Лира Литературно-рекламна Агенция
Той няма славата на Захарий Стоянов, нито любовта на народа като Вазов. Нещо повече – историческата наука често пренебрегва и омаловажава ролята му на мемоарист и исторически изследовател. Въпреки това неговите спомени са безценен извор и ярко свидетелство за един от най-величавите моменти от българската история – национално-освободителните борби на българите през втората половина на ХІХ век. Стоян Заимов е революционер, апостол на Априлското въстание, просветен деец, неуморим общественик и не на последно място – писател.
Роден е в с. Рупките, община Чирпан, на 12 август 1853 г. Учи в класното училище в Стара Загора (1867-1869), където се запознава с Васил Левски и става член на Тайния централен български комитет (ТЦБК). През следващите две години завършва педагогически курс в Пловдив и става учител в българското мъжко училище в Хасково. Между 1871 и 1873 г. участва в основаването на местния революционен комитет и е един от най-дейните му членове. Помага на Атанас Узунов при подготовката на покушението над хасковския чорбаджия хаджи Ставри, след което е заловен е и заточен в Диарбекир, Мала Азия. Още на следващата година успява да избяга и се установява в Румъния.
Там Стоян Заимов се запознава с Любен Каравелов, Христо Ботев и други видни представители на българската емиграция и се включва активно в нейната дейност. През 1875 година ръководството на Българския революционен централен комитет му възлага да осъществи плана за подпалване на Цариград, за да бъде улеснено замисленото за септември 1875 г. всеобщо въстание. Пръв помощник му е Георги Бенковски. Акцията не е осъществена и Заимов се завръща в Букурещ. Участва в основаването на Гюргевския революционен комитет, който подготвя Априлското въстание. Определен е за главен апостол на Трети (Врачански) революционен окръг. В началото на 1876 г. се прехвърля в България, но след избухването на въстанието е заловен и получава смъртна присъда, заменена с доживотно заточение в крепостта Сен Жан д’Акр (днес Акра или Ако, Израел). Освободен по общата амнистия след Санстефанския мирен договор (3 март 1878 г.). След Освобождението се завръща в България.
През 1882 г. завършва Педагогическия институт в Москва, след което е отново учител в различни градове на България – Шумен (1882-1884), Варна (1884-1885), Кюстендил (1888-1895), София (1898-1901)). През 1895 г. става за три години член на постоянния учебен комитет към Министерството на народното просвещение. Съставя учебници и методически ръководства, основава сп. „Училищен преглед“ (1896-1949), директор на Народната библиотека в София между 1903 и 1908 година.
Наред със Захари Стоянов полага основата на българската модерна мемоарна традиция. Заимов умира в Плевен през 1932 г. Баща е на генерал Владимир Заимов.
Библиография
„Миналото. Белетристични и исторически очерци из областта на българските движения от 1870-1877 година“ в 4 тома (1884-1888), „Васил Левски Дяконът. Кратка биография, написана по повод откриване на паметника. (1895)“, „Васил Левски Дяконът. Кратка биография, написана по повод откриване на паметника. Второ издание (1897)“, „Миналото. Етюди върху записките на Захари Стоянов“ (1895), „Миналото. Очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1869-1877 г. Кн. I-III (1898-1899) – второ, преработено и допълнено издание, „Светите места на признателна България“ в 2 части (1912).
На панихида по повод 30 години от смъртта на Хаджи Димитър – 29 юни 1898 г. връх Бузлуджа. В центъра, седнал с мустаците Стоян Заимов, над него Христо Македонски, Филип Тотю, инициаторът на събитието митрополит Методий Старозагорски, Панайот Хитов. Детето с шапката вдясно е Владимир Заимов.
Книги от Стоян Заимов тук
