черен дим се издигнаха във въздуха. Последва втори взрив, огнено кълбо обгърна колата. Ландау изпсува тихо през зъби, докато Уолинджър гледаше с невярващи очи случващото се.

– Какво, по дяволите, беше това? – попита америка-нецът, сваляйки камерата.

Уолинджър се извърна с гръб към прозореца.

– Ти ми кажи – отвърна той.

Ебру Елдем не си спомняше кога за последен път си бе вземала почивен ден. „Една журналистка – бе ѝ казал веднъж нейният баща – никога не почива.“ И беше прав. Животът беше една безкрайна човешка история, която си струваше да се отрази. Ебру винаги надушваше интересната гледна точка, всяка най-дребна житейска случка ѝ подсказваше сюжети за колонката ѝ във вестника. Докато разговаряше с обущаря, който поправяше токовете ѝ в „Арнавуткьой“, в главата ѝ се оформяше коментар за умиращите дребни занаятчийски дюкянчета в Истанбул. Винаги когато се спреше пред сергията на онзи симпатяга от Кония, който продаваше плодове на местния пазар, разговорът им се превръщаше в статия за земеделието и икономическата миграция в Анадола.

Всеки номер в телефонното ѝ тефтерче – а Ебру смяташе, че е събрала повече номера от който и да било доразвие в текст. Стига да имаше сили и упоритост, за да стигне и до него.

На този ден Ебру бе оставила настрана творческте си трепети и професионални амбиции и твъордо решена да си почине, макар и само за еднио денонощие, бе изключила мобилния си телефон. Това беше сериозна саможертва! От осем часа сутринта – самият факт, че бе останала толкова до късно в леглото, беше нечуван лукс – до девет вечерта тя бе решила да забрави за всякакви имейли и съобщения във Фейсбук и да си живее живота като една необвързана жена на двайсет и девет, каквато си беше – без ангажименти, задължения и отговорности освен пред самата себе си, пред спокойствието и щастието си. Е, да, по-голямата част от времето до обед бе прекарала в пране и разтребване на потъналия в хаос апартамент, но след това си бе позво-лила чудесен обяд със своята приятелка Бану в един ресторант в „Бешикташ“, купила си бе нова рокля от булевард „Истиклял“, както и новия роман на Елиф Шафак, от който бе успяла да прочете цели деветдесет страници в любимото си кафене в „Джихангир“, и накрая се бе срещнала с Райън за по едно-две мартинита в бар „Бльо“.,

През петте месеца, откакто се познаваха, връзката им се бе развила от мимолетна свалка без последици в нещо доста по-сериозно. Когато се запознаха, срещите им ставаха почти изцяло в спалнята на апартамента му в „Тарабия“, където – Ебру не се съмняваше в това – Райън бе водил или продължаваше да води и други момичета, но с нито една от тях не бе постигнал такава пълноценна връзка, нито една не го бе предразположила да се разкрие така изцяло, да разголи душата си. Тя го усещаше не толкова по думите, които шепнеше в ухото ѝ, докато се любеха, а по-скоро по начина, по който я докосваше, по който я гледаше в очите. Опознавайки се взаимно, те бяха разговаряли за семействата си, за политическия живот в Турция, за войната в Сирия и задънената улица, в която се бе озовал Обама с несговорчивото мнозинство в Конгреса – за какво ли не. Ебру беше изненадана от солидните знания и разумните възгледи на Райън по политически въпроси. Той я бе въвел в компанията си. Ставало бе дума да отидат заедно на пътешествие, дори да се запознаят взаимно с родителите си.

Ебру знаеше, че не е красавица – във всеки случай не хващаше погледа като някои от момичетата, които си търсеха я съпруг, я възрастен покровител в бар „Бльо“, – но в нея имаше мозък и страст, а мъжете харесваха това у една жена. А пък щом се сетеше за Райън, тя си казваше колко е  различен  от всички други мъже, които познаваше. Копнееше и за топлината на физическия контакт, разбира се – той определено знаеше как да бъде с жена и да ѝ достави удоволствие, – но особено жадуваше за интелектуалното му присъствие и неизчерпаемата енергия; досега никой не се бе отнасял към нея с такава обич и респект.

Днешният ден беше типичен за тяхната връзка. Изпиха много коктейли в бар „Бльо“, отидоха да вечерят в „Мейра“, говориха си за книги, за безразсъдството на „Хамас“ и Нетаняху. Към полунощ се прибраха, залитайки, в апартамента на Райън, като започнаха да се разсъбличат един друг още в антрето, преди да се бе затворила вратата зад гърба им. Втория път го напра-виха в спалнята, върху набраните килими на пода, на светлината на лампиона с повреден абажур, който Райън така и не намираше време да поправи. След това Ебру полежа в прегръдките му, като си казваше наум, че никога не би помислила за друг мъж. Най-после бе намерила този, който я разбираше и ѝ помагаше да бъде самата себе си.

