Начало / Интервюта / Палми Ранчев: Чета всекидневно, понякога по цял ден

Палми Ранчев: Чета всекидневно, понякога по цял ден

Палми Ранчев е роден в София. Завършва Национална спортна академия „Васил Левски“. Пише поезия, разкази и романи. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Със сигурност може да прибави още няколко начина (да речем десетина), с които си е изкарвал прехраната. Автор е на стихосбирките: „Шапката на скитника“, „Манхатън, почти събитие“, „Парцаливо знаме“, „Хотелска стая“, „Среднощен човек: биографии“, „Любовник на самотни улици и запустели къщи“ (2004) и „Такова синьо: видимо и скрито“ (2007), на сборниците с разкази „Анонимни снайперисти“ (2006) и „Малко късмет за по-късно“ (2007), както и на три романа, последният от които е „Анонимни снайперисти“ (2006). Носител е на няколко литературни награди. Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици.
През 2008 г. Палми Ранчев стана един от носителите на наградата за източноевропейска литература “Bank Austria Literaris.“ Неговият сборник с разкази “Малко късмет за по-късно” и романът “Анонимни снайперисти” му донесоха трето място в престижния конкурс. Тази година бе номиниран за последния си сборник с разкази – „Боксьори и случайни минувачи“ и за наградата за нова българска проза „Хеликон“.

–––––––––––––

Г-н Ранчев, има ли място литературата в бокса?

– На ринга и около него постоянно се разказват истории. По-точно е – раждат се. Нещо се случва, развива се определен сюжет, стига се до кулминация, или кулминацията преминава незабелязано, макар историята винаги да има начало и край. Най-често е разказ, който се занимава с нюансите на един и същи сблъсък. И е предизвикателство, каквото е всяко по-интензивно и гранично за човешките възможности преживяване, към литературата. Когато Тя се намесва, не съм сигурен дали е повече участник или зрител.

А боксът в литературата?

– Литературата е писане според изискванията на жанра, или на жанровете, ако ги смесваш, спазваш определени правила, и ги нарушаваш по достатъчно оригинален начин, така че произведението да стане по-интересно, по-проникновено. Боксът е спорт, шоу, бой – също с правила, които нямаш право да нарушаваш. Иначе те заплашва дисквалификация и загуба. Но боксът, независимо от формите му, винаги е бил литературна тема. Рингът, ескиважите, гмурканията и другите защити, ударите, звукът на гонга за начало или край на рунда, тоест елементите, които го съставляват, са и често използвани метафори.

Има страшно много примери за боксьори в световната литература, всъщност –  Норман Мейлър, сър Артър Конан Дойл, Джек Лондон, Ърнест Хемингуей, Чък Паланюк …Чел ли сте ги, учил ли сте се от тях?

– Чел съм почти всичко написано за бокса. Не само художествена проза, но и теоретически разработки, които се отнасят до боксовата тренировка и подготовката на боксьорите. И продължавам да чета и препрочитам. Опитвам се да вникна максимално във всекидневието, стожерът на което е боксовата зала, независимо дали става дума за тренировъчна или състезателна. Изпитвам удоволствие да знам какво се е променило, когато за всички останали все още нищо не се е случило. Някога имах голяма слабост към боксьорските разкази на Ърнест Хемингуей. „Убийците” ми е сред любимите. Но увлечението към този спорт започна с Пат Глендън от „Първобитния звяр, с „Къс месо”, „Мексиканеца”… Към изброените автори ще прибавя още Ринг Ларднър, Бърнар Шоу, Джой Керъл Оутс, Жан Кокто, Кирил Топалов, Дончо Цончев, Янко Станоев… Авторите, писали за бокс, са били боксьори и приятели на боксьори, тренирали са, отразявали са като журналисти боксови мачове…  Имам своя дългогодишна връзка с този спорт. И затова съм единственият, който може да напише моите разкази и романи на тази тема.

Вие какво четете напоследък (кога и как четете)?

– Чета всекидневно, понякога по цял ден. Някога бях си определил всекидневен минимум от осемдесет страници, за да сколасам с хубавите книги, натрупани на бюрото ми. Вече чета доста в интернет, макар и купчината от „очакващи” книги постоянно да нараства. Бях в провинцията за три седмици и четох книгите, които носех със себе си. Двуезичното издание на „Стихове” от Хулио Кортасар (винаги до средата, или от средата нататък),  „Нима това е човек” от Примо Леви (за втори път), „Събрано” – стихове от Ани Илков, „Изкусителки и Артистки, японските куртизанки от ХVІ – ХVІІІ век, „Дебелянов и други стихотворения” от Борето Роканов (подари ми я в Пловдив/, прочетох за пореден път и „Откритие на живота” от Сесар Вальехо  /бях я загубил, дълго я търсих, накрая я открих в един антиквар/. Купих „Една и съща нощ” на Христо Крастоянов в Бургас, „Болестта като метафора” от Сюзан Зонтаг в Пловдив, „Любов не е думата”, антология на съвременната полска поезия, вече когато се върнах в София. И така нататък.

