Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
„Защо хвалят този роман ли? Нека цитирам самия него – на случаен принцип. Просто разкопчейте ризата и оставете гърдите му да излязат на показ. Подобно на борец, който винаги побеждава, „Абсурдистан” е толкова нескромно жив, така натрапчиво сигурен в своето варварско съвършенство, че ако е човек, ще е достатъчно просто да диша, да се изпотява и да стои изправен, за да печели популярност… Щейнгарт е майстор на панорамните платна, за които ползва само три тона – измъчено сиво, кафяво и златно на повърхността. Когато ги смеси, се получават страхотни моменти, които не могат да бъдат репродуцирани, могат единствено да се цитират. „Абсурдистан” все пак не е книга с фокус върху социалната проблематика и геополитическите противоречия. Тя е яхнала тези теми частично и успява дотолкова, доколкото Хъкълбери Фин успява да управлява сала си.”
Рецензията на Уолтър Кърн от Ню Йорк Таймс е не само атрактивна, тя е непресторена и правдива. Да, „Абсурдистан” прелива от типизации, спекулации, политически некоректни упражнения на тема расов и етнически детерминизъм. Чрез своя герой авторът коментира феномена на нациите, а не индивидите. Иронизира „народите”, и не само руснаците и евреите, към които сам принадлежи, но също и мюсюлманите, германците, бруклинчаните и… кого ли още не. Очевидно Гари Щейнгарт ненавижда общите знаменатели и арогантността на властимащите, без да го вълнуват етническите им белези и предразсъдъците на обществото, освен това се отнася скептично към претенциите на народопсихологията. В края на краищата самият той е неотразим образ, а какво остава за неговия извънгабаритен герой!
Миша Вайнберг е син на руски олигарх (той пък е на 1238-мо място по богатство), луд по огромните дози алкохол, храна и психотерапия (води с психиатъра си „напоителни” трансатлантически разговори), почитател и некадърен изпълнител на рап и отчаян фен на едно момиче от Южен Бронкс. Миша копнее да се събере с нея в Ню Йорк, за целта американските власти трябва да му дадат виза. Но това се оказва невъзможна мисия, понеже бащата на Миша е застрелял известен бизнесмен в Оклахома…
Патрик Нес от „Гардиан“ определя романа на Щейнгарт като брилянтна язвителна история: „Това е сатира, неудържима, огнена, забавна, но също изненадващо чувствена. Повечето сатирични романи се раждат в мозъка и „жлъчката”, а този действа и на стомаха и либидото.” Когато приключите с четенето, ще имате усещането, че някой ви гали по главата, освен това ще се почувствате добре нахранен. Щейнгарт изобретява един саморазрушителен глобалист– дебелак, който води обречена битка с безсмислието. Преследвайки страстите си, Миша минава граници (във всеки смисъл на този израз), става свидетел на падащи режими и инженеринг на нови такива, въргаля се в какви ли не абсурди, но оцелява, нищо не успява да го прекърши. С всичко могат да свикнат и всичко могат да изхвърлят човеците, освен телата си, сякаш ни казва писателят, освен онези няколко десетки „свещени” килограми, които никога не им пречат, нищо че постоянно измислят диети за отслабване.
И понеже тук абсурдите нямат край, някъде в основата на цялото приключение е Руена, момичето от Южен Бронкс – уж жена, а всъщност уникално едрококалесто бижу, поне в очите на Миша: „Гигантска мултикултурна лястовичка със зверски опъната и скрита под червена забрадка ситно къдрава коса и с лъскав крушовиден кафяв нос, нуждаещ се непрестанно от целувки и лосион”. Само че любовта, колкото и абсурдна да изглежда, е чудо по рождение. И винаги, абсолютно винаги си струва усилията.
„Абсурдистан” тук
