Начало / Любопитно / „Казанската звезда“ от Ева Ибътсън (откъс)

„Казанската звезда“ от Ева Ибътсън (откъс)

ПЪРВА ГЛАВА

НАМИРАТ ЧОВЕК

Ели влезе в църквата заради краката си – не най-добрата причина да влезеш в църква, но Ели бе пълничка и на средна възраст и стъпалата я боляха. Боляха я много.
През красивия слънчев юнски ден Ели и приятелката й Зигрид (тънка като вейка, за разлика от Ели) тръгнаха рано от Виена с малкия влак, който ги отведе в планините, за да изкачат връх Дорфелшпице.
Разхождаха се в планината всяка последна неделя от месеца – почивният им ден. Тогава събличаха престилките и надяваха алпийските си носии. Сетне пълнеха раниците със сандвичи със салам и парчета сливов кейк, та щом стигнат върха, да се наслаждават на гледката, без да огладняват. Така освежаваха духа си след тежката работа през седмицата – чистене, готвене, пазаруване и миене. Прислужваха на много придирчиви професори. Ели бе готвачка, а Зигрид – икономка. Двете другаруваха от дълги години.
През въпросната неделя обаче Ели носеше нови боти – глупаво нещо, ако ти предстои изморително ходене. Бяха преполовили пътя към върха, когато видяха ливада, осеяна с цветя, а в далечния й край – самотна бяла църквичка с купол като луковица.
Ели спря.
– Знаеш ли, Зигрид, ще ми се да се помоля за мама. Сънувах я снощи. Ти продължавай, ще те настигна.
Зигрид изсумтя.
– Предупредих те да не слагаш нови обувки.
Съгласи се обаче да продължи бавно нагоре, а Ели прекоси дървения мост над поточето и влезе в църквата.
Вътре беше красиво – сякаш Бог ще посреща гости на чудно празненство. По тавана бяха изрисувани ангели, златни звезди и света Урзула, протегнала ръце. Ели веднага се почувства по-добре. Свещената реликва не беше страховита кост от стъпало или изсъхнала ръка, а кичур от косата на светицата под тумбест стъклен капак, украсен с перли. Макар църквата да се издигаше самотна далеч от селото, някой бе оставил букет от свежи алпийски рози във ваза под нозете на Девата.
Ели поседна на пейката и разхлаби връзките на ботите. Помоли се за майка си, починала преди години… и затвори очи.
Спа само няколко минути и се събуди. Църквата пустееше, ала й се стори, че някакъв звук я е изтръгнал от дрямката. Озърна се предпазливо, но не видя нищо. Надникна над ръба на пейката и забеляза вързоп върху аления килим пред стъпалата към олтара.
Първо й заприлича на тиква – доста голяма – и си помисли, че някой я е дарил в знак на благодарност за добрата реколта. Фестивалите, посветени на урожая обаче, се провеждаха през септември, а не през юни. Изведнъж, за удивление на Ели, тиквата издаде звук. Изхленчи тъничко.
Котенце… кученце?
Ели завърза връзките на обувките и отиде да погледне. Беше по-зле от котенце или кученце.
– Мили Боже! – възкликна Ели. – Мили, мили Боже…
Зигрид стигна върха на планината. Наслади се на гледката, изяде един сандвич със салам и вдиша дълбоко няколко пъти. Нямаше никаква следа от Ели.
Зигрид се ядоса. Когато си на върха на планина и се възхищаваш на гледката, искаш някой да сподели възторга ти. Почака още малко, прибра всичко в раницата и тръгна надолу по скалистия склон и през боровите гори. Върна се на моравата с църквата.
Ели беше вътре. Седеше на предния ред и държеше нещо. Почервенялото й лице изглеждаше объркано.
– Някой е оставил това – рече й тя.
Отметна крайчеца на шала и Зигрид се наведе да погледне.
– Пресвета Дево!
Бебето беше много, много малко – на не повече от няколко дни, ала изглеждаше удивително… живо. Излъчваше топлина като прясно изпечено хлебче, а крачетата му мърдаха под шала. Зигрид протегна костеливия си пръст и го докосна по бузата. То отвори очи и от вързопа ги погледна човек.
– Имаше бележка, забодена за шала – обясни Ели.
На листа, по който личаха петна от сълзи, пишеше: “Моля ви, бъдете добри към дъщеричката ми и я заведете при монахините във Виена”.
– Какво ще правим? – попита Зигрид.
Тревожеше се. И тя, и Ели не бяха омъжени и не разбираха от бебета.
– Ще я заведем при монахините във Виена, както пише в бележката. Какво друго?