Тялото ѝ още ухаеше на дъха на Райън, на потта му, докато се измъкваше тихомълком от сградата малко след два сутринта. Райън хъркаше блажено в леглото, когато тя хвана такси за „Арнавуткьой“, взе си душ и си легна, защото само след четири часа трябваше да става за работа.

Бурак Туран от Националната полиция на Турция обичаше да казва, че хората се делят на две категории: такива, които нямат нищо против да стават рано сутрин, и такива, за които такова действие е непоносимо. Като житейско правило това му служеше много добре. Хората, с които си струва да се общува, не си лягат веднага след сериала по телевизията, нито пък скачат от леглото, свежи като краставица, в шест и половина сутринта. С такива хора трябва да се внимава. Те държат на реда, обичат да се месят в живота на другите, често са работохолици или религиозни фанатици. Туран се смяташе за представител на другата категория – за човек, държащ да извлече най-доброто от живота, изобретателен и широкоскроен, душа на всяка компания. След приключване на работа например той обичаше да се разтовари на чаша чай и сладки приказки в един популярен клуб на улица „Мантиклал“, недалече от полицейския участък. Обикновено майка му приготвяше вечеря, после той отиваше на бар и си лягаше между дванайсет и един след полунощ, често по-късно. Иначе кога би могъл да намери време, за да се радва на живота? Кога би могъл да се среща с момичета? Ако човек само работи, ако всяка вечер се вайка дали ще успее да се наспи, що за живот е това? Бурак съзнаваше, че не е най-усърдният служител на закона в техния участък, но нямаше нищо против да си кротува в службата, докато други, по-напористи, получават повишения. Какво го интересуваше него това? Стигаше му заплатата да си тече, да се вижда с приятелката си Джансу в почивните дни, да гледа мачовете на „Галатасарай“ по телевизията в събота вечер – нищо повече не искаше от живота.

Но не всичко беше идеално. Разбира се, животът си имаше и своите неудобства. Едно от които беше, че с напредването на възрастта му ставаше неприятно да изпълнява заповеди на далеч по-млади от него началници. А това се случваше все по-често. Поколението след него настъпваше, заплашвайки да го избута встрани. Освен това Истанбул бе станал огромен град, пренаселен донемай къде. Пък и тези хайки, които организираха от две години насам – все призори или в мал-ките часове на нощта, – обикновено срещу хора, замесени по някакъв начин с кюрдския проблем, но понякога и по други поводи.

Като днес например. Някаква журналистка била написала нещо си за крайнодясната „Ергенекон“ или за ПКК – и той не знаеше точно за коя от двете организации – и им бяха спуснали указания да я арестуват. Колегите му си говореха за това в полицейската камионетка,  паркирана  пред  жилището  ѝ.  Работела  в „Джумхуриет“. Елдем се казвала. Лейтенант Метин, който имаше вид, сякаш три дни не бе спал, промърмори нещо за „терористична връзка“, докато слагаше жилетката си. Какво ли не са готови да повярват някои хора? – рече си Бурак.

Нима Метин не знаеше как работи системата? Той беше готов да се обзаложи десет към едно, че въпросната Елдем бе настъпила по мазола не когото трябва от управляващата партия и моментално някой около Ердоган бе решил да я пореже за назидание на останалите. Така работеха онези по върховете. От такива хора трябваше да се пази. От рано ставащите.

Бурак и Метин бяха част от тричленния екип, изпратен да арестува Елдем в пет часа сутринта. Те знаеха какво се иска от тях. Да вдигнат патърдия, да събудят съседите, да я уплашат до смърт, да я влачат надолу по стълбите към камионетката. По време на последната подобна операция преди няколко седмици Метин бе вдигнал една снимка от бюфета на някакъв нещастник и я бе пуснал с трясък на пода, изживявайки се като ченге от американски сериал. Но защо бе нужно да правят всичко това посред нощ? Това бе един въпрос, на който Бурак така и не успяваше да си отговори. Не можеше ли просто да я приберат, докато отива на работа, или да наминат покрай редакцията на „Джумхуриет“?

Вместо това трябваше да нагласи онзи противен будилник за три сутринта, за да бъде в участъка в четири, след което да виси цял час в камионетката с натежала глава, вцепенен от умора и безсъние, с омекнали мускули и мътен поглед. А в такова състояние Бурак ставаше раздразнителен. Някоя изтървана дума, малко закъснение в часа на операцията, какъвто и да било непредвиден проблем – и той бе готов да се сръфа с колегите си. Когато изпаднеше в такова състояние, нито храна, нито чай помагаше. Той просто мразеше да му се налага да става от леглото, когато цял Истанбул спеше дълбоко.

„По-студената война“ тук