Лира Литературно-рекламна Агенция
Илко Минев е роден в София през 1946 г. Средно образование завършва с отличен успех, издържа приемен изпит да следва физика, но продължава с немска филология. Когато е третокурсник, приятелят му Жерминал Чивиков е задържан и осъден да лежи четири години в затвор. Минев също е разпитван и по-късно бяга. Получава политическо убежище в Белгия, където завършва стопански науки.
В Сан Пауло живее леля му , при която отива през 1972 г. След няколкомесечен престой в най-многолюдния южноамерикански град се установява в Манаус, столица на щата Амазонас. Там става успял делови мъж и днес, макар и млад пенсионер, съдружник в две фирми, общо даващи хляб на повече от 3 000 души. Илко Минев в продължение на 32 години (от 1980) бе почетен консул на Холандия. Уважаваният общественик получи през 2012 г. званието почетен гражданин на Манаус. Владее български, немски, английски, португалски, испански, а се справя и с холандски, руски, френски. Преди време с негова помощ беше ремонтирана зала 187 в Ректората на Софийския университет, която служи за библиотека на специалността „Класическа филология“ на Факултета по класически и нови филологии в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Тази година на българския книжен пазар се появи литературният дебют на Илко Минев „“Преди да замлъкна“. По този повод авторът гостува специално на радио „Хеликон“ и lira.bg.
Ето и какво каза той:
На колко километра е Манаус от София?
– Около 10 000-11 000 километра. По права линия със самолет е около 12-13 часа. Но линията никога не е права.
Колко пъти сте изминавали това разстояние?
– Не съм ги броил, но сигурно 10-15, а може и повече. Нямах време досега, току-що се пенсионирах.
В книгата ви има много житейски вълни, предизвикателства, препятствия. Това книга за вашия живот ли е или книга за хората, които са около вас?
– Голяма част от книгата е историята на моето семейство. Има и малка част от моя живот. Главният герой Лико Хазан събира участта на повече от един човек, около 3-4 съдби. Исках да разкажа историята в България преди, по време и след Втората световна война. След това пресичането на Океана, пристигането в нова родина. Исках да разкажа също малко за Амазония, която е почти непозната тук. Намирах, че има нещо, което би интересувало читателя.
В предговора Валентин Караманчев пише, че тази книга е мислена на български, макар да е писана на португалски. Така ли е?
– По всяка вероятност е така. Аз я създадох на португалски, защото вече много години съм в Бразилия – над 40. Говоря рядко български. Понякога ми липсват думи и трябва някой да ми помага. На португалски жена ми ми помогна много, както и други познати. Но е много възможно да е мислена на български.
Книгата ви описва най-големите болки на миналото столетие. Как се лекува такава болка, има ли рецепта?
– Рецептата е, че трябва да знаем какво се е случило. Затова написах книгата – защото забелязах, че младите хора знаят малко история и за да не повтаряме грешките, някой трябва да настоява да повтаря тази история. Струва ми се, че това е най-важната задача на тази книга. Да повтори една история, която ако е позната – добре, ако не е позната – още по-добре. Да предизвика младите хора да мислят. И да видят какви грешки са се правили по-рано, за да направим по-малки в бъдеще.
Сюжетът описва това, което се е случило с българските евреи по време на Втората световна война. От една страна те са спасени, но от друга страна остават несигурни, без дом, без родина.
– Разбира се, някои заминаха за Израел, САЩ, Канада, Аржентина. Много от тях дойдоха в Бразилия. Това е един много интересен процес. Емигрантският живот не е никак лесен. Но има нещо, което намирам за интересно – емигрантите много често преуспяват. Това е, защото са готови да правят това, което местните хора на са готови – всякакъв вид бизнес, всякакъв вид работа. Като казвам това, говоря за работа, а не за престъпност. Емигрантите са пример как се преуспява в трудни обстоятелства.
Така ли беше и във вашия случай?
– Със сигурност. Там ме чакаше много работа. Големи трудности в началото и едно голямо задоволство, когато успееш да ги преодолееш. Както всичко в живота – има си и лоши страни, но си има и добри.
