Начало / Любопитно / „Къде отиваш, пътнико?“ от Ивинела Самуилова (анотация и откъс)

„Къде отиваш, пътнико?“ от Ивинела Самуилова (анотация и откъс)

Човек без вяра е като пътник без посокаОткрила, че както в любовта, така и в живота човек сам създава бариерите, които му пречат да живее пълноценно, в новата история за Ади тя се оказва изправена пред най-голямото предизвикателство: да разбере какъв е смисълът да живеем, след като ще умрем.

Всичко започва в деня, когато Ади „случайно“ се натъква на мъртвец малко след като в ръцете на Алексей, нейния необикновен приятел психолог, също е умрял човек. Съвпаденията обаче не спират дотук. Броени дни след срещата с чуждата смърт, мисълта за която не й дава покой, на Ади й се налага да погледне собствената си смърт в очите. И точно тогава, в мига на най-голямо отчаяние, за Ади настъпва „часът на Бога”. Моментът, в който всички външни опори губят значение и вярата остава единственото й упование. И Ади с ужас разбира, че е извършила най-големия от всички грехове: изгубила е Бог. Затова решава да поеме по известния поклоннически път на Сантяго де Компостела с надеждата да преоткрие Бог в сърцето си.

Типично в неин стил Ади попада на различни хора и ситуации, които я карат да разбере по-добре себе си и света. И осъзнава, че целият страх и ужас от смъртта е заради това, че умираме, преди да сме открили отговорите за живота.

Това пътешествие до края на света наистина помага на Ади не само да разбере къде отива, но и да срещне отново най-добрия спътник по Пътя на живота – Бог.

ЗА АВТОРА
Ивинела Самуилова е родена на 10.04.1971 г. в гр. Севлиево. Завършва езикова гимназия в град Враца с испански и английски език, а след това – магистратура по богословие във Великотърновския университет. Има редица допълнителни квалификации и обучения: стопанско управление и администрация, журналистика, ПР, психология и други. Известно време работи като радиожурналист в родния си град, а впоследствие се присъединява към екипа на „Идеал Стандарт България“ АД – гр. Севлиево, където заема различни длъжности, последната от които e „връзки с обществеността“. През 2005 г. се премества в гр. София, където работи в сферата на маркетинга. За да удовлетвори различни свои интереси, през 2007 г. Ивинела учредява фондация „Кларитас“, чиято основна дейност в момента е свързана със съхраняване и популяризиране на българския музикален фолклор. В етап на разработване са програми, ориентирани към подпомагане изграждането на хуманни качества у младите хора, както и програми, насочени към подобряване на различни аспекти от живота на жените, с особено внимание към самотните майки. Подкрепата и солидарността си към духовните потребности на съвременната жена Ивинела често изразява в онлайн изданието за жената ТЯ. Творческите търсения на Ивинела Самуилова са насочени към вътрешния свят на човека и отношенията му с Бог, света и ближните.

ОТКЪС

Ден 4: Ади се наспа чудесно – мястото бе тихо, а леглото – страшно удобно. Направо не й се ставаше. Протегна се няколко пъти и вместо да скочи, както обикновено, се обърна по корем, първо пусна единия си крак на пода, после другия и накрая с въздишка се изправи, подпирайки се на ръце. Отвори прозореца, протегна се отново и се обърна да се приготви за тръгване. Погледът й мина през иконите на стената и тя се прекръсти. Помисли си, че едва ли щеше да види повече православни икони по Пътя, и отвътре й дойде молитвата „Отче наш“, и тъкмо се чудеше дали да продължи с любимия си 50-и Псалом, което щеше да я позабави, защото бе дълъг, се сети, че може вместо него да прочете следващото стихче от книжката. Бързо отиде до раницата в другия край на стаята, извади я от горния джоб и се върна обратно при иконата. Прелисти до следващото поред послание и зачете на глас:

Остави интерпретациите на ума и положи разсъдъка в сърцето си. Отвъд съжденията е обителта на любовта – там, където ще се срещнем.