Отне им час да отнесат бебето до селцето Петелсдорф. Никой не бе чувал нищо за бебето. Не бяха виждали някой да влиза в църквата.
– Минала е от другата страна, през прохода – обясниха им.
Жена от селцето им даде шише с разредено мляко от кравата си и Ели и Зигрид поеха към малката гара край езерото да чакат влака за Виена.
Пристигнаха късно в града с мокрия, хленчещ вързоп. Чувстваха се изтощени. Знаеха само един манастир, където приемат подхвърлени деца. Намираше се далеч от къщата на професорите, където живееха и работеха, ала нямаха пари за файтон.
Качиха се на трамвая – от новите, които се движеха с електричество, но чак по свечеряване тръгнаха по алеята към Манастира на Светото сърце.
Портите от ковано желязо бяха затворени. От ниската бяла сграда долиташе песен.
– Тук ще й бъде добре – отбеляза Ели, докосвайки главичката на бебето.
Зигрид дръпна въжето на звънеца. Чуха как дрънченето отеква вътре, но никой не дойде.
Зигрид дръпна отново въжето. Най-сетне възрастна монахиня прекоси бързо двора.
– Какво има? – попита тя, присвила очи в сумрака.
– Носим ви подхвърлено дете, сестро – отвърна Зигрид. – Оставили са я в църква в планината.
– Не, не, НЕ! – Монахинята вдигна ръце с ужасено изражение. – Отнесете я веднага! Не биваше да идвате! В карантина сме за тифус. Три сестри се разболяха и заразиха децата.
– Тифус! – потрепери Ели – всички знаеха колко страшна е болестта.
– Отнесете я бързо, бързо! – Монахинята размаха ръце, сякаш пъди стадо гъски.
– Къде другаде да я занесем? – попита Зигрид.
– Сега никъде във Виена не приемат деца. Докато отшуми епидемията, ще минат най-малко шест седмици – обясни монахинята.
Останали сами на улицата, приятелките се спогледаха.
– Да я вземем с нас и да опитаме отново утре.
– Какво ще кажат професорите?
– Не е необходимо да разбират – отвърна Ели. – Ще я оставим долу. Те не слизат в кухнята.
Оказа се, че греши.
Тримата професори живееха в къщата, откакто се бяха родили.
Тя се намираше в южната страна на малък площад в най-старата част на града, недалеч от Императорския дворец и Испанското училище по езда. Надвесиш ли се през прозорците на горния етаж, се виждаха гълъбите, кръжащи около кулите на катедралата “Свети Стефан”, възправена в самото сърце на града и следователно – за обитателите му – в центъра на света.
Макар от площада да се стигаше пеш до всички важни места, той бе тих и уютен като стая. В средата на плочника се издигаше статуя на генерал Бренер, яхнал бронзов жребец. Децата от квартала му се радваха, защото бронзовият кон служи за много неща – може да се престориш, че го яздиш, да го галиш, да се подслониш под него, когато вали дъжд. Генералът бил герой. Сражавал се срещу Наполеон и затова площадът носеше неговото име – площад “Бренер”.
До генерала на кон бълбукаше плитък фонтан с широк каменен перваз. Понякога в него плуваха златни рибки, защото децата, спечелили рибка от лунапарка в Пратера – парк в североизточната част на града – ги пускаха във водата по пътя към къщи.
В западната част на площада се намираше църквата на Свети Флориан – покровителят на пожарникарите. Пред красивата сграда имаше полянка, осеяна с диви цветя, а срещу нея се редяха кестенови дървета в железни корсети, заслоняващи площада от шумотевицата на улицата, отвеждаща към центъра на града. В срещуположните ъгли на площада се гушеха малка книжарница и кафене с раиран навес. С две думи – на площада имаше всичко необходимо.
Къщата на професорите се намираше в средата на редицата – най-голямата и най-красивата, с балкон от ковано желязо на първия етаж, сандъчета с цвета на первазите и чукало на вратата във формата на бухалска глава.
Професор Юлиус – най-възрастният – със заострена сива брада, бе висок и сериозен. Преди много години без малко да се ожени, но избраницата му починала седмица преди сватбата. Оттогава професор Юлиус станал строг и суров учен. Четеше лекции в университета и учеше студентите какво представляват флуоритът и гранитът и как да удряш скалите с чук така, че да не ти влезе камъче в окото.
Брат му – професор Емил – изглеждаше съвсем различен: нисък, закръглен и почти плешив. Задъхваше се леко, когато изкачваше стъпалата, но беше веселяк. Преподаваше история на изкуството и погледнеше ли пръстите на стъпалата на нарисуван ангел, веднага познаваше дали картината е на Тинторето или на Тициан.
Третият професор бе жена – сестра им и най-младата от всички. Казваше се Гертруде и четеше лекции по музика. Обясняваше какво е хармония и контрапункт и свиреше на арфа в градския оркестър. Да имаш арфа е все едно да имаш едро и капризно дете, което да развеждаш насам-натам, да го пазиш от течение и да му помагаш да се качва във файтони, и професор Гертруде – като мнозина арфисти – често изглеждаше угрижена и уплашена.
През целия си живот и тримата, естествено, не бяха сварили нито едно яйце, не бяха изпрали нито чифт чорапи и не си бяха оправяли нито веднъж леглата. Преди да излязат през свободния си ден, Ели и Зигрид винаги приготвяха студен обяд. Вечерта обаче професорите пак се нуждаеха от помощ. На професор Юлиус поднасяха уиски и сода за спокоен сън, на професор Емил, който имаше чувствителен стомах – чаша топло мляко с мед, а професор Гертруде страдаше от студени крака и винаги й слагаха бутилка с гореща вода в леглото. Сега те чакаха прислужниците да се върнат. Зигрид и Ели винаги се прибираха преди девет. Не и днес.
– Какво да правим? – надникна професор Юлиус през вратата на стаята си.
– Да слезем долу на проучване – предложи брат му.
И така, те слязоха по стълбите, подминаха дневната и библиотеката и застанаха пред дебелата врата, тапицирана със зелено сукно, отделяща къщата от кухнята. Отвориха я предпазливо. Дървената маса бе излъскана до блясък, решетката пред камината – полирана, огънят в печката гореше. Ала къде бяха Ели и Зигрид?
И къде стояха уискито, топлото мляко и бутилката с гореща вода?
В същия момент задната врата се отвори и двете жени влязоха. Шапката на Зигрид бе накривена, а поразчорлената Ели носеше нещо.
Възцари се тишина.
– Какво… е… това? – поинтересува се професор Юлиус и дългият му показалец посочи вързопа.
– Бебе е, господине. Намерихме я в църквата. Подхвърлили са я – обясни Зигрид.
– Искахме да я оставим при монахините – добави Елин, – но са в карантина за тифус.
Бебето обърна глава и въздъхна. Професор Емил го погледна смаяно. Бе свикнал да вижда бебето Иисус в картините да лежи неподвижно и мълчаливо в майчината прегръдка, но това тук му се стори различно.
– Немислимо е да допуснем бебе в тази къща – отсече професор Юлиус. – Дори за ден.
Професор Емил кимна.
– Шум…
– Притеснения… – добави професор Гертруде. – Да не споменаваме какво се случва с тях… накрая.
– Само докато отменят карантината – примоли се Ели. – Няколко седмици…
Професор Юлиус поклати глава.
– В никакъв случай. Забранявам.
– Добре, господине – съгласи се безизразно Ели. – Утре сутринта ще я заведем в полицейския участък. Сигурно приемат нежелани бебета.
– В полицейския участък ли? – учуди се професор Емил.
Детето се размърда и отвори очи. После направи онова, което правят дори най-мъничките бебета. Погледна.
– Мили Боже! – възкликна професор Юлиус.
Не гледаше като човек, чието място е в полицейския участък при престъпниците и пияниците.
Професор Юлиус прочисти гърло.
– Не искам да я виждаме. Абсолютно – заяви той.
– Не бива да издава нито звук – добави Емил.
– Не бива да пречи на работата ни – вметна Гертруде.
– Отменят ли карантината, отива в манастира. А сега ми дайте уискито.
– И топлото ми мляко.
– И бутилката ми с гореща вода.
Професорите си легнаха. Бебето, повито във взета назаем пелена, лежеше върху сгънато одеяло в чекмеджето, изпразнено от покривки за маса.
– Трябва да й дадем име, макар че няма да я задържим – каза Зигрид.
– Да я наречем като мама – предложи Ели.
– Как се казваше тя?
– Аника.
Зигрид кимна.
– Аника. Да, ще свърши работа.

„Казанската звезда“ тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

221506_b

Книга със скоростта на Ферари

Историята на създателя на легендарния автомобил Брок Йейтс ни поднася биография на известния автомобилист и …