Спортът обикновено е надпревара, но напоследък и литературата у нас се превръща в някакъв вид надмогване за награди и почести. Има ли място състезанието сред писателите?

– Смешно е, а понякога ти става и жал, когато писателите се състезават. За внимание, почести и пари. Това от една страна. От друга, паричните награди са нещо хубаво. Особено големите. После известно време нямаш финансови проблеми. Можеш да живееш и да пишеш както ти харесва. Понякога си казвам, ей, да бях на мястото на наградения, като съжаление, че печелившата шишарка не ме е уцелила по кратуната. В доброто писане, както и във всяко друго занимание с изкуство, има както солидна доза занаят, така и необходимия талант. Другото – вдъхновението, осъщественото духовно свързване на небето и земята, моментното озарение – за което постоянно търсим думи, и все не намираме най-точните, съществува. Но тези са основните компоненти, понякога ясни, понякога – не напълно, по които се съизмерват писателите и поетите. Спорно е кой има право да определи по-добрия. Най-често спряганите са Времето, Бог, Партията, Късмета…

Боксът се тренира, а литературата и писането на книги учи ли се?

– Занаятът се състои от определени умения. И те могат да се научат. Например как да подреждаш правилно думите. И да се изразяваш ясно. Можеш да разкажеш една история, или две, дори повече. Не е трудно за всеки що годе образован и амбициран в тази посока човек. Но за да си писател е нужно да създадеш собствен свят, да имаш свои герои, и ти самия да си някъде, дори и труден за откриване, но да си като тях неповторим. Използването на популярни модели за писане също е често срещана практика. Използва се от ерудирани и талантливи по своему автори, способни да синтезират в произведенията си основни течения на литературната мода. И по този начин печелят съответстващата на текстовете им популярност. Героите, както и темите на такива произведения са известни отпреди по приятен, стимулиращ самочувствието начин. Затова читателите реагират със задоволство. Подобна е причина някои писатели да пишат една и съща книга.

Вие как така прописахте?

– Винаги съм обичал да разказвам. От дете ми доставя удоволствие да смесвам реалността с измислицата. И да създавам илюзията, че в историята събитията се случват за първи път.

Кое е по-лесно за вас – писането на поезия, писането на разкази или писането на книги като цяло?

– При писането не е уместно да се говори за лесно и трудно. Тогава работи не само организираното от определени умения съзнание, а се намесват инстинкти, даже нагони, подсъзнателни и осъзнати, заедно с други душевни и събитийни двигатели. Изграждащият се в тебе свят поглъща съществото ти, превръща те в съставен на съкровени тайни и истини, видени често откъм неизвестна им страна. Писането на поезия най-лесно се сравнява с избухване, ослепителен пламък, понякога огън, в който и ти самия гориш. Създаването на роман е друга работа. Често отнема години. В началото пиша първа чернова, когато улавям герои, идеи и ритъм, с които да продължа и завърша. Съвсем друго е по-късното отдалечаването и обективирането на тона в следващите варианти. Тогава търся характерни акценти, които да направят повествованието по-автентично, и да го приближа към някаква основна истина. Разкази пиша с най-голямо и осъзнато удоволствие. Виждам като жива картина историята, или поне част от нея, нещо за начало, после наблюдавам какво вършат и какво говорят героите. Оставям ги сами да проумеят мотивите на определени свои действия. И през цялото време записвам.

Напоследък много използвате социалните мрежи, публикувате често своите стихове първо там. Това помага ли на статута ви на поет/писател или е някакъв своего рода тест на обществената нагласа?

– За мен интернет е медия. Доста важна за пишещите, особено сега, когато почти липсва периодичен литературен печат. Там общувам с хора, които имат сходни с моите интереси. Често „пускам” варианти на свои стихове. Позволявам си да ги променям по няколко пъти, докато идеята се утаи и достигне окончателна форма. Освен това липсата на масирана литературна реклама, или рекламирането само на определен тип писатели по доста повърхностен начин, също ме принуждава да търся в интернет възможност за среща с нови и понякога значително по-стойностни читатели.

Интернет променя ли навиците на писатели и читатели според вас?

– Интернет промени както писането, така и публикуването. Всичко става значително по-лесно. Но достигането до удовлетворителен резултат, тоест създаване на литературно произведение, което да е изкуство, е с реципрочни на миналото усилия и възможности.

