Начало / Любопитно / „Парижкият апартамент“ от Мишел Гейбъл (анотация и откъс)

„Парижкият апартамент“ от Мишел Гейбъл (анотация и откъс)

Oткриват го през 2010 г. – апартамент в Париж, останал недокоснат в продължение на почти цяло столетие. „Капсула на времето“ – така го наричат медиите, а историята му е по-необикновена от всеки роман.
През 1942 г. едно младо момиче бяга от нацистите, като оставя своя апартамент в Париж. 70 години по-късно наследниците й отключват вратите на луксозното жилище и попадат в… миналото. Потъналите в прах стаи са изпълнени с антични мебели и изящни произведения на изкуството. Една картина моментално привлича вниманието. Бързо става ясно, че изящната дама на портрета е Март дьо Флориан – първата собственичка на апартамента, а автор на картината е прочутият италиански художник Джовани Болдини. Портретът се продава на търг за впечатляващите 2 милиона евро – истински рекорд за Болдини, а историята на необикновения апартамент получава нов живот и в началото на 2014 г. се превръща в истинска Интернет сензация, която светкавично обикаля световната Мрежа. По това време Мишел Гейбъл вече е готова със своя роман. Вдъхновен от историята на Март дьо Флориан, „Парижкият апартамент“ я преплита със съдбата на съвременна млада американка и изгражда роман, който пленява с умело поднесени исторически факти, пълнокръвни герои и романтика, която ухае на шампанско и френски сладкиши.

Когато шефът на Ейприл Воут й съобщава за находките в изоставен апартамент, експертката от „Сотбис“ не чува „прах“, „плъхове“ и „вехтории от XIX век“. Чува Париж. Чува бягство.
Във Франция Ейприл бързо открива, че апартаментът не е просто склад с антики. Под пластовете паяжини, в застоялия въздух с дъх на стар парфюм се крие истинска съкровищница, в която най-ценното не е от злато.
Първо, великолепен портрет от един от майсторите на бел епок. Второ, дневници, написани от жената, изобразена на картината – известна куртизанка, чиято история се оказва далеч по-вълнуваща от пищното й деколте.
Вече не става въпрос за кресла в стил Луи XVI и за изящни сервизи, които ще донесат милиони на търг.
Става въпрос за живот. Всъщност за два живота.
С помощта на дразнещо сексапилен парижки адвокат и ръкописите на куртизанката Ейприл се опитва да разкрие тайните, погребани в апартамента. И докато се рови в живота на другата жена, започва все по-често да анализира своя. Отвъд Oкеана я очакват неверен съпруг и куп проблеми. Дали в чуждото минало се крие път към собственото й бъдеще?

За автора
Мишел Гейбъл израства в слънчевия Сан Диего и до днес продължава да живее там заедно със съпруга и двете си дъщери. Вдъхновена от баща си, който също е писател, започва да пише още в четвърти клас, но въпреки страстта си към литературата се дипломира като счетоводител. Макар и за миг да не се отказва от литературните амбиции, работи в областта на финансите и досега. „Парижкият апартамент“ е първият издаден роман на Мишел, която вече има договор и за следващата си книга.

ОТКЪС

Chapitre I

Единственото, което искаше, бе да се махне от града. Когато шефът й се приближи до нея и изрече думите „апартамент“, „девети арондисман“ и „цял тон боклуци от XIX век“, Ейприл моментално си помисли: ваканция. Разбира се, щеше да й се наложи да работи, но какво от това – отива в Париж! Както знае всеки поет, писател, художник или – в нейния случай – мебелен експерт, Париж е идеалното място за бягство.
Парижкият екип вече беше там. Ръководеше го Оливие. Ейприл си го представи как се разхожда из апартамента с таблет в ръка и си води бележки с костеливите си изкривени пръсти. Беше се обадил, за да поиска подкрепление от Ню Йорк, тъй като имаха нужда от още един оценител, и по-специално от експерт в областта на мебелите, който да повдигне доста слабото им реноме в тази област. Според шефа на Ейприл в седемстайния апартамент имало „достатъчно мебели да се обзаведат дванайсет луксозни бардака“. Очакванията на Питър бяха ниски. На Ейприл – високи, макар и по различни причини. В крайна сметка се оказа, че и двамата грешат.

Chapitre II

Докато съпругът й стягаше папийонката си и изпъваше ръкавите на ризата, като ги подръпваше и нагласяше, за да изглежда наистина безупречно, Ейприл събираше багажа си за нощния полет до летище „Шарл дьо Гол“. Беше опитен пътешественик, но тридесетдневната командировка подлагаше на изпитание умението й да се вмести в разрешените килограми багаж. Ейприл никога не бе пътувала за повече от седмица, но очевидно в двучасовия промеждутък между „купчина боклуци“ и издаването на самолетния билет, някой бе подшушнал на Питър, че става въпрос за нещо повече от обичайна находка. „Остани колкото е необходимо – бе заявил той. – Винаги можем да удължим билета ти.“
Ейприл щеше да му напомни тези негови думи.
– Проблем ли има? – попита Трой, когато забеляза смръщеното чело на съпругата си, и отново изпъна ризата си.
– Багажът. Не съм сигурна, че съм взела достатъчно дрехи. Трийсет дни. В Париж. През юни. Това означава, че температурата може да се промени с петнайсет градуса само за едно денонощие. Както се казва, човек не ходи в Париж заради времето.
Ейприл вдигна очи и впери поглед в лявото копче за ръкавели на Трой, което отразяваше светлината от полилея. Не можеше да потисне навика да оценява всичко и трябваше съзнателно да си наложи да не изчислява каква би била цената, ако това малко парче оникс и платина бъде продадено на търг. Не че мечтаеше съпругът й да бъде покосен от внезапна смърт, естествено, че никога не би пожелала подобно нещо, още по-малко би гледала на него като на възможност да забогатее. Навикът да оценява вещи бе по-скоро естествен резултат от работата й в една от най-големите аукционни къщи в света.
– Какво значи този поглед? – попита Трой и се подсмихна леко. – Да не би копчетата да не подхождат на костюма?
– Напротив. Много са хубави. Идеални са.
Ейприл отмести поглед и изпита облекчение, че не е специализирала в оценяването на дрънкулки, останали след смъртта на някой нацупен стар глупак, и няма достатъчно познания, за да оцени притежанията на съпруга си. От друга страна, си бе извоювала титлата експерт, когато ставаше дума за Трой Воут. И това само по себе си й подсказваше, че копчетата за ръкавели, които съпругът й носеше само при специални случаи, са безценни, поне за него. Ейприл дори не искаше да си мисли за чие присъствие може да намеква изборът им тази вечер.
– Прекалено е! – тя поклати глава и впери поглед в куфара, но нямаше предвид само шаловете и пуловерите си.
– Вземи малко дрехи – предложи Трой. – Винаги можеш да си купиш още, когато пристигнеш. Все пак отиваш в Париж.
Ейприл се усмихна.
– Това е отговорът ти за всичко, нали? Купи още.
– И какво лошо има в това? – попита Трой с намигване и нежно я потупа по гърба, докато отиваше към голямото огледало. – Съпруга като теб наистина се среща рядко.
„Съпруга като теб се среща рядко“. Думата стресна Ейприл, макар да нямаше причина. Сега тя носеше ново значение. Съпруга. Съпруга.
– Не че някой особено се интересува от това – продължи Трой, – като изключим всички на Уолстрийт, но именно заради моята философия „купи още“ рецесията беше възможно най-доброто нещо, което можеше да се случи на фирмата и на инвеститорите ни.
– Добра реклама! – направи опит да се пошегува Ейприл.
Напоследък в дома им липсата на смях се усещаше болезнено. Всичко звучеше толкова изтъркано и овехтяло.
– Кой не обича самодоволните типове от Уолстрийт, които доказва теориите си по най-безцеремонен начин?
Трой се засмя и облече смокинга си. Продължи да се оглежда в огледалото, подхилквайки се тихо, а в това време Ейприл натика последния чифт ниски обувки в големия куфар.