В книгата всъщност става дума за едно предходно на вашето поколение. Вие всъщност сте се сблъскал с трудности в България по време на тоталитарния режим. Разкажете за това.
– Да, трябваше да избягам от България. Но винаги съм настоявал, че аз не съм десидент. Направиха ме такъв по една или друга причина и трябваше да изляза от страната. Въпреки че над 40 години съм в чужбина, продължавам да се чувствам българин. Но също се чувствам и бразилец. Няма никакъв конфликт в това. Чувал съм, че в майчиното сърце има място за повече от един. Това е горе-долу същото чувство.
Колко време не бяхте се връщали в България?
– 20 години.
Как ви се стори страната след това?
– Бях запомнил Витоша по някаква причина като една много голяма планина. И като се върнах, ми се стори по-малка, отколкото си я представях. Но имаше големи разлики, всъщност 20 години е много време. Който идва сравнително рядко, както аз на три години, вижда разлики. Виждат се напредъци и някои не толкова добри неща. Във всеки случай имам чувството, че България напипва някакъв правилен път към бъдещето. Срещнахме бразилски туристи при тази ни визита. И е интересно – за българите Бразилия е някаква екзотична страна, но за бразилците – България е такава. Ние всички сме екзотични по един и същ начин. Хем сме много еднакви, но и много различни. Това е хубавото.
Как разбрахте, че Бразилия е крайната точка на вашето пътуване?
– Когато се ожених и се родиха децата ми, започнах да осъзнавам, че това е последната спирка на трамвая. Днес се чувствам напълно бразилец. Много хора твърдят, че са много малко тези емигранти, които да успеят толкова добре да се влеят и впишат в живота на страната, в която остават. Но смятам, че това е единствената формула за постигане на някакъв успех. Защото ако ти не влезеш в живота на страната, в която живееш, оставаш чужденец.
Свикнали сме, че бразилците се хора, които танцуват самба и правят карнавали. Какви са всъщност?
– Те и това правят. И играят футбол. Макар че последното световно първенство сигурно ще искат да забравят. И играят волейбол. Бразилия е много повече от това, което хората си представят. В Бразилия, например, съществуват четири различни страни. В Южна Бразилия има градове, в които се говори единствено немски и италиански. Съществува и силно индустриалната част, където са Рио Де Жанейро и Сао Паулу, които от време на време приличат малко на Ню Йорк. Има и Северна Бразилия, където сме ние, по Амазонка, там е напълно друга картина. Има го и Североизтокът, където са огромните плажове и курортите и културата е много различна. Така – имаме една страна, един език с много малко диалекти, което е рядкост, а човек живее в четири страни.
Как изглежда вашата страна, какво е Амазония днес?
– Амазония е последната граница. Опитваме се да развием тази част на Бразилия, без да унищожим джунглата, което не е много лесно. Затова трябва да се създадат възможности за друга работа там, ако не успеем да дадем работа на хората, които живеят там, те ще я разрушат. Когато имаш семейство, което да храниш, си готов на всичко. Дали ще отрежеш дърветата или не, няма никакво значение. Опитваме се да бъдем за пример, не е лесно, но вече имаме някои успехи.
Пишете, че човек прави няколко неща, за да остане – сади дърво, създава дете и пише книга. Какво се случва с книгата?
– Изглежда, че ще бъде една от няколко книги. Започнах да пиша друга. Много ми хареса творческият процес. Живях 40 години живот на бизнесмен, в който няма време за такива неща. Чете се и по-малко, отколкото би желал. Творческият процес е много интересен и това е най-голямото лично задоволство – че съм написал книга.
Кои са движещите ви сили и принципи?
– Имам много такива. Но най-важната е, че човек трябва да се опита да има успех във всичко, което прави, но трябва да има етика и морал, които да го ръководят. Само така се създава успех, който остава. Не е въпросът да се спечелят някакви пари. Ако иска да задържи тези пари, трябва да има морал.
Представяте ли си какъв би бил животът ви, ако не бяхте заминали преди 40 години?
– Не зная, наистина. Но може би щях да започна да пиша по-рано. Малко късно започнах да пиша. Но се изненадах, защото научих, че Анжел Вагенщайн започнал да пише на 70. Аз започнах на 66…
А какви са отзивите за книгата ви?
– В Бразилия са много добри. Интересно е, че в Бразилия и България се харесват различни неща от нея. Тук прави впечатление историята на Алберт Гьоринг и спасяването на българските евреи. Бразилците са по-романтични. На тях им харесва романсът на главния герой. Затова се смея, че читателите ми са по-възрастни. Интересно е, че на португалски книгата има друго заглавие – „Къде са цветята“, на английски – друго, на български – трето. Във всяка страна разбират различно. Португалското заглавие идва от една песен на Марлене Дитрих, която беше химн на пацифизма през 70-те години и искаше да каже, че всичко това – Желязната завеса, войната във Виетнам, са само суета и нямат смисъл.
Фигурата на Гьоринг изглежда почти фикция. Разкажете повече.
– Не е фикция. Повече от 80% от книгата са истински факти. Баща ми е работил в „Шкода“, където Гьоринг бил вицепрезидент. Той му предложил защита, защото знаел за еврейския му произход. Знаех тази история и започнах да търся информация за това и да съобщя нещо, което в България почти не се знаеше – че е имал дейност тук. Той е спасил сравнително по-малко хора в България, отколкото в Чехия, Унгария и в Румъния. Намирам неговата история по-интересна, отколкото историята на Шиндлер.
Каква е съдбата му?
– С това име след войната е много трудно. Бил е съден в Нюрнберг, като е бил освободен. Дори някои български евреи са дали показания тогава. Имало е много чехи, които са го подкрепили. После го арестуват отново, още един процес и след това го пускат окончателно. Но никога не получил наистина това, което му дължим. Починал почти в бедност през 1968 г. в Мюнхен. Мисля, че му дължим повече. Има една книга, която се казва „34“, колкото са били свидетелите в негова подкрепа по време на процеса в Нюрнберг. Писана е от един австралиец, който разказва историите на тези 34 души.
Какви са социалните промени и предизвикателствата днес?
– Да вървим в крак с новите технологии. Това е най-голямата революция, по-голяма от Френската, Октомврийската и т.н. Днес производителността е напълно различна от колкото преди 15 години, например. Имаме нови граници, нов хоризонт. Вече сме 7 милиарда, ще станем скоро 10 милиарда. Това е много по-важно от която и да е технология – да дадем възможност на тези 7 милиарда души да живеят добър живот.
Имате ли вече в главата си сюжета на следващата книга?
– Да, но не мога още да говоря за това, защото много неща се сменят. Разбрах го, когато започнах тази книга. По средата тя се поизмени. Това ще стане сигурно и с втората. Затова предпочитам да не говоря, но тя има връзка с тази.
Бяхте почетен консул на Холандия в Манаус, имаше идея да станете такъв и на България. Как стана така, че представяхте Холандия?
– Бях от края на 1979 година до преди две години, когато реших да се пенсионирам. Почетният консул на Холандия, за разлика от този на други държави, работи. Той ходи в затворите, посещава холандци, които обикновено са задържани заради наркотици, издава временни паспорти. Това си е работа. Затова трябва да си на място. Поисках да ме освободят от това. Бях поканен за български консул около 1996 г. накараха ме да попълня документите, като казаха, че няма проблем да съм консул и на България, и на Холандия. Нямах как да откажа, а и има доста случаи с един консул на две държави. Знам, че бразилското външно министерство знае, че съм български консул. Веднъж, по някаква причина отидох в българската легация, защото получавах кореспонденция, но нямах официално потвърждение, че съм консул, никъде нямаше информация. Отговориха ми, че това е, защото не съм консул. Според българското законодателство не можело да бъда консул на две страни. Получи се спор тук в България. До ден- днешен аз получавам кореспонденцията. Излиза, че за бразилците съм консул, за българите – не съм. Това е най-смешното. Сега вече е късно за мен да ставам консул. На 68 години съм, имам внуци, искам да пиша книги.
„Преди да замлъкна“ тук
Интервюто взеха Красимир Проданов и Елена Бойчинова