„Ще се опитам“, обеща тя, поклони се на иконите и забърза към банята. Щом се приготви, мина през албергето, за да благодари отново на собственичката за чудесната квартира и да закуси. Огледа се за жената свещеник, но нея я нямаше. Явно бе тръгнала по-рано, за да измине разстоянието, което бе планирала. Ади седна на една маса в малката столова и скоро при нея се настани двойка от Южна Корея – мъж и жена, с които се бе засякла предишния ден някъде по Пътя и сега разпозна по физиономия. Бе я впечатлило колко много южнокорейци имаше на Камино. Тя отбеляза този факт, за да завърже разговор, и азиатците й обясниха, че в тяхната страна се счита за предимство, ако при кандидатстване за работа човек представи с документите си и Компостелата. Работодателите там смятали, че след като човек има мо -тивацията, куража и дисциплината да извърви този Път, на него може да се разчита. „Брей, какви хора! – искрено се впечатли Ади. – У нас пък е по-вероятно да те сметнат за „развей прах“, ако кажеш, че отиваш 40 дни да „ма’аш гащи“ в продължение на 780 км и да харчиш пари за тоз, дето духа…“

Именно затова тя бе измислила за пред шефа си онази безумна история със специалните терапии в спортната база. Преходът, който предстоеше, бе 24 километра и се оказа доста по-труден от предишния ден, а времето – по-топло.

Маршрутът обаче бе много живописен и минаваше през място, чието име помнеше от книгите, които бе чела – Фонсебадон. Ако не се лъжеше, мястото бе свързвано със зли бездомни кучета – едновременно реални и плод на въображението, алегория на злото, дебнещо в засада, готово да се нахвърли и да заръфа душата на човек при първата проява на малодушие.

Ади вървеше и се опияняваше от величествената гледка на планините със заснежени върхове, която се разкриваше все по-великолепна пред погледа й с всяка измината крачка. Ходеше като в транс – едновременно отсъстваща и присъстваща, излязла извън себе си и влязла в дебрите на душата си, лишена от всякакви мисли, но осъзната с всяка клетка на тялото си. Единственото, което стигаше до слуха й, бе звукът от собствените й стъпки – усърдният, неуморим стремеж на човек, решен да стигне до онова място в себе си, където обитава Бог.

Въпреки изкачването, не усети кога стигна. Фонсебадон наистина имаше призрачно излъчване – може би заради изоставените разрушени къщи. Кучета нямаше – вероятно злото се бе преместило да дебне на друго място, където човек най-малко очаква да се появи.

Ади спря за кратка почивка. Сред руините имаше две-три запазени къщи, едната от които бе подслон за пилигрими, а другата – магазинче, откъдето тя си купи ябълка, за да се освежи малко и временно да потисне надигащия се глад. Бе още рано за обяд, но явно бе изгорила повече калории.

Видя ирландеца и канадеца от миналата вечер. Седяха пред магазинчето и утоляваха жаждата си с бира. Поздравиха се и канадецът, който вече бе извървял Пътя и го познаваше, покани Ади да се срещнат вечерта на бира в заведението на брега на реката в селото, където щяха да нощуват. Увери я, че няма как да го сбърка. Тя прие с удоволствие и продължи.

Скоро стигна до най-високото място по маршрута, където се извисяваше прочутият железен кръст. Бе чела, че там пилигримите оставят камъчета, които носят със себе си от дома – символ на проблемите им и всичко, което им бе дотежало в живота. Кръстът бе точно такъв, какъвто го бе виждала на многобройните снимки – издигаше се величествено сред грамада от по-малки и по-големи камъни, които пилигримите бяха натрупали, освобождавайки се от товара на дните си.

Ади застана пред камарата, свали раницата си и извади от горния джоб камък. Повъртя го нерешително известно време в ръцете си. Изведнъж обаче се обърна на другата страна, замахна и с все сила го запрати някъде в храстите. Внезапно бе осъзнала, че няма какво да остави. Страхът, който бе изпитала при срещата със смъртта, не бе камък в джоба, който да изхвърли, а празнота вътре в нея. Тук, в подножието на този огромен символ, сочещ от земята към небето, Ади разбра, че не се страхува от смъртта, а от това, че животът й може да няма смисъл. Не че й липсваха смислени занимания. Тя бе открила призванието си и то запълваше дните й. Но не запълваше смисъла на съществуването й по принцип. Вперила поглед в грамадата струпани човешки драми, тя си даде сметка, че с каквото и да запълва живота си и както и да го живее, без перспективата за вечност всичко губеше значение и се превръщаше в „суета на суетите“. „Носим камъни в джобовете си, вместо Бог в сърцето си“ – помисли си Ади. Спомни си разказа за някакъв човек, който се оплаквал на своя духовен старец, че му е омръзнало да се бори с дявола, а старецът му отвърнал: „Не се бориш с дявола, чедо. С Бога се бориш“. Изглежда, това правеше и тя.Прекръсти се и полека тръгна. След малко настигна симпатична млада жена, която я помоли да извади от предния джоб на раницата й туристическия  справочник. Заговориха се и се оказа, че е румънка. Зарадваха се така, сякаш бяха роднини. Жената обаче бе решила да спре малко да почине и да разгледа справочника, за да избере къде да нощува, и като си пожелаха да се срещнат отново, Ади продължи напред.