– Е, като стана въпрос за самодоволни типове от Уолстрийт – продължи Трой с пресилена веселост в гласа, – май отново излезе късметлийка.
– Късметлийка ли? – Ейприл се опря на скрина (Джордж III, махагон, от около 1790 година), докато оглеждаше куфара и се опитваше да прецени колко тежи. – Какво имаш предвид?
Не изглеждаше чак толкова тежък.
Пое дълбоко въздух. Склонна да надценява нежните си деликатни рамене и да ги бърка с широкия гръб на олимпийска шампионка по плуване, Ейприл се наведе и вдигна от леглото препълнения куфар. В следващия миг той се стовари тежко на пода и само половин сантиметър спаси левия й крак от премазване.
– На първо място явно имам предвид това, че само късметът те спаси от тази багажна злополука – отвърна Трой. – Не виждаш ли, че това нещо е по-голямо от теб? Миличка, вече получи неочакван самолетен билет, не е необходимо да си чупиш крака като оправдание да се измъкнеш от жалките ми служебни събирания.
– Е, не са чак толкова зле – възрази Ейприл, избърса челото си и наклони куфара на една страна.
– Не са чак толкова зле? Ужасни са и ти добре го знаеш. Убеден съм, че всички останали съпруги страшно ще ти завиждат.
Останалите съпруги. Какво общо имаха те, зачуди се Ейприл. Какво ли си мислеха, когато си представяха Трой? А когато си представяха нея самата?
– Ти си моята късметлийка – продължи Трой. – Париж ще те спаси. Ще те спаси от още една досадна вечер, прекарана в компанията на капиталистическите търтеи.
– О, да, тези ужасни капиталисти – Ейприл извърна поглед нагоре и продължи с лоша имитация на британски акцент. – Тооолкова съм щастлива, че няма да съм сред тази пасмина. Просташката им мания да печелят пари! Нямат абсолютно никаква класа.
Надяваше се вялият опит да се пошегува да е успял да прикрие тъгата й. Наистина се чувстваше късметлийка. Но причината не беше фактът, че ще избегне префърцуненото служебно събиране, нито срещите tete-a-tete с най-умните (и най-непоносими) хора от Уолстрийт.
Не, Ейприл би могла да разговаря с тях, макар да не знаеше какво се е случило на азиатските пазари тази сутрин. Можеше да понесе дори поредната красива съпруга, завоевание на някой от присъстващите, която неизменно ще прекали с шампанското, ще прекара половината вечер, удивявайки се на множеството дипломи на Ейприл, и накрая ще започне да подвиква на всеки в близост до нея:
– Жената на Трой има диплома за мебели!
Но Ейприл вече почти не помнеше кога за последен път бяха обърквали докторската й степен по история на изкуствата с тапия за търговия в мебелен магазин. Напоследък Трой почти никога не я канеше да го придружава. Все „се отбиваше“ на събирания, „на които съпругите не бяха поканени“, или пък на такива, които бяха „прекалено досадни“, за да присъства Ейп-рил. Точно в това беше проблемът. Трой й казваше, че е късметлийка, че се е отървала, но тя някак не можеше да изпита благодарност, че се е измъкнала от събиране, на което така или иначе не е било предвидено да присъства. Или още по-лошо, в което компанията й би била нежелателна.
Спря да я взема със себе си още когато отношенията между тях бяха относително добри. А сега, кой знае? Дали от нея изобщо се очакваше да отиде? В крайна сметка Ейприл наистина имаше чувството, че е „късметлийка“ и се е „отървала“, защото билетът до Париж я освобождаваше от задължението да разсъждава върху липсата на покана за вечерта. Не беше необходимо да се пита дали е било нарочно.
– Трябва да поработиш върху акцента си – каза Трой и се приближи до нея.
– Само за протокола… – започна Ейприл и отблъсна ръката на Трой, който се опитваше да й помогне за куфара. – Истински се забавлявам на служебните ти събирания. Хората там са интересни. Разговорите са оживени.
– Лъжкиня!
Извърна се обратно към огледалото и си хвърли таен поглед. Ейприл така и не можеше да разбере дали го прави, защото подозира, че го наблюдава, или защото предполага, че гледа встрани.
– Какво толкова важно има, че се налага да заминеш още тази вечер? – попита той с престорена небрежност, което беше знак, че изпитва някои подозрения.
– Знаеш как стават тези неща – отвърна Ейприл и се зачуди дали загрижеността му е искрена. – Случаят с мебелите не търпи отлагане. Трябва да съм там, преди конкуренцията да разбере за разпродажбата.
– Но обикновено не отсъстваш повече от седмица, най-много десет дни, и винаги е с достатъчно предизвестие. Малко е смущаващо да получа съобщение, което гласи: „Трябва да замина извън града“; и когато се прибера, да установя, че жена ми си събира багажа и ще отсъства цял месец.
Наистина ли? – искаше да попита Ейприл. – Наистина ли това толкова те притеснява?
При нормални обстоятелства може би щеше да се пошегува, че той е късметлията, тъй като жена му заминава. Но белезите бяха прекалено пресни и прогнозата за бъдещето твърде неясна за подобни шегички.
– И аз съм изненадана, че се налага да замина веднага – отвърна Ейприл. Наистина беше изненадана, но и благодарна. – Според хората ни в Париж става въпрос за изключителна находка. В Южна Франция е починала една жена, собственичка на апартамент на площад „Пигал“, който семейството й притежава повече от век. Всъщност не е бил техен, но в продължение на сто години са го държали под наем.
Докато говореше, раменете й започнаха да се отпускат, а мускулите на челюстта й вече не бяха така здраво стиснати. Бяха навлезли в тема, която Ейприл знаеше как да управлява.
– Жената – продължи тя, – която е починала, не е влизала в апартамента от 1940 година. Никой не е влизал там. Все си мисля, че тази информация може и да не е вярна. Може би истинските дати са се загубили някъде в превода. Може би апартаментът е бил затворен след някой неприятен развод в края на деветдесетте.
Усети как цялата настръхва при думата развод, но вече беше късно. Вече бе казана. А до този момент толкова внимаваше да я избягва.
– Седемдесет години! – възкликна Ейприл и гласът й се извиси до четириметровия таван. – Направо невероятно!

Свързани заглавия
Мишел Гейбъл, автор на „Парижкият апартамент“: Романът е базиран на истински случай

„Парижкият апартамент“ тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

Image00067

Екологичен библиобус радва видинските читатели

Съпровождат го песни, радост и веселие Библиотека „Михалаки Георгиев” се похвали с новата си придобивка …