„Парижкият апартамент“ от Мишел Гейбъл (анотация и откъс)

24.07.2014 Любопитно

Oткриват го през 2010 г. – апартамент в Париж, останал недокоснат в продължение на почти цяло столетие. „Капсула на времето“ – така го наричат медиите, а историята му е по-необикновена от всеки роман.
През 1942 г. едно младо момиче бяга от нацистите, като оставя своя апартамент в Париж. 70 години по-късно наследниците й отключват вратите на луксозното жилище и попадат в… миналото. Потъналите в прах стаи са изпълнени с антични мебели и изящни произведения на изкуството. Една картина моментално привлича вниманието. Бързо става ясно, че изящната дама на портрета е Март дьо Флориан – първата собственичка на апартамента, а автор на картината е прочутият италиански художник Джовани Болдини. Портретът се продава на търг за впечатляващите 2 милиона евро – истински рекорд за Болдини, а историята на необикновения апартамент получава нов живот и в началото на 2014 г. се превръща в истинска Интернет сензация, която светкавично обикаля световната Мрежа. По това време Мишел Гейбъл вече е готова със своя роман. Вдъхновен от историята на Март дьо Флориан, „Парижкият апартамент“ я преплита със съдбата на съвременна млада американка и изгражда роман, който пленява с умело поднесени исторически факти, пълнокръвни герои и романтика, която ухае на шампанско и френски сладкиши.

Когато шефът на Ейприл Воут й съобщава за находките в изоставен апартамент, експертката от „Сотбис“ не чува „прах“, „плъхове“ и „вехтории от XIX век“. Чува Париж. Чува бягство.
Във Франция Ейприл бързо открива, че апартаментът не е просто склад с антики. Под пластовете паяжини, в застоялия въздух с дъх на стар парфюм се крие истинска съкровищница, в която най-ценното не е от злато.
Първо, великолепен портрет от един от майсторите на бел епок. Второ, дневници, написани от жената, изобразена на картината – известна куртизанка, чиято история се оказва далеч по-вълнуваща от пищното й деколте.
Вече не става въпрос за кресла в стил Луи XVI и за изящни сервизи, които ще донесат милиони на търг.
Става въпрос за живот. Всъщност за два живота.
С помощта на дразнещо сексапилен парижки адвокат и ръкописите на куртизанката Ейприл се опитва да разкрие тайните, погребани в апартамента. И докато се рови в живота на другата жена, започва все по-често да анализира своя. Отвъд Oкеана я очакват неверен съпруг и куп проблеми. Дали в чуждото минало се крие път към собственото й бъдеще?

За автора
Мишел Гейбъл израства в слънчевия Сан Диего и до днес продължава да живее там заедно със съпруга и двете си дъщери. Вдъхновена от баща си, който също е писател, започва да пише още в четвърти клас, но въпреки страстта си към литературата се дипломира като счетоводител. Макар и за миг да не се отказва от литературните амбиции, работи в областта на финансите и досега. „Парижкият апартамент“ е първият издаден роман на Мишел, която вече има договор и за следващата си книга.

ОТКЪС

Chapitre I

Единственото, което искаше, бе да се махне от града. Когато шефът й се приближи до нея и изрече думите „апартамент“, „девети арондисман“ и „цял тон боклуци от XIX век“, Ейприл моментално си помисли: ваканция. Разбира се, щеше да й се наложи да работи, но какво от това – отива в Париж! Както знае всеки поет, писател, художник или – в нейния случай – мебелен експерт, Париж е идеалното място за бягство.
Парижкият екип вече беше там. Ръководеше го Оливие. Ейприл си го представи как се разхожда из апартамента с таблет в ръка и си води бележки с костеливите си изкривени пръсти. Беше се обадил, за да поиска подкрепление от Ню Йорк, тъй като имаха нужда от още един оценител, и по-специално от експерт в областта на мебелите, който да повдигне доста слабото им реноме в тази област. Според шефа на Ейприл в седемстайния апартамент имало „достатъчно мебели да се обзаведат дванайсет луксозни бардака“. Очакванията на Питър бяха ниски. На Ейприл – високи, макар и по различни причини. В крайна сметка се оказа, че и двамата грешат.

Chapitre II

Докато съпругът й стягаше папийонката си и изпъваше ръкавите на ризата, като ги подръпваше и нагласяше, за да изглежда наистина безупречно, Ейприл събираше багажа си за нощния полет до летище „Шарл дьо Гол“. Беше опитен пътешественик, но тридесетдневната командировка подлагаше на изпитание умението й да се вмести в разрешените килограми багаж. Ейприл никога не бе пътувала за повече от седмица, но очевидно в двучасовия промеждутък между „купчина боклуци“ и издаването на самолетния билет, някой бе подшушнал на Питър, че става въпрос за нещо повече от обичайна находка. „Остани колкото е необходимо – бе заявил той. – Винаги можем да удължим билета ти.“
Ейприл щеше да му напомни тези негови думи.
– Проблем ли има? – попита Трой, когато забеляза смръщеното чело на съпругата си, и отново изпъна ризата си.
– Багажът. Не съм сигурна, че съм взела достатъчно дрехи. Трийсет дни. В Париж. През юни. Това означава, че температурата може да се промени с петнайсет градуса само за едно денонощие. Както се казва, човек не ходи в Париж заради времето.
Ейприл вдигна очи и впери поглед в лявото копче за ръкавели на Трой, което отразяваше светлината от полилея. Не можеше да потисне навика да оценява всичко и трябваше съзнателно да си наложи да не изчислява каква би била цената, ако това малко парче оникс и платина бъде продадено на търг. Не че мечтаеше съпругът й да бъде покосен от внезапна смърт, естествено, че никога не би пожелала подобно нещо, още по-малко би гледала на него като на възможност да забогатее. Навикът да оценява вещи бе по-скоро естествен резултат от работата й в една от най-големите аукционни къщи в света.
– Какво значи този поглед? – попита Трой и се подсмихна леко. – Да не би копчетата да не подхождат на костюма?
– Напротив. Много са хубави. Идеални са.
Ейприл отмести поглед и изпита облекчение, че не е специализирала в оценяването на дрънкулки, останали след смъртта на някой нацупен стар глупак, и няма достатъчно познания, за да оцени притежанията на съпруга си. От друга страна, си бе извоювала титлата експерт, когато ставаше дума за Трой Воут. И това само по себе си й подсказваше, че копчетата за ръкавели, които съпругът й носеше само при специални случаи, са безценни, поне за него. Ейприл дори не искаше да си мисли за чие присъствие може да намеква изборът им тази вечер.
– Прекалено е! – тя поклати глава и впери поглед в куфара, но нямаше предвид само шаловете и пуловерите си.
– Вземи малко дрехи – предложи Трой. – Винаги можеш да си купиш още, когато пристигнеш. Все пак отиваш в Париж.
Ейприл се усмихна.
– Това е отговорът ти за всичко, нали? Купи още.
– И какво лошо има в това? – попита Трой с намигване и нежно я потупа по гърба, докато отиваше към голямото огледало. – Съпруга като теб наистина се среща рядко.
„Съпруга като теб се среща рядко“. Думата стресна Ейприл, макар да нямаше причина. Сега тя носеше ново значение. Съпруга. Съпруга.
– Не че някой особено се интересува от това – продължи Трой, – като изключим всички на Уолстрийт, но именно заради моята философия „купи още“ рецесията беше възможно най-доброто нещо, което можеше да се случи на фирмата и на инвеститорите ни.
– Добра реклама! – направи опит да се пошегува Ейприл.
Напоследък в дома им липсата на смях се усещаше болезнено. Всичко звучеше толкова изтъркано и овехтяло.
– Кой не обича самодоволните типове от Уолстрийт, които доказва теориите си по най-безцеремонен начин?
Трой се засмя и облече смокинга си. Продължи да се оглежда в огледалото, подхилквайки се тихо, а в това време Ейприл натика последния чифт ниски обувки в големия куфар.

