Начало / Любопитно / „Сеньор Виво и Наркобарона“ от Луи де Берниер (откъс)

„Сеньор Виво и Наркобарона“ от Луи де Берниер (откъс)

26
Летисия Арагон (1)
Летисия си се роди странна. Като начало дойде на бял свят с изражението на доволна монахиня и не проплака, когато жената, бабувала при раждането й — Мама Флоренсия, — я обърна с главата надолу и я шляпна по дупето. Второ, слузта по телцето й беше не кървава, розова и бяла, а с цвят като на зелен лимон, с хубав мирис. В началото Мама Флоренсия отсъди, че Летисия е мъртвородена, и тъкмо се чудеше как да го съобщи на майката, когато Летисия се усмихна и пусна с устни голям балон.
Майка й беше неописуемо щастлива: момиченцето бе с тънка като тюл гарвановочерна коса и с очи, в които сякаш се бяха събрали едновременно всички цветове. Едва ли някога се бе раждало толкова хрисимо и послушно детенце. Летисия спеше с часове, и то в най-удобното време, не разраняваше зърната на майка си и не цапаше пелените, докато в кошовете с прането не се появяха чисти. Когато все пак ги напълнеше, те ухаеха на манго и на плод от памуково дърво.
Проговори чак тригодишна и някои дори я мислеха за няма, после обаче, един прекрасен ден, докато родителите й ядяха заедно с приятели пържен зрял боб, тя каза нещо. Според мълвата компанията обсъждала шансовете на президента на следващите избори и баща й казал:
– Според мен ще победят консерваторите.
Точно тогава обаче отдолу долетяло пискливо гласче:
– Съмнявам се силно.
Всички били толкова изумени, че тръгнали да претърсват педя по педя стаята — да намерят вантрилока, а майката на Летисия рекла:
– Ако не знаехме как стоят нещата, човек би помислил, че детето е проговорило.
Точно тогава Летисия излязла изпод масата и се троснала:
– И какво, като съм проговорила?
Беше всеизвестно, разбира се, че някои деца изчакват да проговорят, когато имат какво да кажат, но Летисия явно бе родена с мозък, който вече преливаше от знания. Ерудицията й беше толкова изумителна, че в селото започнаха да се забавляват и да се опитват да я хванат, че не знае нещо. Питаха я:
– В коя година генерал Панеля е установил диктатура? Кой е бил главнокомандващ на флота по време на първите изчезвания? Как се е казвал селският свещеник през 1941 година?
Летисия сбърчваше чело, замисляше се, като мърдаше устни, и казваше правилния отговор. Познанията й бяха толкова смайващи, че енорийският свещеник — дон Томазо, — я прегледа, да не би да е обсебена от Дявола. Но щом приключи разследването, той нямаше друг избор, освен да заяви, че по негово мнение геният на Летисия може да бъде обяснен или с хипотезата, че Платоновата теория за спомените от минали животи е вярна, или с прераждането. Заради това свое мнение дон Томазо получи престрого мъмрене от епископа, който, както се твърдеше, след това все го подминавал при повишенията в службата и го наричал „проклет индуист”.
Щом Летисия поотрасна, бе изключително трудно да я убедят да стои с дрехи. Сутрин тя отиваше да си играе в банановите плантации, а вечер се връщаше чисто гола. Майка й и баща й търсеха отчаяно дрехите й, а тя се опитваше да си спомни какво е станало с тях — без особен успех, и с времето по експериментален път се изясни, че момичето остава облечено само ако е с тюркоазени дрехи.
Летисия обичаше да се разхожда като в унес и това, както и черната й коса и тъничкото тяло я правеха изключително красива. Това не беше хубостта, от която мъжете се възбуждат, не беше хубостта на мулатките от Салвадор*, това беше хубост, която приличаше на удар в стомаха и която заслепяваше. Още когато Летисия бе съвсем невръстна, Мама Флоренсия обичаше да повтаря:
– Мъжете ще мрат от любов по това момиче, помнете ми думата.
Никой обаче не успя да предвиди кой ще умре пръв.
Летисия Арагон сякаш не беше от този свят и никой не се изненадваше, че невероятните събития я преследват като светулки, привързани към шапката на кубинец. Когато беше малка, майка й все не успяваше да намери едно или друго, дори и да го беше оставила преди броени минути на място, което се бе постарала да запомни добре. Това направо вбесяваше и влудяваше сеньора Арагон и накрая тя отиде при бабалаво**, която й гледа на раковини и й каза повече от убедено, че не, тя не е изкуфяла преждевременно и вместо да се притеснява за себе си, не е зле да погледне щерка си.
Оттук нататък сеньора Арагон не изпускаше от очи дъщеря си и установи, че всички липсващи вещи са в хамака на Летисия. Вбесена, сграбчи детето и го скъса от бой — това беше първият и последен път, когато Летисия се разплака.
– Не съм виновна, мамо — захлипа, докато майка й я заключваше в кокошарника, за да я държи само на качамак и вода като наказание, че е крадла и немирница.
Там Летисия се устрои много добре и не след дълго бе покрита с курешки, тъй като петелът се разположи на главата й — да кукурига по-царствено. Но през трите дни на затворничеството й вещите на сеньора Арагон продължиха да летят към хамака на момиченцето и накрая с усещането, че е получила откровение, сеньора Арагон осъзна, че дарбата на дъщеря й е по-скоро благословия: сред тиганите и кърпите за съдове, перата от колибри и кухненските ножове, които всеки ден пълнеха хамака, беше и венчалната халка, изплъзнала се от пръста й онзи път, когато тя бе прала на камъните в реката. Със сълзи в очите и благодарствени молитви към свети Антоний сеньора Арагон пусна Летисия от кокошарника колкото да установи, че дъщеря й и петелът са се привързали трайно и нерушимо един към друг.
След това скромно начало Летисия се издигна до човек, славещ се с умението да намира всички изгубени неща, и започна да печели повече от баща си, който беше управител на доста голямо ранчо. Намери безценния револвер на Игнасио, който той беше изгубил в Парагвай, докато се беше опитвал да се измъкне от един полицай, намери и изгубената котка на Мария, златния медал, с който старият Алфонсо бе удостоен като наемник в Чакската война***, намери и ключа, който дон Хесуино бе изгубил, докато се беше натискал зад оградата на църквата с една хубавка мулатка.
При цялата й слава, късмет и неземна красота не е изненадващо, че мнозина се влюбваха в Летисия. Когато тя беше на четиринайсет, семейството й почти не мигваше нощем заради какофонията от серенади на претенденти за сърцето й под нейния прозорец, а когато навърши петнайсет, се наложи да слагат отгоре на зидовете бодлива тел, защото не един и двама се опитваха да отместят палмовите листа и да я зърнат гола в стаята й.
Ако беше вярно, че сеньора Арагон се прехласваше по дъщеря си, още по-вярно беше, че сеньор Арагон направо бе луд по нея. Беше примерен баща: докато тя беше малка, я дундуркаше върху коляното си и й разказваше приказки, играеше с нея на криеница, сменяше й пелените, къпеше я в коритото в кухнята и се надпреварваше с жена си кой ще й сготви по-вкусно.
Но когато Летисия поотрасна и разцъфтя с изключителна красота и женственост, бащинската любов на сеньор Арагон неусетно прерасна в нещо по-голямо и по-гузно. Той се любуваше на изящните й извивки, а после се мъчеше да мисли за друго, гледаше устните й, докато тя говореше, и се питаше какво ли ще изпита, ако ги целуне, пък било то и веднъж. Погледът му се плъзгаше, привлечен нагоре по стройните й бедра към мястото, за което мечтаеха мнозина, и за стотна от секундата сеньор Арагон си представяше неописуемата наслада да прокара пръсти по този рай. Клетият той, не можеше да заличи Летисия от съзнанието си нито във вярната прегръдка на жена си, нито в обятията на момичетата от бордея, и животът му се превърна в жива мъка.
———————
*Източен щат в Бразилия. — Б. пр.
**Гледачка (исп.). — Б. пр.
***Войната, водена в периода 1932-1935 година между Боливия и Парагвай и избухнала заради северната част на областта Гран Чако, за която се смята, че е богата на нефт. — Б. пр.

„Сеньор Виво и Наркобарона“ тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

225639_b

Иво Сиромахов вдъхва живот на 12 нови вдъхновяващи приказки за смели читатели от 6 до 66

След „Малки приказки” и „Приказки от планината” популярният сценарист, телевизионен водещ и журналист Иво Сиромахов …