Людмила Улицкая: Искрено съм благодарна на нашата държава, че засега все още не ни арестува

–          Преди две седмици получих предложение за пресконференция в ИТАР-ТАСС. Малко се учудих, защото тази агенция е твърде патетично и официално място, а аз обикновено не попадам на такива места, но се съгласих. Те съставиха някакъв списък с определени журналисти, които обикновено канят на такива срещи, но два часа преди началото на пресконференцията ми позвъниха и ми казаха, че тя се отменя, защото в сградата се е спукала тръба. Аз съм по-скоро учудена от това, че ме поканиха, отколкото от обстоятелството, че се е спукала тръба.

Очевидно действията на организаторите на пресконференцията са били коригирани от висшестоящите другари след вашата публикация в “Шпигел”?

–          Казано честно съчувствам им много, защото е твърде неприятно да попаднеш в такова положение. Те навярно са искали да поговорим за австрийската премия, тъй като това е достатъчно интересен сюжет. Очевидно са ги вкарали в правия път… Не бих твърдяла това с категоричност, тъй като не съм водопроводчик и не съм проверявала състоянието на тръбите в тази зала, но ми се струва, че организаторите действително са били притиснати.

След като имам такава възможност, бих помогнал на своите формално казано колеги от ИТАР-ТАСС: какво бихте казали на руските журналисти?

–          Всъщност аз казвам всичко, което искам да кажа. Неотдавна дадох интервю за Дмитрий Бавилски от “Часкор”, някои мои материали са поместени на сайта на руския ПЕН-Център. Така че аз отговарям на въпросите, които ми задават. Нямам никакво желание да се занимавам с “публично говорене”, защото все пак считам, че моята професия е малко встрани от актуалната политика, но въпреки това, когато ми задават въпроси, отговарям.

Вашата публикация в “Шпигел” е отговор на някои от въпросите, пред които е изправена Русия, свързани с отношенията между Русия и Европа. Защо текстът ви изпълнен с толкова дълбок песимизъм?

–          Първо, огорчена съм, че този текст попадна в руските средства за масова информация в толкова лош превод. Видно е, че този превод е автоматичен, тъй като това не е оригиналният ми текст, а превод на превода на немски език. Така че първото огорчение е във връзка с изкривяването на текста, но в това отношение няма какво да се направи. Въобще аз не съобщавам нищо ново в този текст, не правя никакви открития. Това е гледна точка, която споделят много мои приятели и тя действително е изпълнена с песимизъм, защото днешната московска политика е такава: ние се отдалечаваме от Европа и това е много лошо. От 300 години насам руската политика се люшка подобно на махало – ту по-близо до Европа, ту по-далеч от нея. Това махало е с определена амплитуда на движение насам-натам и сега ние се намираме максимално далеч от Европа. Надявам се, че в някакъв момент махалото ще се залюлее на другата страна и ние все пак ще стигнем до общи позиции с Европа. Русия не може да се развива извън европейската концепция, не мисля, че тя ще успее да организира за себе си някакъв “трети път”. Направеният днес избор между Европа и Китай е в полза на Китай и за съжаление ние вървим по път, който едва ли би донесъл на Русия благосъстояние, успех, уважение. Това е движение в посока към някакъв трети, четвърти и аз не знам вече какъв свят, а от моя гледна точка това е печално.

Вие сте писател и не от вчера се занимавате с тайните на руската душа. Учудва ли ви това, което става в страната?

–          По-скоро ме огорчава. Моето пътуване за получаване на наградата в Австрия бе интересно и заради това, че попаднах на откриването на Моцартовия фестивал в Залцбург, на който присъстваха и се изказаха много политици, в частност президентът и министърът на културата на Австрия. За първи път чух политици от толкова висок ранг да твърдят (подобна мисъл ми е известна, но за първи път я чувах от устата на политици), че взаимоотношенията между културата и политиката напомнят съпружеските отношения в дългогодишен брак: съпрузите постоянно се карат, но не могат да съществуват един без друг. В наше време – заяви австрийският президент Хайнц Фишер – политиката трябва да бъде коригирана от художниците, тя се нуждае от критични изказвания, от приноса на културните дейци за развитието на политическото движение в света. Това ме порази, защото мисля, че е точно така. Но в нашата страна изобщо не виждаме това, не го чуваме и очевидно никога няма да го чуем. А между другото културата е изключително необходима на политиката!

Как оценявате позицията на руските културни дейци по тези проблеми, които ви вълнуват толкова дълбоко?

–          За това също стана дума на откриването на фестивала. Забележителен бе докладът на австралийския историк Кристофър Кларк за причините за Първата световна война. Той говори за това с какво въодушевление европейският културен елит е поддържал тази война. Дори такъв голям учен като Зигмунд Фройд, който е променил представата ни за човека, е бил много възторжен и твърдял, че никога не се е чувствал толкова силно австриец, както след началото на Първата световна война. Разбира се, откатът последвал много бързо, по време на войната загиват двамата синове на Фройд, а целият европейски елит изпитал горчиво разочарование. Националистическата треска, обхванала европейския елит преди Първата световна война, се римува с това, което виждаме сега в нашата страна. Възторгът пред милитаризма отшумява, но въпросът е каква цена ще платят нашето и следващото поколение за това безумие. Защото, разбира се, този път води към Трета световна война.

 Имате ли усещането, че порядъчните хора са по-малко, отколкото ни се струваше?

–          Знаете ли, аз съм много щастлив човек, имам забележителни приятели. Сред моите близки приятели има пълно единодушие. Що се отнася до хората, които днес така горещо поддържат милитаристичния дух, струва ми се, че те не са еднакви. Някои от тях са на държавна служба; като културни дейци, те ръководят театри, оркестри и други учреждения и пряко зависят от бюджета, от правителствените дотации и въобще са много свързани с държавата. За да запазят своите колективи, понякога те са принудени да казват не точно това, което мислят. Но има и хора, които искрено поддържат тази съвършено безумна от моя гледна точка политика. Какво да се прави, такава е руската история, при нас нещата стоят така…

“Руските патриоти” обичат да съставят списъци на “враговете на руския народ”. Начело на този списък е Андрей Макаревич, там е и екипът на радио “Свобода”. Ако вашето име го няма в този списък, то е само защото хората, съставящи подобни списъци, не умеят да четат добре. Ако се научат, и вас ще вкарат там. Не ви ли плаши подобна перспектива?

–          Мисля, че отдавна съм в тези списъци, но съм на буквата “У”, а вие очевидно не сте ги дочели до края… Не, това не ме плаши. Освен това считам, че режимът, в който съществуваме днес, е твърде мек по отношение на своите противници. Неговите противници не са толкова много и дори мисля, че би стигнал един железопътен ешелон, за да бъдат натоварени. Това е мой отдавнашен спор с приятелите ми – колко ешелона са нужни, за да бъдат изселени от Москва някъде на изток хората, които не поддържат сегашната политика? Искрено съм благодарна на нашата държава, че засега все още не ни арестува. Макар че някои все пак арестува – особено големите любители на митинги, – доколкото знам политзатворниците в Русия са около 70 души, но като цяло по руските критерии това е мека политика. Доста добре познавам историята; знам колко лесно всяка слаба тенденция се превръща в общонародно движение, одобрявано гръмко и кресливо.

Имате ли някаква лична връзка с Украйна? Или за вас тази страна е просто част от общото ни, в това число съветско, минало?

–          Баба ми и дядо ми са живели в Киев, с Киев е свързан животът на моето семейство. В Киев са погребани много мои далечни роднини, за нашето семейство Киев е още и Бабин Яр. Самата аз обаче съм била в Киев твърде рядко, там нямам особено близки приятели и бих се изразила така: за мен това не е нещо лично. Още повече, че всичко, което се случва, предизвиква ужасно огорчение и най-вече – усещането, че последствията от грешките, които се правят сега, ще разделят не едно поколение руснаци и украинци.

Как пишете в тази сложна ситуация? И за какво пишете сега?

–          – Преди известно време започнах роман, предполагам последен поради възрастта ми, но прекъснах работата си за половин година, защото почина моята приятелка Наташа Горбаневска. В последните месеци се занимавах с това да съставя сборник в нейна памет и това бе за мен извънредно важна работа, която ми достави много… не мога да кажа – радост, но във всеки случай ми донесе усещането за сбогуване с човек, с когото съм дружила повече от 50 години. Това проникновение, преминаването през нашия съвместен и несъвместен живот беше за мен извънредно важно. Струва ми се, че книжката се получи добре, тя е вече в издателството и ще излезе през декември – за годишнината от смъртта на Наташа. Сега отново се заемам със своята бавна и продължителна работа. Почти не работя в Москва, обикновено напускам града, защото тук телефонът звъни, през цялото време нещо се случва, нещо е нужно на някого, голяма суета. Така че ще замина през септември и ще поработя някъде извън Москва.

Няма ли да ни кажете, макар с две думи, за какво е този роман?

–          Не, не мога! Знаете ли, всеки роман е някаква голяма история, която не можеш да опишеш с две думи. Сюжетът е свързан с историята на моето семейство.

Свързани заглавия

Людмила Улицкая: Човек твори злото и в това си занимание превъзхожда дявола

Критик на Путин получи държавната награда на Австрия за литература

10-те най-продавани книги в Русия според „Форбс”

Людмила Улицкая: Путин е инфантил

Писателската „разходка” в Москва завърши без ексцесии

Руски писатели измислиха как да протестират срещу Путин

Книги от Улицкая тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