– Е, като стана въпрос за самодоволни типове от Уолстрийт – продължи Трой с пресилена веселост в гласа, – май отново излезе късметлийка.
– Късметлийка ли? – Ейприл се опря на скрина (Джордж III, махагон, от около 1790 година), докато оглеждаше куфара и се опитваше да прецени колко тежи. – Какво имаш предвид?
Не изглеждаше чак толкова тежък.
Пое дълбоко въздух. Склонна да надценява нежните си деликатни рамене и да ги бърка с широкия гръб на олимпийска шампионка по плуване, Ейприл се наведе и вдигна от леглото препълнения куфар. В следващия миг той се стовари тежко на пода и само половин сантиметър спаси левия й крак от премазване.
– На първо място явно имам предвид това, че само късметът те спаси от тази багажна злополука – отвърна Трой. – Не виждаш ли, че това нещо е по-голямо от теб? Миличка, вече получи неочакван самолетен билет, не е необходимо да си чупиш крака като оправдание да се измъкнеш от жалките ми служебни събирания.
– Е, не са чак толкова зле – възрази Ейприл, избърса челото си и наклони куфара на една страна.
– Не са чак толкова зле? Ужасни са и ти добре го знаеш. Убеден съм, че всички останали съпруги страшно ще ти завиждат.
Останалите съпруги. Какво общо имаха те, зачуди се Ейприл. Какво ли си мислеха, когато си представяха Трой? А когато си представяха нея самата?
– Ти си моята късметлийка – продължи Трой. – Париж ще те спаси. Ще те спаси от още една досадна вечер, прекарана в компанията на капиталистическите търтеи.
– О, да, тези ужасни капиталисти – Ейприл извърна поглед нагоре и продължи с лоша имитация на британски акцент. – Тооолкова съм щастлива, че няма да съм сред тази пасмина. Просташката им мания да печелят пари! Нямат абсолютно никаква класа.
Надяваше се вялият опит да се пошегува да е успял да прикрие тъгата й. Наистина се чувстваше късметлийка. Но причината не беше фактът, че ще избегне префърцуненото служебно събиране, нито срещите tete-a-tete с най-умните (и най-непоносими) хора от Уолстрийт.
Не, Ейприл би могла да разговаря с тях, макар да не знаеше какво се е случило на азиатските пазари тази сутрин. Можеше да понесе дори поредната красива съпруга, завоевание на някой от присъстващите, която неизменно ще прекали с шампанското, ще прекара половината вечер, удивявайки се на множеството дипломи на Ейприл, и накрая ще започне да подвиква на всеки в близост до нея:
– Жената на Трой има диплома за мебели!
Но Ейприл вече почти не помнеше кога за последен път бяха обърквали докторската й степен по история на изкуствата с тапия за търговия в мебелен магазин. Напоследък Трой почти никога не я канеше да го придружава. Все „се отбиваше“ на събирания, „на които съпругите не бяха поканени“, или пък на такива, които бяха „прекалено досадни“, за да присъства Ейп-рил. Точно в това беше проблемът. Трой й казваше, че е късметлийка, че се е отървала, но тя някак не можеше да изпита благодарност, че се е измъкнала от събиране, на което така или иначе не е било предвидено да присъства. Или още по-лошо, в което компанията й би била нежелателна.
Спря да я взема със себе си още когато отношенията между тях бяха относително добри. А сега, кой знае? Дали от нея изобщо се очакваше да отиде? В крайна сметка Ейприл наистина имаше чувството, че е „късметлийка“ и се е „отървала“, защото билетът до Париж я освобождаваше от задължението да разсъждава върху липсата на покана за вечерта. Не беше необходимо да се пита дали е било нарочно.
– Трябва да поработиш върху акцента си – каза Трой и се приближи до нея.
– Само за протокола… – започна Ейприл и отблъсна ръката на Трой, който се опитваше да й помогне за куфара. – Истински се забавлявам на служебните ти събирания. Хората там са интересни. Разговорите са оживени.
– Лъжкиня!
Извърна се обратно към огледалото и си хвърли таен поглед. Ейприл така и не можеше да разбере дали го прави, защото подозира, че го наблюдава, или защото предполага, че гледа встрани.
– Какво толкова важно има, че се налага да заминеш още тази вечер? – попита той с престорена небрежност, което беше знак, че изпитва някои подозрения.
– Знаеш как стават тези неща – отвърна Ейприл и се зачуди дали загрижеността му е искрена. – Случаят с мебелите не търпи отлагане. Трябва да съм там, преди конкуренцията да разбере за разпродажбата.
– Но обикновено не отсъстваш повече от седмица, най-много десет дни, и винаги е с достатъчно предизвестие. Малко е смущаващо да получа съобщение, което гласи: „Трябва да замина извън града“; и когато се прибера, да установя, че жена ми си събира багажа и ще отсъства цял месец.
Наистина ли? – искаше да попита Ейприл. – Наистина ли това толкова те притеснява?
При нормални обстоятелства може би щеше да се пошегува, че той е късметлията, тъй като жена му заминава. Но белезите бяха прекалено пресни и прогнозата за бъдещето твърде неясна за подобни шегички.
– И аз съм изненадана, че се налага да замина веднага – отвърна Ейприл. Наистина беше изненадана, но и благодарна. – Според хората ни в Париж става въпрос за изключителна находка. В Южна Франция е починала една жена, собственичка на апартамент на площад „Пигал“, който семейството й притежава повече от век. Всъщност не е бил техен, но в продължение на сто години са го държали под наем.
Докато говореше, раменете й започнаха да се отпускат, а мускулите на челюстта й вече не бяха така здраво стиснати. Бяха навлезли в тема, която Ейприл знаеше как да управлява.
– Жената – продължи тя, – която е починала, не е влизала в апартамента от 1940 година. Никой не е влизал там. Все си мисля, че тази информация може и да не е вярна. Може би истинските дати са се загубили някъде в превода. Може би апартаментът е бил затворен след някой неприятен развод в края на деветдесетте.
Усети как цялата настръхва при думата развод, но вече беше късно. Вече бе казана. А до този момент толкова внимаваше да я избягва.
– Седемдесет години! – възкликна Ейприл и гласът й се извиси до четириметровия таван. – Направо невероятно!