Известно време вървя по приятна и почти равна пътека, която обаче скоро премина в стръмен каменист склон. Не бе взела туристическите си щеки, за да не й пречат и тежат, и сега започна да се оглежда за тояжка. Скоро намери една, но въпреки нейната опора усети, че колената й започват да омекват. Спира няколко пъти да ги разтрива, докато слезе, и когато най-после стигна в селцето под склона, буквално се свлече на една пейка, сложена до хладната каменна стена на нечия къща. Почива дълго и хич не й се ставаше, но трябваше да издържи още 5 км. Тя се изправи на крака, изпъшка и тръгна отново. Теренът вече бе доста по-лек, въпреки че пак имаше изкачвания и слизания, а почвата бе суха и с керемиден цвят и тя усети, както бе потна, как цялата полепва с червеникав прах.

Първото, което видя от Молинасека, бе реката и чадъри-те пред заведението, където трябваше да се срещне с кана-деца и ирландеца по-късно вечерта. Ади обаче бе толкова жадна и изморена, че още щом пресече моста над реката, седна на една маса и си поръча голяма халба пиво. Почувства се далеч по-добре след нея, макар че много се отпусна, а тепърва трябваше да търси къде да нощува. Надигна се с неохота и тръгна полека по тясната каменна главна улица. Скоро видя невзрачна табела „Къща за гости“ на някаква съвсем къса пряка без изход. Реши да влезе. Отдолу имаше бар и вътре Ади намери собственичката. Жената й каза, че предлага самостоятелни стаи, съвсем малко по-скъпи от цената на нощувката в албергето, което се намирало в другия край на града. Въпреки че отново се почувства като предателка на колективния мъченически дух на общите спални, Ади изобщо не се поколеба, а веднага помоли собственичката да й покаже стаята. Беше идеална, въпреки ниския скосен таван, но Ади така или иначе нямаше намерение да пребивава дълго време в поза, различна от „легнало положение“. Банята бе обща – в коридора, но все още нямаше други хора в останалите стаи на етажа, така че това изобщо не бе проблем. Освен това се уговориха, че домакинята ще изпере и изсуши дрехите й, което след днешния преход и прахоляка бе крайно наложително. Ади се изкъпа и легна да си почине. Въпреки тежкия терен се бе движила доста добре и имаше достатъчно време да повъзстанови силите си, преди да отиде отново в бирарията до реката.

Докато си почиваше, изпрати съобщение на любимия си. После отвори брошурата, която намери на нощното шкафче до леглото – бе посветена на новия папа. Отпред имаше някакво послание от папа Франциск, което не я заинтригува особено, но на последната страница бе публикувана препоръката на новия папа как да се молят християните, която грабна вниманието й. Бе наречена „Молитва на петте пръста“ и Ади се зачете:

1. Палецът е най-близо до теб, така че нека молитвата ти започне с най-близките ти. Те са и хората, за които най-лесно си спомняш. Да се молим за обичните си същества е „сладко задъл-жение“.

2. Следващият пръст е показалецът. Моли се за тези, които ни показват важни неща – проповядват, учат и лекуват. Тези хора са свещениците, учителите и лекарите. Те имат нужда от подкрепа и мъдрост, за да показват на останалите верния път към грижите за духа, ума и тялото.

3. Средният пръст е най-висок. Той може да ни напомни за нашите лидери…

„Да, да, редовно ни напомня за тях, а и те – за него“ – не можа да сдържи сарказма си Ади. Разбира се, папата нямаше предвид нещо толкова непристойно и тя продължи да чете, макар и изпълнена със скептицизъм: Моли се за президента, за министрите, за депутатите, за всич-ки управляващи. Тези хора ръководят съдбите ни и посоката, в която се развива държавата ни. Те самите имат нужда от Божието ръководство.

4. Четвъртият пръст е безименният. Това е най-слабият ни пръст и той трябва да ни напомня да се молим за най-слабите, страдащите и болните. Тези хора имат нужда от молитвите ни денем и нощем. Този пръст трябва също да ни напомня да се молим и за брачните двойки, за да запазим любовта в семействата.

5. И накрая е малкият пръст. Той ни показва как трябва да виждаме себе си пред Бог и пред другите и да ни напомня да се помолим и за себе си. Когато си се помолил за всички останали четири групи, ще можеш да погледнеш на себе си и на своите нужди от вярната перспектива.

„Невероятно! – помисли си развълнувано Ади. – Ние сме свикнали да се молим само заради себе си… Най-много за някой близък, ако не е добре, но за другиго не се сещаме… Уж се изправяме пред Бог в смирение, а всъщност демонстрираме себелюбието си… Не се молим, за да станем по-добри, а за да Му напомним какво е забравил да направи за нас…“

Ади извади малката ламинирана иконка на Христос от портфейла си, отпусна се на леглото, сложи я на гърдите си, затвори очи и започна да се моли, като свиваше бавно един след друг пръстите на ръката си.

Към шест и половина се надигна, въпреки че бе на границата да заспи. Не искаше обаче да проспи възможността да се срещне с двамата мъже, които й бяха станали симпатични. Особено й бе харесало здравомислието и непукизмът на ирландеца. Освен това предполагаше, че към компанията ще се присъединят и други пилигрими, което означаваше нови контакти, вероятно с чудесни хора. Започваше да си дава сметка, че на Камино идваха само избрани. Не в смисъл, че някой избира специално кой да тръгне, помисли си Ади, а че „избраните“ бяха хора, достатъчно осъзнати да направят сами избора да тръгнат да търсят отговори, водени от онова необяснимо „копнение“, както го бе нарекъл Пейо Яворов:

Все туй копнение в духът

все туй скиталчество из път

на който не съзирам края.

И поглед вечно устремен

напред, към утрешния ден

без там пристанище да зная…

Ади изрече като заклинание това любимо свое стихотво-рение, което бе присъствало в живота й като лайтмотив още откакто бе дете. Скоро обаче, вярваше тя, за разлика от поета, щеше да стигне до пристанището…

Излезе на улицата, тръгна напред и почти моментално спря. Гледката, която се разкри пред очите й, бе невероятна: в дъното на улицата, между каменните къщи, кокетно наклонени една към друга от двете страни на главния път, нагиздени с цветно боядисани дървени кепенци и водопади от разноцветни сакъзчета на прозорците, се издигаше гордата осанка на старата църква с камбанарията, а зад нея надничаха величествените върхове на планината, нахлупили снежни шапки. Ади извади от джоба на ветровката малкия си фотоапарат и щракна: Бог, светът и човекът в един уникален кадър.

Имаше още двадесетина минути до срещата и тя реши да разгледа църквата. Вътре нямаше никого и в полумрака на каменното здание стъпките й отекваха глухо. От лявата страна на олтара имаше статуя на Исус Христос, а пред нея, на дървена поставка, бе сложена разтворена голяма дебела тетрадка с твърди корици. Ади се приближи да види за какво е. Оказа се, че в нея са написани послания от пилигримите, които бяха минали оттук. Все едно надничаше в хорските души и възможността да види какво има в тях я изпълваше с трепет – както някога, когато се взираше през осветените прозорци на къщите, за да види как обитателите им осмислят живота си. Беше напълно сама и Ади любопитно зачете, разгръщайки страниците:

В дни като днешния разбирам, че когато съм нищо, имам всичко, за да бъда щастлив. Питър

„Какво ли го е накарало да се почувства толкова смирен и щастлив?“ – запита се Ади. Би искала да знае отговора. Отвори на друга страница: Дойдох на Камино, защото страдах, че никой не ме обича. И днес, пред железния кръст горе, за пръв път в живота си се замислих колко болезнено трябва да е за Бог, че ние не Го обичаме. Исабел

Очите на Ади се напълниха със сълзи. В тези простички думи изведнъж видя цялото величие на Божията любов. Любов, толкова голяма, че да събуди в човека нуждата да обича. Ади избърса сълзите с края на ръкава си, обърна на друга страница и зачете следващото послание: Господи, ти знаеш трудностите, които срещам в живота си и които са ми извинение да не бъда по-добър човек и християнин. Моля те да ми помогнеш да укрепя вярата си в Теб, за да преодолявам по-лесно препятствията по пътя си и да Те следвам с чисто сърце. Амин! Мартина

„Амин“ – каза и Ади наум. „Всички непрекъснато си намираме оправдания защо не сме по-добри хора и по-добри хрис тияни… Радвам се, че с теб сме съхранили поне толкова вяра, колкото да тръгнем, и дано я укрепим…“ – завърши тя мисления си диалог с жената, оставила тази съкровена молитва. Отгърна пак и прочете друго послание, изписано с интересен калиграфски почерк: Пътят не започва в Росенвалес и не завършва в Сантяго. Учиш  много от хората, които срещаш, но никога не бива да забравяш, че Пътят е собственият ти живот. Хуан

„Абсолютно! – съгласи се Ади с написаното. – Пътят ни винаги е личен и нашите собствени стъпки го създават… Ежедневно пилигримство, което да започваме сутрин с вяра и да завършваме вечер обновени.“

Не можеше да се откъсне от тетрадката. Прекарваше благоговейно пръсти по изписаните с различен почерк редове. Бяха като гласове от други вселени и същевременно неверо-ятно близки – откровения на хора, пожелали да отворят сърцата си. Имаше чувството, че е открила съкровищница. Тя отгърна няколко страници назад и зачете отново: Неусетно това приключение се превърна в едно пътуване в мен самата. Преминах през различни места – светли и весели, тъм-ни и тъжни, но най-вече – стигнах до много скрити кътчета на душата си. Моля те, Господи, Който знаеш всичко, което е в мен, помогни да разбера какво се крие в най-дълбокото на сърцето ми! Дебора

„Не Бог се крие, Дебора… Ние Го крием от себе си… Благодаря ти, че го сподели, за да го разбера и аз самата…“ – обърна се Ади към непознатата, която почувства като сродна душа. После отгърна още веднъж на случайна страница, сложи пръст най-отгоре, пусна го надолу и спря на написаното по средата:

Трябваха ми седемдесет години, за да стигна дотук. Явно винаги съм знаел това, но не съм му обръщал внимание, докато не остарях достатъчно. Споделям наученото, защото може да

помогне за пробуждането на още някоя душа много по-навреме.  Достатъчно е да осъзнаеш следното: Ако ще живееш само 70 години, много неща нямат значение. Но ако ще живееш вечно, е добре да обръщаш внимание на всичко. Джак

Ади пое рязко въздух и затисна устата си с ръка. Сякаш изведнъж се бе докоснала до нещо много важно и не искаше да рискува да го изгуби, дори чрез дъха си. Много би искала този Джак сега да е тук. Думите му преобърнаха нещо в нея. Може би заради непоколебимата му увереност във вечността.

В този момент чу, че някой влиза, и се почувства неловко, все едно са я хванали да воайорства, въпреки че тези съкровени малки изповеди бяха колкото пред Бога, толкова и пред останалите, които вървяха по Пътя. В неудобството си Ади взе химикалката, оставена на тетрадката. Новите посети -тели на храма минаха край нея и й кимнаха с усмивка окуражително и тя почувства, че трябва да напише нещо. Не й идваше наум какво и започна да се почесва нервно по главата. Но изведнъж, сякаш получила прозрение, бавно вдигна глава към високата статуя над главата си, постоя известно време загледана в лицето на Спасителя, после се наведе и започна да пише: Преди да тръгна на Камино, един старец ми каза, че нещата на този свят са гатанки от небето. Моята задача е да открия техните отговори. Когато го попитах как да съм сигурна, че отговорите ми са верни, той се засмя и отвърна: „Отговорът на всички гатанки е един и същ“. Благодарение на споделеното  тук днес разбрах очевидното: отговорът на всички гатанки е… Бог. Отивам на края на моя свят, за да се върна при Него… Ади

Отново вдигна глава към статуята, прекръсти се и излезе. Закъсняваше за срещата с около 15–20 минути. Църквата  обаче бе съвсем близо до бирарията и когато след няколко крачки излезе на площадчето на брега на реката, запълнено с  маси с чадъри, видя, че около двамата мъже вече се е събрала цяла компания. Ирландецът й махна с ръка и придърпа до себе си стол от съседната маса.

– Ето те и теб! Защо закъсняваш – не си ли жадна? – попита той. Пред него имаше само една халба. „Значи все пак не е като онзи от историята с братята“ – помисли си ве село Ади.

– О, аз вече ви водя с една бира – още на влизане седнах, защото умирах от жажда – призна тя.

– То и аз щях да водя, ако не беше онзи китаец – каза мъжът.

– Кой китаец? – не разбра Ади. Сервитьорът, който бе през няколко маси, я погледна и тя му поръча със знаци една голяма бира.

– Бях си поръчал бира в онова село след слизането от планината. Идва един китаец, сяда до мен и започва да пие.

Аз го питам: „Владееш ли някое бойно изкуство – кунг фу, карате, таекуон-до…?“. А той: „Не! И защо, по дяволите, ме питаш това? Защото съм китаец ли?“. А аз: „Не! Питам те, защото пиеш от бирата ми, дребосък такъв!“.

Ирландецът избухна в смях, а след него и Ади.

– Не го слушай! – наведе се към нея канадецът. – Днес му разказах тоя виц и той веднага се вкара в главната роля… Много е суетен.

– Стига си ми свалял акциите пред момичето, нещастнико! – развика му се, уж ядосан, ирландецът. – Кажи му, че няма шанс – заговорнически се обърна той към Ади.

– По-скоро аз съм единственият й шанс – едва ли си пада по педерасти – не му остана длъжен канадецът.

Всички прихнаха. На Ади й харесваше тяхната грубоватост – не бе обидна, а някак затрогваща. Бяха като литературни герои – мъжествени, прями и малко недодялани и в същото време – чувствителни и интелигентни, вероятно способни да изненадат много тези, които имат куража да надникнат малко по-дълбоко зад грубата им външност. Едва ли биха тръгнали на Камино, ако бяха обикновени простаци.В този момент сервитьорът донесе две бири. Едната остави пред Ади, а другата – пред ирландеца. Не бе разбрала кога си е поръчал и го погледна изненадано.

– Какво ме гледаш? Не си ли виждала ирландец? – попита я той.

Ади поклати отрицателно глава с усмивка. Наистина не познаваше ирландци.

– А ти откъде си? – заинтересува се той.

– Българка съм – отговори Ади. Надяваше се, че този не е от марсианската Ирландия.

– О, с това вече наистина ме впечатли. И аз не съм виж-дал българка, но много обичам вашата музика! – възкликна той.

– Така ли? – Ади се изненада и зарадва едновременно. – И аз харесвам вашите танци! Ако искаш, може да сключим сделка – аз ще те науча на някой от нашите и ти мен – на някой от вашите – предложи му тя с усмивка.

– Дадено – нямаш никакъв проблем! – прие веднага той и попита: – Я ми кажи, как е „Буен Камино“ на български, че да се правя на интересен и да поздравявам така хората по Пътя.

– Мамка му – изплъзна се от устата на Ади. Каза го на себе си, защото, откакто бе на Камино, говореше само на чужди езици и в първия момент не можа да се сети за правилния израз на български. Не можеше да е „Приятно пътуване“, защото хората не пътуваха, а вървяха. По-скоро трябва -ше да е „На добър път“ или най-добре: „На добър час“. Ирландецът обаче бе приел „мамка му“ за отговор и преди тя да успее да реагира, започна да го повтаря, обръщайки се лично към всеки един от компанията на масата.

– Мамка му… Мамка му… – изричаше той, като натъртваше на първото „а“, както Ади бе направила, и това така я разсмя, че не можеше веднага да му обясни грешката си.

В този момент по моста се зададе група закъснели пилигрими и ирландецът се провикна:

– Хееей!… Щатите… Мамка му!

Няколко усмихнати физиономии се обърнаха към тях и ведро помахаха в отговор на ругатнята, а Ади вече почти се бе свлякла от стола от смях.

– Много смешно ли го произнасям? – попита той.

– Ох… ох… – повтаряше само тя в опит да се овладее, което й бе много трудно, защото мъжът постоянно намираше някой друг, на когото да пожелае „мамка му“.

– Чакай… Спри!… Малко се изгубихме в превода – успя най-после да каже Ади.

Когато разказа какво недоразумение се бе получило, всички се запревиваха от смях, особено като си спомнеха за американците.

– Аз пък се сещам за историята на една приятелка, която преди години беше отишла на почивка в Италия с мъжа си – взе думата една жена – англичанка, когато смехът поутихна. – Позвънила на рецепцията и поръчала: „Ту ти турум ту“. И много се изненадала, когато чула в отговор: „Та та тарам та“. Тя пак повторила: „Ту ти турум ту“. И отсреща пак: „Та та тарам та“. После станало ясно, че момичето изобщо не разбрало какво казва приятелката ми – помислило си, че някой си прави майтап, и просто решило да отвърне на шегата.

Всички отново прихнаха.

– Тези грешки са най-смешните – каза канадецът. – Ко-гато дядо ми почина, сред имейлите, които майка ми получи, имаше и един от жената на негов племенник от Франция. Та тя – продължи той – се бе впуснала да обяснява, че ако дядо гонел дяволи редовно, това нямало да се случи. – Мъжът прихна и добави: – Не съм съвсем сигурен, но имайки предвид, че тя е бивш фитнес инструктор, най-вероятно е имала предвид да прави редовно упражнения.

Останалите се засмяха малко сконфузено.

– Тогава сигурно не ви е било смешно – обади се друга жена.

– Напротив – и тогава си беше смешно! – възрази мъжът.

– Животът не престава да бъде по-малко смешен, когато хората умират, нито пък по-малко сериозен, когато се смеят. Това го бе казал някой, но не помня кой – допълни той и вдигна чашата за наздраве.

– А аз да ви предупредя да внимавате с думата „кохонес“ тук, в Испания – обади се сега Ади. Всички се обърнаха към нея, усмихвайки се въпросително. Ади започна да разказва: – Работех по един проект с испаноговорящи – само мъже. Веднъж помолих момчетата да ми донесат кутиите си с едни материали, които ми трябваха – „кахонес“ на испански. Когато започнаха да се споглеждат и да се кискат, разбрах, че вместо кутиите съм ги помолила да си донесат ташаците – завърши тя историята и компанията отново избухна в смях.

– Ах ти, лошо българско момиче! – размаха пръст към нея ирландецът. – Нали не си тръгнала да събираш кохонес по Пътя? Разбрала си, че тук нещастници с малки топки не припарват, ах ти, хитрушо…

– А, не, не съм тръгнала за топки – отрече през смях Ади.

– А за какво си тръгнала? – попита с шеговит тон канадецът.

Ади изведнъж стана сериозна и наведе глава. Всички се умълчаха.

– Защото искам да спра да се боря с Бог – отвърна тихо тя.

За известно време се възцари мълчание.

– Мамка му – изръси изведнъж ирландецът и всички прихнаха отново.

Ади вдигна глава към него.

– Много на място – отбеляза тя.

– Всички сме такива – Тома неверни… Уж вярваме, но не съвсем – каза англичанката.

– Потъваме като апостола, който тръгнал по водата, когато Господ му казал, че може да го направи, но се усъмнил и потънал… – добави друг мъж.

– Чували ли сте за облога на Паскал? – попита сега една друга жена. Веднага се познаваше, че е французойка – по акцента, с който говореше на английски.

Ади знаеше за него, но си замълча. Ирландецът също не реагира, а останалите поклатиха отрицателно глави. Жена -та се наведе напред така, че всички да я виждат, и започна да обяснява, жестикулирайки усилено, очевидно доволна от възможността да покаже знанията си:

– Ако вярваш в Бог и Той наистина съществува, отиваш в рая и печалбата ти е безкрайна – т.е. простира се във в ечността. Ако обаче Той не съществува, загубата ти (от напразната вяра) е крайна (т.е. умираш и това е) и следова -телно е пренебрежима в сравнение с безкрайността. Ако не вярваш в Бог, но Той съществува, отиваш в ада и загубата ти е безкрайна, а печалбата – нулева. А ако Той наистина не съществува, печалбата ти е крайна (смърт) и следователно – пренебрежима.Следователно чисто рационално, математически, е по-изгодно да вярваш в Бог, отколкото да не вярваш – приключи тя.

– Мамка му! – изръмжа отново ирландецът и останалите пак се засмяха. – Това ми напомни за дълбоката житейска ирландска мъдрост, която казва: „Има две неща, за които да се тревожиш – дали си здрав или болен. Ако си здрав – значи няма за какво да се тревожиш. Ако си болен – има две неща, за които да се тревожиш. Дали ще оздравееш, или ще умреш. Ако оздравееш – няма за какво да се тревожиш. Ако умреш – има две неща, за които да се тревожиш. Дали ще отидеш в рая или в ада. Ако отидеш в рая – няма за какво да се тревожиш. Но ако отидеш в ада, ще бъдеш толкова зает да поздравяваш приятелите си, че няма да имаш време да се тревожиш. Така че защо да се тревожиш?!“

Компанията пак прихна.

– Но това с Паскал са големи глупости – отбеляза той, когато смехът утихна.

– Защо да са глупости? – възкликна французойката. В тона й се усети обида.

Ади погледна ирландеца – очакваше с нетърпение да чуе мнението му. Тя самата смяташе, че облогът на Паскал бе най-погрешният начин да накараш някого да повярва в Бог. Дори, според нея, в това да доказваш Бог като теорема има нещо цинично, нещо твърде материалистично и схоластично, несъвместимо с истинските духовни потребности, поради които човек всъщност търси Бог. А и самият Паскал по-късно се бе самоопровергал с думите: „Последната крачка на разума е признаване на това, че съществува безкрайност, която го превъзхожда“. Тъкмо си помисли това и ирландецът се коригира:

– Даже не просто големи глупости, а големи комерсиални и цинични глупости.

– И кое е комерсиалното и циничното? – продължи да настоява за отговор французойката.

– Наистина ли смяташ, че това твърдение подкрепя вя-рата в Бога? – попита сега мъжът.

– Ами да, не е ли очевидно? – опита се да защити позицията си жената.

– Очевадно е, че не е очевидно. Първо, защото унижава Бог, и второ, защото унижава нас – каза той, а Ади, без да се усети, закима с глава в съгласие. Изненада се, когато чу ирландеца да казва: – Обясни й защо, българко!

– Аз ли? – учуди се тя.

– Нали си богослов? – попита по-скоро риторично той.

– Ти пък откъде знаеш? – изненада се Ади.

– Едно птиченце ми каза – усмихна се ирландецът.

– А… – сети се Ади. – Ясно, жената свещеник ти е казала.

Ирландецът кимна.

– Питах я как е минала службата, а тя сподели, че срещата й с теб й е била по-приятна от службата и че през деня, по Пътя, също сте имали интересен разговор – обясни той.

– Аз мисля, че си прав – започна Ади малко несигурно.

Усмихна се на французойката извинително и продължи: – Да избереш да вярваш в Бог, защото това е добра сделка за теб самия, наистина е цинично, според мен. И не мисля, че думата за това поведение е „вяра“, а по-скоро „лицемерие“ с цел спасяване на задника. А и аз лично нямам нужда от Бог, който ми предлага сделка – нещо, което Той със сигурност не прави. Бог не иска да вярваме в Него, защото е по-сигурно, а за да сподели с нас своята божественост. Всяко друго разбиране, струва ми се, наистина Го принизява, а нас превръща от образ и подобие Божие в селски хитреци. Не че не сме, де…

Ирландецът вдигна палец в знак на одобрение на думите на Ади, което я окуражи и тя продължи, вече с лек патос:

– Може разни математици да изчисляват колкото искат вероятността за съществуването Му, но лично аз имам нужда да вярвам в Бог, Който постоянно опровергава, че две и две е четири… Такъв, Когото всички чакат да слезе от кръста, за да докаже, че е Бог, а Той остава на него, защото Неговата логика не е нашата… Неговата логика се нарича любов… И не подлежи на сметки и доказателства… Тази ли наша бакалска, немощна и шизофренична логика ще поставим в основата на вярата си в Бог? Не искам да доказвам Бог, за да  спася кожата си в рая, а за да има животът ми  спасителен  смисъл, който ще ми даде усещането за рая и вечността още докато съм на земята.

На масата се бе възцарило мълчание. „Ех, че хубаво го казах… Дано не го забравя, докато се прибера, за да го запиша“ – по-мисли си Ади. При нея бирата често имаше неочаквани ефекти – нещо като канал за връзка с кораба-майка, откъдето изведнъж започваше да получава странни факсове. Така веднъж, когато бе ученичка, бе изпила една бира в междучасието, защото нямаше вода, а в близката до училище сладкарница не бе останало никакво безалкохолно. После влезе в час по испански, за който трябваше да е научила наизуст едно дълго стихотворение. Тя обаче само го бе прочела веднъж. Учителят попита кой ще го каже и тя спонтанно и смело вдигна ръка – единствена от целия клас. Стана и не просто каза цялото стихотворение, без дори да запъне, но направо го изигра, все едно е на артистичен рецитал. Още докато декламираше, не можеше да повярва на ушите си, още повече че след часа, за-едно с изтрезняването от бирата, се изпари незнайно къде и самото стихотворение. В един момент дори си помисли, че може да е сънувала, но не бе сън, защото шестицата бе черно на бяло в бележника й. Един друг път пък, когато бе с любимия си и едно приятелско семейство в планината, така се бе занулила с една голяма бира по време на обяда, че спря дъжда. Имаше и свидетели, които, макар и неохотно, й признаха заслугата.

– Бях мъртвец, намерих живот…Бях сълза, превърнах се в усмивка…в морето от любов се потопих;най-подир в света на вечността се озовах… – изрецитира ирландецът. – Ех, българко, разчувства ме ти… – добави той и надигна чашата.

– Руми? – попита Ади.

– Руми – потвърди ирландецът.

– Обожавам го – каза Ади.

Вечерта бе приключила. Скоро всички станаха да се при-бират. Бе още рано, но трябваше да почиват, защото преходът на следващия ден до градчето Виляфранка дел Биерзо, наричано „малкото Сантяго“, бе най-дългият: 30 км.

Ади се прибра в стаята си и доволно се изпъна на удобното легло. Имаше намерение да запише в тефтера си какво бе казала по-рано, но се почувства много изморена. „Колко интересно се получи“ – помисли си тя, изведнъж спомняйки си  стихчето, което бе прочела сутринта, и разговора, който бяха водили тази вечер. „Мамка му!“ – възкликна в полусън, усмихна се, изгаси лампата и заспа моментално.

„Къде отиваш, пътнико“ тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

maxresdefault

Сваляме шапка пред Стивън Кинг и Джордж Мартин

Създателите на едни от най-ярките книги са рожденици Имената, които припомняме всяка седмица, са на …