Лира Литературно-рекламна Агенция
Двама от най-популярните и обичани британски писатели – Иън Макюън и Мартин Еймис се събраха, за да представят заедно новите си книги в британския в. „Телеграф“. Макюън скандализира с антирелигиозните си тези в „Children Act“, докато Еймис отново провокира обществото с история за Холокоста в „The Zone of Interest“.
Предлагаме ви откъс от съвместното им интервю за редактора в изданието Алекс Кларк:
Алекс Кларк: Чудех се откога се познавате всъщност?
Иън Макюън: Мисля, че беше през 70-те.
Мартин Еймис: Не беше ли 1973?
Иън Макюън: На едно Коледно парти, бяха легендарни по онова време. Хората пиеха много по онова време. Пиехме много повече онези дни. Мартин дойде и каза: „Прочетох разказа ти „Порнография“. И цитира част от него. Веднага го харесах.
Алекс Кларк: Спомняш ли си, Мартин?
Мартин Еймис: Спомням си разказа много добре. Просто си мисля сега, че ние сме публикували първите си творби преди повече от 40 години. И наскоро видях в една анотация, че Иън е публикувал 14 романа и два сборника с разкази. Същото съм направил и аз – 14 и 2. Явно животите ни някак се развиват паралелно. Двамата правим нещата едновременно. Оженихме се по едно и също време, двамата имахме по двама сина по едно и също време и след това и двамата се разведохме. Пак по едно и също време.
Иън Макюън: Ти първи го направи.
Мартин Еймис: И после пак се оженихме по едно и също време.
Иън Макюън: Значи вероятно ще умрем по едно и също време?
Мартин Еймис: Да, да.
Алекс Кларк: А, не гледайте към смъртта засега…Нека погледнем през какво минахте и как стигнахте до тези удивителни кариери. Кажете как се родиха новите ви книги?
Мартин Еймис: Когато хората ме попитат как съм решил да напиша роман за Холокоста, „решавам“ винаги е грешната дума. Тази история е в мен, аз получавам някакъв знак, някакво хрумване, което ми подсказва, че мога да създам литературно произведение от него. Много често, когато започна да пиша нещо ново, си мисля, че ще се получи кратък разказ. След няколко месеца си мисля, че може би ще е новела. След няколко месеца вече решавам, че това трябва да продължи. Не мога да започна една книга просто защото имам воля. Не мога без онзи магически и мистериозен момент, в който нещо те удря по главата и ти имаш задължението да го напишеш, защото е много интензивно усещане и не се се случва много често.
Проблясъкът, който получих за „The Zone of Interest“, е описан в първата страница – нещо като момент на влюбване от пръв поглед. Макар че в случая по-скоро май става дума за страст от пръв поглед. Сядаш и за твое учудване всичко си е там. След това с много опити и грешки, започваш да взимаш решения.
Алекс Кларк: И с теб ли е същото, Иън?
Иън Макюън: Да, в лагера на Мартин съм в това отношение. Обичам тези моменти, след като съм приключил една книга, свършил съм си работата с медиите и съм свободен да се занимавам с това, което ме интересува. Често не мисля, че правя изследване за бъдеща книга. А в случая с „Тhe Children Act“ се случи на една вечеря с двама съдии. Те се караха за правото да се съди и дори спореха за колеги, които не бяха там. Помислих си: „Боже, това можеше да са писатели“.
Мартин Еймис: Винаги си се превъплъщавал.
Иън Макюън: Да, и усетих много емоционални възможности.
Алекс Кларк: Идеята за системата на вярванията е в книгите и на двама ви.
Мартин Еймис: Има цял свят в това – вярата. Иън говори за религия, но също и за идеология. Какво ще направят хората за вярванията си. Чета за Холокоста вече 25 години, но открих, че и в Русия, където следват педантично марксистките теории, идеологията остава много силна. Бях шокиран да разбера, че в нощта, когато цялата система рухвала, Горбачов цяла нощ чел Ленин и настоявал: „Отговорът е някъде тук“. В случая с Хитлер обаче не става дума за идеология. Става дума за две неща – огромна империя в целия свят и антисемитизъм. Той просто е искал цялата власт и това е всичко. Хората не са били привлечени към национализма заради идеологията му. Било е нещо като преследване за садисти.
Иън Макюън: Да, тези черни знамена в Северен Ирак са друг подобен случай – привличат насилници. Психопатията е тънко разпространена навсякъде. И чака своя исторически шанс.
Алекс Кларк: И защо писателите са толкова привлечени от нея?
Иън Макюън: Обичаме, когато нещата се объркват.
Мартин Еймис: И стигат до крайности. И до затворени системи, които са сами отделен свят на света.
Алекс Кларк: Може ли да погледнем към стила. Изненадан съм, че стиловете ви са толкова различни.
Мартин Еймис: Отне ми доста време, докато разбера, че индуктивното четене е минало. Един от героите ми – Набоков, разпръсква улики по страниците на книгите си и очаква читателят да ги събере. Написах книгата „Дом за свиждане“, в която доведената дъщеря на разказвача, за която е предназначена книгата, е тъмнокожа американка. Но си мислех, че ще е крайно да кажа направо, че тя е такава. Оставих толкова много доказателства за това и си мислех, че никой няма да ги пропусне. Но никой не схвана, дори съпругата ми и редакторът ми, дори най-запалените ми читатели. И аз промених книгата, когато трябваше да излезе с тънки корици, обяснявайки тематичните причини защо тя трябва да бъде тъмнокожа. „Ще разберете това, което правя, защото е записано в костите ти, че трябва да бъдеш роб. Защото си черна“ с курсив. И тогава разбрах, че читателите вече не разбират от косвени улики.
Алекс Кларк: Защо?
Мартин Еймис: Хората четат по-бързо. В живота им има много повече напрежение. Затова и историите са по-забързани. Има екселерация в нашия модерен свят. И писателите го отразяват. Сигурен съм, че сме приели това лично и сме развили сюжетите си с по-голяма острота.
Иън Макюън: Американците поддържат това преследване, нали. Предполагам, че ако имахме време и място, можехме да седнем и да напишем всичко, което сме направили. Само с 2000-3000 думи. Няма да ни коства много.
Мартин Еймис: Не ти ли се струва, че колкото повече остаряваш, става все по-наложително – и последната ти книга е доказателство – да четеш нещо повече от веднъж. Най-малкото два пъти.
Алекс Кларк: Може би защото искате да продължите напред?
Мартин Еймис: Не знам дали сте имали такива периоди. Но в миналото, през 70-те и 80-те, ако нямах някаква уговорка за вечерта, ми се струваше прекрасна идея да седна с бутилка вино и да чета 4-5 часа. И това щеше да ми се стори мечтана вечер.
Иън Макюън: А сега изпиваме 5 бутилки вино и не прочитаме нито ред.
Мартин Еймис: Сега не бих мечтал за това. Всъщност не мисля, че е приятно изкарване да чета първите си работи.
Алекс Кларк: Защото се усещате като различен писател?
Мартин Еймис: Може би вдъхновението, онази музикална част на таланта ти, става по-слаба. Но техническата част си остава силна. Ако имаш една определена сцена или диалог, например, следващата пак трябва да е диалог. Много рядко защитавам това, което съм написал този век. Но като се връщам назад – има много вулгарности, много неща, на които настоявам, но не разбирам наистина.
Алекс Кларк: Чувстваш ли се по същия начин, Иън?
Иън Макюън: Всъщност, дори не поглеждам, защото не ме интересува.
Алекс Кларк: Но все пак има разлики в ранните ви работи и последните книги.
Иън Макюън: Отчасти, защото все пак се опитваме да обясним себе си, което до голяма степен поставя теб срещу работата ти. Някога написах една новела „Black Dogs“, в която си мисля, че се опитах да изключа себе си от темите в нея. И след това ми се наложи три месеца да се обяснявам. Времето ни изтича и е нормално все по-малко да ни разпознават като онези титани на мисълта, които сме били.
Мартин Еймис: Изчерпан речник.
Иън Макюън: Изчерпан речник, изчерпано… всичко. Устойчивост също. Романите изискват много устойчивост. То е като да бягаш маратони, като да взимаш дипломи. И ние вече имаме по 14. Но идеята ми за препрочитане на ранните ми работи ме ужасява. Особено когато седя пред претъпканите си рафтове с книги, които още не съм прочел, или с книги, които искам да препрочета, книги на други автори.
Мартин Еймис: И не са само художествена литература…
Иън Макюън: Това е една нарастваща нужда. Науката и историята, международните отношения, една по-дълбока визия за случващото се в момента.
Мартин Еймис: Това е много вълнуващо. Но е и като гориво.
Иън Макюън: Няма как да получиш един роман от друг роман.
Мартин Еймис: Не.
Иън Макюън: Освен ако не си чак до толкова подъл, че не го копираш.
Алекс Кларк: Имали ли сте желание да бяхте написали някоя от книгите на другия?
Иън Макюън: Винаги съм бил впечатлен от консумативната техника на Мартин в „Experience“ . Той все едно превръща писателското изкуство в автобиографично. Той има хитър и проницателен начин да говори за миналото, за семейството. Ако ми се случи да пиша някакви мемоари, ще трябва да прочета „Experience“ отново.
Мартин Еймис: Много мило, но той не иска да напише „Experience“, защото не е син на Кингсли Еймис. Не мисля, че писател, който има някаква вяра в себе си, би иска да напише нечий роман. Е, някоя нехудожествена книга е друго. Но романът е много лично нещо. Хората наистина не разбират, че във всеки ред от романа ти поставяш себе си, и то по определен начин. Това е дълбоко персонално разкриване.
Свързани заглавия
Иън Макюън: Много малко книги заслужават броя на страниците си
Мартин Еймис напуска САЩ заради расизма
Литературният архив на Иън Макюън продаден за два милиона долара
Иън Макюън критикува религиозната обсебеност в книга
Иън Макюън нападна религиозните родители
Иън Макюън към младите писатели: Започнете с разкази
Изгубен разказ на Иън Макюън беше намерен след 30 години
Книги от Мартин Еймис тук
Книги от Иън Макюън тук