Ако спортът е хигиена на тялото, тогава кое – писането или четенето, са хигиена на духа?

– Писането често е като обработка на скъпоценен камък. Шлаката, черното, излишното, което е скривало красотата, пречило е на камъкът да заискри с отразена и своя светлина, остава в тебе. И ако става дума за хигиена, предпочитам четенето.

Вашите герои изглеждат толкова истински и реални, те наистина ли съществуват (или са съществували)?

– Героите ми съществуват, автентични са, в книгите, които съм написал. Там те са по-истински и по-жизнени дори от прототиповете си. Литературната вечност успешно съперничи с вечността на египетските мумии. И ги превъзхожда в много отношения. Героите там понякога са живи за поколения читатели, и в продължение на векове.

От къде се раждат историите ви?

– Историите ми не се раждат „от”, а „във” въображението ми. Само тогава са убедителни, и живеят собствен живот. Понякога, случва се, да ги улавям в движение, или във въздуха, както ми се струва, например докато се разминавам с някой непознат. Но и тогава продължението, развитието, изненадата и често неочаквания край, се случват в мене.

Тези разкази според вас, кой трябва да ги чете (ако „трябва“ въобще може да се използва за дейност като четенето)?

– Не съм много наясно с така наречения „читател”. Кой е, какво предпочита сега, и какво утре. Ако е прочел в юношеската си възраст и ранната младост„Невидимия” от Ралф Елисън, „Под вулкана” от Малкълм Лоури, „Сърцето на мрака” от Джозеф Конрат, „Записки от подземието” от Фьодор Михайлович, „Майстора и Маргарита” от Михаил Булгаков, „По пътя” от Джак Керуак, „Тортила Флет” и „Улица консервна” от Джон Стайнбек… той е моя човек. Освен това, искам с читателите ми да споделяме влечението ми към поезията на Атанас Далчев, Николай Кънчев, Иван Методиев, Биньо Иванов, Сесар Валиехо, Канстантинос Кавафис, Емили Дикинсън, Марина Цветаева…

И спортът, и културата (в частност литературата) у нас са на опашката за помощи. Нокдаун или нокаут е това?

– Не обичам да чакам на опашки. Особено за помощ. Трудно ми е да повярвам, че някой иска да ми помогне. Чудя се откъде е дошъл, кой го е изпратил, чакам да се обърне, за да разбера има ли крила или е от безкрилите Ангели. Чувствам се объркан, дори когато само с чужда помощ мога да изляза от трудна ситуация. Вероятно защото винаги съм живял доста асоциално. И когато съм принуден да общувам с институции, дори и болнични, изпитвам трудно преодолимо омерзение. Иначе писането с вдъхновение има общо със състоянието на нокдаун, без да оказва пагубно влияние върху броя на мозъчните клетки. Но е на почти същото далечно разстояние от така наречения здравословен начин на живот.

Как може да си спасим ФИЗ-КУЛТУРАТА според вас?

– И в спорта, както и в литературата, високото средно ниво зависи от организацията и съответните институции. За шампионите, а и за истински талантливите писатели, трудностите са сламки и кал, от които изграждат своите гнезда-крепости. Напускат ги за свободен полет. И се връщат, за да се скрият. Естествено, че не всичко, особено в спорта, е романтично. Сигурно защото държавата ни се управлява от посредствени умове, на които таланта и особено изключителния талант, пречат. На последната олимпиада /за да се върнем към същността на въпроса/ спечелихме два медала. С медалистите се снимаха президента и тези около него. Ако всичко продължава както до сега, при почти пълна липса на интерес от страна на държавата към настоящето и бъдещето на българските спортисти, тези снимки ще се превърнат в носталгичен спомен.

И най-големият въпрос в бокса ни напоследък – какви са шансовете на Кубрат Пулев срещу Кличко ? Каква е вашата прогноза?

– Ако Кличко и Кубрат се срещнат на 6-ти септември ще разберем как ще започне, как ще се развие, и как ще завърши двубоя между шампиона и претендента. Всеки боксов мач има предвидима и, да я наречем, извънредна драматургия. Нещо се знае в началото, и много не се знае. Двамата ще си разпределят наградния фонд в съотношение 20:80. За някои това е и съотношението на шансовете им за успех. Повечето българи няма да се изненадат, ако Кубрат победи. Победата му ще се превърне в тържество на националния дух. Всички искаме, а и се надяваме това да стане реалност. Ако победи Кличко няма да е изненада за останалия свят. Но за всички нас ще бъде огромно разочарование.

 Интервюто взе Елена Бойчинова

Свързани заглавия:

Палми Ранчев: Спортът е хигиена. Писането е друг спорт

Книги от Палми Ранчев тук

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *