Лира Литературно-рекламна Агенция
Плътност на облаците –
десет километра
Четеше вестник. Следобедните слънчеви лъчи нахлуваха вътре и офисът беше налегнат от дрямка. Бюрото ѝ беше точно под прозореца. Вятърът влизаше през него и повдигаше краищата на вестника. Обърнала глава към дясната част на вестника, тя приглаждаше с ръка лявата. Вятърът не беше силен, но вестникът все се надигаше. Явно това беше досадно, та продължи да чете, като сложи лявата си ръка отгоре. Пръстенът на безименния ѝ пръст нямаше декорации, но блестеше на слънцето.
От дясната страна на бюрото ѝ имаше моливник, бележник, ръкопис с прикрепени към него негативи и лупа за негативите. Отляво мониторът на компютъра, оставен на скрийнсейвър, непрекъснато повтаряше сцена от космическо пътешествие в орбита. Сякаш сега се сети за това, защото свали очилата си и ги избърса. Малките вносни елипсовидни очила много отиваха на малкото ѝ лице. Беше с млечнобяла блузка от шифон и тясна карирана пола в маслинен цвят, които предния ден беше прибрала от пране. Прехвърли десния си крак върху левия. Нищо по-различно от други дни.
Статиите във вестника си бяха същите. Пак някъде по света имало бомбен терористичен акт и отново се свиквали съвещания за справяне с кризата. Дошло време за избори и по време на събранието имало остри коментари. Те обаче трябвало да се представят уверени и усмихнати пред избирателите и затова се съгласили речите им да бъдат написани от асоциираните към тях хумористи. Пак някой приел подкуп. Разследвали банковата му сметка и имал забрана да напуска страната. Тя прелисти вестника. Английският поп певец, който посетил страната преди няколко години, пристигнал на летището, а учениците на професор по английска литература, починал преди две години, започнали да събират средства, за да му издигнат паметник.
Тя познаваше този професор. Издателската къща, в която работеше преди, публикува сборници с всичките му трудове. Изминаха шест години от живота ѝ, докато работеше върху всичките десет тома, оглави отдел и ръководеше трима души, но пък остана стара мома. Тя преглеждаше не само заглавията на статиите на учения по английска литература. Четеше ги подробно от начало до край, но без интерес – всичките бяха еднакви. Отново прелисти вестника.
Сеул – нощ посред бял ден.
Тя леко наклони глава към заглавието и се зачете в обяснението с шрифт готик към снимката.
От 4:10 следобед на 25-и за около трийсет минути цял Сеул беше покрит от тъмни облаци и се наблюдаваше явлението нощ посред бял ден. Колите се движеха със запалени фарове. Разтревожени граждани се обаждаха с въпроси в Националната метеорологична станция. От там обясниха, че при преминаване на студения фронт се наблюдава дестабилизиране в атмосферата, при което понякога плътността на облаците се увеличава два пъти повече от обикновено и може да достигне десет километра, както се случил и вчера през деня.
Не можеше да продължи да чете вестника. Приятелката ѝ звънна и се уговориха да се срещнат след десет минути в кафенето пред фирмата. Трябваше да реши дали да пие третото за деня кафе, или да изтърпи тръпчивия вкус на зеления чай.
Приятелката ѝ без да се колебае си поръча кафе. Само каза „Кафе“ и момичето в зелена престилка с надпис на гърдите „Почасова работа“ веднага отговори любезно „Да“ и се обърна към нея с въпросителен поглед. Гледайки я право в очите, тя безмълвно поклати глава. „Две кафета микс? Благодаря“, изрече девойката безпричинно весело и развълнувано. След като механично поклати глава, се обърна и тръгна в зелената си престилка и грубите си черни ботуши, които като че бяха направени, за да си намества глезените. Наблюдаваше внимателно девойката, която приличаше на механична кукла, но не виждаше пружина на гърба ѝ. Сигурно и тя, ако свали надписа „Почасова работа“ и зелената престилка, ще се сърди на майка си, че не ѝ е изгладила полата, или ще се кара на приятеля си, че е закъснял за среща. Сферата на услугите е възникнала, защото така можеш да се покажеш любезен към други хора. После загуби интерес към девойката.
Приятелката извади от дамската си чанта списание за кино. Вътре намери покана за сватба, постави я на масата и я разтвори:
– До юли няма много време.
– Да, след петнайсет дни.
Поклати глава.
– Ами да, след като вече живяхте заедно цели две години, сигурно няма какво да се готвите много – несъзнателно сгъна поканата и понечи да я върне в плика, но изведнъж някакъв надпис отгоре привлече погледа ѝ и тя застина.
Втренчила поглед в нея, приятелката ѝ също не помръдваше. Заговори първа.
– Не за него. Омъжвам се за друг – щеше да прибере списанието обратно в чантата си, но го разтвори широко и бутна поканите по-навътре, за да не се разпилеят.
На страницата имаше снимка на мъжко лице в едър план. Познаваше го – бе филмовият критик, с когото приятелката ѝ живееше на семейни начала.
– Не че не го обичам. Може би няма да обичам никой друг на този свят освен него, но не харесвам живота си такъв. Искам да го променя изцяло. Само че какво ли бих могла да променя? Името? Възрастта? Пола? Училището, което съм завършила? Заглавията на книгите, които съм прочела? Миналото ми, в което съм спала с различни мъже? Работните места, които съм сменила, вкуса ми по отношение на дрехите, това, че мразя гъби и къри? Всичко е толкова отегчително, че направо ми се гади. Представи си да кретам цял живот и да мразя сама себе си! Ужас! Затова смятам да се омъжа за непознат. Този, за когото ще се оженя? Ами… достатъчно е само да знаеш, че е човек, който, след като е шофирал напосоки няколко часа, сяда в ресторант до бензиностанция край магистралата и си поръчва зеленчукова супа. Няма нищо общо с живота, който съм водила досега. Вече отивам в друг свят и ще живея с непознат човек. Щастие? Няма как да знам. Както и да е, доволна съм, че се превръщам в друг човек. И да е по-зле от сега, пак ще е по-добре – и добави:
– Знам, че бракът е приключение. Затова няма как да го направиш с някого, когото обичаш. Хората трябва да знаят, че не бива да се женят за тези, които обичат.
Знаеше, че приятелката ѝ е много променлива и има лошия навик да обяснява изменчивостта си с причинно-следствена връзка.
– Какво? Не трябва да се жениш за любимия си?
– Да. Ако се ожениш за него и той стане нещастен, ти как ще понесеш това?
Хванала пръстена на лявата си ръка с палеца и със средния пръст на дясната, тя започна да го върти бавно. Всички женени хора издържат на нещастието. Най-трудното, което понасяш заедно с човека, когото обичаш, е не нещастието, а скуката. Все пак положителната страна на скуката е, че прави човека безсилен и му помага да я понася горе-долу, без да полага усилия да промени нещата.
Тя не изрече това. Отдръпна пръсти от пръстена, вдигна чашата си и отпи от изстиналото кафе.
„И да е по-зле от сега, пак ще е по-добре“ – смяташе да поразмисли върху тези думи. Струваше ѝ се, че преди бе чувала някъде нещо подобно. Дали не го беше изрекъл приятелят ѝ, който реши да влезе в казармата, когато бе във втори курс в университета? Или пък бяха думи от написаното от същата тази приятелка по-миналата година, когато се бе нагълтала с лекарства? Дали не беше фраза от някой филм, който бяха гледали двете? Не се сещаше.
Приятелката си погледна часовника и каза, че трябва да си ходи. Едно момче от по-горен курс, с когото била учила във филмовата академия, снимал документален филм, та отивала на представянето.
– Аз като отида и раздам поканите, всички ще ме нарекат „мръсница“ и ще започнат да ме ругаят, нали? – опита да се усмихне тя. – Ама какво от това? Заслужавам си го. Като почнат да те ругаят, можеш да правиш каквото си искаш. Нали това е свободата?
Приятелката все още не си тръгваше. Ту надигаше празната вече чаша, ту започваше да стърже с пръст кафявите петна от цигари върху масата и продължаваше да седи. Дълго се взираше безмълвно през прозореца и после, все така забила поглед навън, попита съвсем невинно:
– Забеляза ли какво беше времето вчера? Като нощ посред бял ден. Надвиснали едни черни облаци, направо като във филм на ужасите – косата ти да настръхне. Минават хора с тъмночервени сенки под очите, а колите едва пъплят с включени фарове. Притеснени, гражданите взели да звънят и блокирали телефоните на метеорологичната станция…
– Видях. И във вестниците писаха, че времето било странно.
– Ти как се чувствашe?
– Не знам. Приличаше на края на света – гласът ѝ беше сух; приятелката гледаше някъде в далечината.
– Да гледаш света през червен филтър. Не ти ли приличаше на сцена от филм на Джим Джармуш ?
– Джим Джармуш?
– Да, „По-странно от Рая“ .
„Разговор с непознат“ тук
