Начало / Интервюта / Иво Иванов: Най-важното място за мен в живота ми е България (втора част)

Иво Иванов: Най-важното място за мен в живота ми е България (втора част)

Безкрайно скромен, много емоционален, на моменти почти през сълзи, продължаваме разговора си с Иво Иванов. Стотици успяха най-накрая да се срещнат със своя (малко неочаквано за него самия) кумир в книжарниците „Хеликон-Пловдив, Център“ и „Хеликон-Витоша“. И пред тях той показа точно това човешко лице, което прозира от всяка дума от историите му в „Кривата на щастието“, което прозира и във втората част от интервюто му.

–––––––

Сигурно сте запознат с програмата на Джеймс Патерсън и баскетболиста от „Маями“ Дуейн Уейд за четенето и популяризирането му сред децата? Какви са наблюденията Ви? Тази схема успешна ли е?

–        О, да, разбора се. Това са двама много много известни души. Дуейн Уейд е идол на безброй малки деца. Когато Деуйн Уейд сложи едни маратонки, десетки се опитват да открият същите. Странно е, че Уейн напоследък не рекламира някоя от големите марки, а една китайска фирма. Това е една компания, която прави по-достъпни евтини маратонки, а той е първата им звезда. Голяма смелост се иска за това. Идеята ми е, че каквото каже такава звезда като него, на където посочи, натам ще се насочат десетки хиляди деца. Ако той е в състояние да убеди поне 1000 малчугана да започнат да четат, това е безценно. Хубаво е, че има такива спортисти. Нашият стереотип за спортистите откъм интелектуални усилия и развитие и ерудиция е негативен. Истината е, че има много спортисти, които са интелектуалци и които ценят изкуството, историята, литературата, философията и се интересуват от неща, които не са свързани само със спорт. Очевидно е, че Уейд е една такава супер звезда. Аз също познавам наши такива спортисти. Например Георги Давидов (бивш национал по баскетбол и треньор в „Лукойл Академик“ – б.ред.) – великолепен баскетболист, който се интересува изключително от философия, различни религии, вери и литература. Благодарение на него съм открил много литературни шедьоври. Тези хора съществуват и у нас, и дано продължават да заразяват със своя интерес и ентусиазъм към литературата все повече деца.

 Как Ви промени животът в САЩ?

–        Не знам. Мисля, че не ме е променил. Както споменах, първите 7 години формират до голяма степен характера ти. Моралните ценности и стойности вече са създадени. Има някои неща, детайли, които по всяко вероятност дължа на втората си родина. Но като цяло съм формиран в България. Моите приятели, роднини, родителите ми най-вече, дори образователната ни система, когато някога беше много добра, имаха огромна роля за моето формиране. Също така всички хора, които дори случайно срещаш на улицата – това са микро уроци, които се превръщат в манталитет. Що се отнася до САЩ – аз страшно много пътувам и се срещам с много хора. И това със сигурност те променя и влияе на характера ти. Защото от всеки човек взимаш по нещо, малка трохичка. И тези трохички от хора и събития са се превърнали в част от мен. Живея в географския център на САЩ, в един относително спокоен и красив град, в който няма гето, няма ги болестите на големия град, няма престъпност и който се води за люлка на баскетбола. Това до някъде сигурно ми е позволило да съхраня нервите си, защото е трудно да не обичаш това място. Място, в което стресът почти не съществува. Борбата за оцеляване не е фактор. Не е нужно да подостряш лакти всяка сутрин преди да излезеш от къщи, за да оцелееш може би това до някъде ми е помогнало да съхраня капацитета си към съзерцание, към спокойствие, към по-аналитичен поглед върху нещата.

Все пак САЩ остава ли земята на неограничените възможности?

–        Америка има много проблеми. Има проблеми със себе си, има социални проблеми. Това е най-яростно капиталистическото общество на земното кълбо. Всичко е свързано с корпоративния гражданин, с капитала. Америка би могла да научи нещичко от Европа по отношение на социална политика и подпомагане на най-бедните. САЩ е единствената държава от развитите държави, в която няма универсално медицинско осигуряване. Това е държава, в която ако се разболееш от тежка болест, колкото и да си богат, по всяка вероятност ще фалираш. Ще загубиш дома си, работата си, спестяванията си. Защото няма социално осигуряване. Барак Обама се опита да направи такива промени и се натъкна на огромен медицинско-застрахователен индустриален комплекс, който беше бесен от идеята, че може да му бъде отнет дори и един долар. Натъкна се на изумителна съпротива. Видя се принуден да ампутира голяма част от програмата си и трябваше да направи едно продължение на съществуващата програма в момента, която е от полза на застрахователния бизнес, а не на пациента. Това е просто един пример. Но, да, САЩ е страна на неограничените възможности. Човек има възможности със собствените си възможности и качества да пробие и да успее. Но има и много, много проблеми. Истината е, че няма перфектно общество. Истина е, че Америка е прогресивно общество и е хубаво е, че са т.нар. melting pot – място, на което са събрани много култури и много националности на едно място. Това е държава с най-малко предразсъдъци към емигрантите, защото това е държава на емигрантите. И когато отидеш там и започнеш от нулата, никой не те гледа накриво. Имаш право да говориш с акцент и да се явиш на интервю за най-престижната работа. Това са много хубави неща, които в Европа – с всичките й исторически вендети и толкова много омраза между съседите, която е историческа, антична омраза – ги няма. В Америка си приет като равен и това е много хубаво. Но не е перфектно общество и има още много какво да се желае.

 Колко често си идвате в България и следите ли какво се случва тук?

–      Идвам си абсолютно всяко лято в България. Понякога е много трудно финансово. Зависи какви разходи е трябвало да направим със семейството си и какви пътувания съм направил за моите истории. Понякога се случва едва да свържем двата края, за да прибера децата си в България. За съжаление самолетните билети стават все по-скъпи. Но никога не ми е минавало през ума да не си дойда или да отида на Хаваите за лятна почивка, например. Винаги съм знаел, че най-важното място за мен в живота ми е тук , България. И е наложително да дойда, не само, за да презаредя батериите си от  родна земя, което е много важно, но и да науча децата си на българските  култура, история, литература, език, писменост, за да могат да намерят корените си и да не ги забравят, да бъдат с баба си и дядо си, за да пътуват и да открият красотата на държавата ни, за да не забравят откъде са дошли тези 23 хромозома в тях, които дължат на баща си.

 Какво намирате при тези завръщания, има ли промени в България?

–        О, има много промени. Аз си тръгнах 1990 година от България. Това бяха години на тежък преход, години на трансформация – икономическа, политическа и социална. Тогава основният капитал, движещ държавата ни трябваше да се превърне от държавен в частен, бяха много турбулентни времена. Аз имах възможност да гледам тази трансформация малко отстрани, но в същото време да я изживея малко или много като си идвах. Постепенно откривах разлики. Някои много позитивни, някои негативни. Положително гледам на развитието на икономиката и създаването на конкурентен пазар. А в негативен, за съжаление – донякъде в манталитета на хората и в загубата на някои нравствени и морални стойности. Загуби, когато става дума за свободен пазар. Свободният пазар за лошо или добро е движен от човешкия егоизъм, в името на това да спечелиш ТИ. Но тук хората станаха малко повече егоисти, навлезе малко повече еснафщина. Но членството ни в ЕС, например, ни донесе наистина много промени в инфраструктурата. Може българите да не го забелязват, защото са през цялото време тук, но се забелязва от чужденците. Има промени в логистиката, които са осезаеми. Да се надяваме да продължат все повече. Надявам се да се наложи все по-голям контрол върху държавните институции, все по-малко корупция, което да доведе до реинвестиране на средства там, където трябва. А не за купуването на коли и къщи във Флорида от страна на държавни служители. Когато парите започнат да отиват там, където им е мястото, нещата могат да се променят.

 Тук сте бил журналист, сега следите ли какво се случва в българската журналистика?

–        Да, редовно с огромен интерес. Винаги съм смятал, че в България има изумително талантливи журналисти. Още когато бях тук, в края на 80-те имаше невероятни автори, които функционираха в много тежка ситуация, в цензурен вакум трябваше да творят. Имаше директиви и дори не можеше да се говори за западен спорт прекалено много, без да се споменат успехите на братския Съветски съюз. Но дори тогава имаше хора като Климент Величков – изключителен човек. Той беше заместник главен редактор на „Старт“ и „Спорт“, който ми даде малко път в бранша. Имаше Сашо Диков, който беше с изключително отворено съзнание и даде път на много хора като мен, като Камен Алипиев, дадоха ни свобода на действие да правим каквото искаме. От тогава нататък са се появили много добри журналисти. Друг е въпросът, че понякога им се налага да пишат не за това, което искат и чувстват, а това, което им е наредено. Това е много болезнен проблем. Но те нямат избор, защото трябва да съществуват финансово. От друга страна същите хора намират начин за творчески катарзис в своите блогове, които не са цензурирани и към които няма контрол и дават възможност на гения и талантите си да намерят своя форум. Тогава вече виждаш колко много талантливи хора има. Ние сме страшно творческа нация. Очаквам все повече и повече шедьоври. Напоследък много ме впечатли един очерк за „петте ракии“ („За петата ракия“ на Георги Бърдаров). Това беше изумителен текст. Ходих на едно четене на подобни блогове до НДК, където известни и добри актьори четяха различни текстове от автономни автори и всеки текст беше невероятно добър. Това ми дава надежда за българската журналистика. Аз получавам много положителни коментари от мои читатели в интернет. Много съм благодарен на тези хора, но искам да им кажа, че аз съм нищо в сравнение с някои от авторите, които работят и творят в България. Просто имам повече достъп до по-интересни личности. Но ако те имат моя достъп, биха написали далеч по-хубави текстове.

Когато чета „Кривата на щастието“ постоянно си задавах въпроса: Вие самият в какво вярвате? В общочовешки план.

–        Аз може би по рождение съм позитивна личност. Например Зигмунд Фройд е негативен. Той вярва, че всеки човек е движен от инстинкти, които не са позитивни. Аз винаги съм вярвал в доброто начало, което движи хората. И дори когато се натъкнеш на най-негативния, отрицателен, най-опасния човек, има нещо хубаво в него, добро зрънце, което чака да бъде събудено и активирано. Тази моя вяра е движеща и в моите текстове, което се усеща. Вярвам в доброто в хората и то трябва да бъде показано и написано, да бъде направено достъпно до повече хора. Защото много хора, унесени в ежедневното си оцеляване нямат възможност да се докоснат до него. Важно е да го правят от време на време, защото така ще събудят и в себе си доброто. И се надявам с моите истории да направя поне малка верижна реакция и да докосна малко своите читатели, че и те да бъдат малко по-добри.

 Тези истории са малко тъжни и разплакват. Вас какво Ви натъжава?

–        Има много от тези истории, които и аз не съм в състояние да ги прочета. Чел съм ги един единствен път, написал съм ги и съм сложил последната точка в изречението и никога повече не съм се връщал към тях. Не съм имал силата да ги прочета, защото те са много лични, много болезнени и ми се е наложило да ги напиша. Не съм ги написал, защото съм искал, а защото не съм имал избор. Трябвало да ги напиша, защото са се събирали в мен и са търсили клапа, търсили са начин да излязат извън мен. И по някакъв начин, ако не ги напиша, са щели да ме изтезават още дълго време. Понякога са свързани със загубата на близък човек, на приятел, и когато ги подредя в главата си, това някак си ме успокоява. Когато са сложени върху хартия, подредени са и са завършени от начало до край, някак си сякаш се освобождавам. Не от мъката по човека, който съм загубил, но по-скоро се освобождавам от бремето на тази мъка. Това е много особено. Може би трябва да отида на психиатър. Или може би самата история е моят психиатър. Тя ми помага да намеря покой, успокояване на душата си. В този аспект тези истории са болезнени. Понякога се замислям, дали не е прекалено егоистично да споделям тези истории, толкова лични, с други хора. Може би е трябвало да останат непубликувани. Не съм сигурен. От друга страна те са много истински. Дошли са от някакво мое кътче, което е много мрачно, но много спонтанно. Няма нищо престорено в тях. Няма нито една изкуствена дума. Всичко е излято от веднъж. Не е редактирано. Всичко е попаднало там, където е трябвало да бъде. Затова може би някои от тях не трябва да се четат. Ако читателят не иска да изпада в депресия и усети накъде отива разказът, може би трябва да спре. Ако е много емоционален… Аз самият съм много емоционален и чувствителен. Много често историите ми минават през един емоционален филтър, който аз не мога да контролирам.

 Имате ли идея коя ще е следващата история, която ще напишете?

–        Да. Имам поне стотина истории в главата си, които трябва да бъдат написани. Има история, която пиша от десет години и е станала толкова голяма вече, че ще ми бъде трудна да я напиша, защото е за цяла книга. Свързана е с пропътувани хиляди километри, с места, които са толкова забравени от бога, толкова изолирани, че почти никой не е ходил там. Има само шепа хора, които са запознати с тези история. И това е само една от тези истории. Аз си взех 5-6 месеца отпуск от писане, за да подредя малко нещата в главата си. Исках да направя пауза, за да организирам мислите и емоциите си. Предполагам, че сега, като се върна в САЩ, ще седна и ще започна да пиша ритмично. Тази голямата история има много под истории и ще бъде много трудно да бъдат свързани. Аз по принцип не правя като писателите схема на това, което ще напиша. Не чертая на дъска траекторията на историята си, за да свържа отделните съдби и да направя така, че всичко да си застане на мястото. Аз изисквам определено време нещата сами да се наместят в главата ми. И ги пиша на практика първо в ума си малко по малко. А след това историята много бързо се излива върху клавиатурата. Но сега, като се върна, ще започна да работя много интензивно по следващата книга.

Интервюто взе Елена Бойчинова

Свързани заглавия

Над 200 души аплодираха Иво Иванов в „Хеликон-Витоша“

Иво Иванов: За щастие съм израснал във времето, когато четенето беше нашият интернет
Иво Иванов размени датите на гостуванията си в Пловдив и София
Иво Иванов: Човек не умира, когато спре да диша, а когато спре да живее

„Кривата на щастието” тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …