Лира Литературно-рекламна Агенция
Джон Макмилиан e асистент професор по история в „Georgia State University” и автор на признатите книги „Smoking Typewriters: The Sixties Underground Press and the Rise of Alternative Media in America” и „Бийтълс или Ролинг Стоунс“, която вече е на българския книжен пазар. Интересува се от социалните движения на ХХ век и американския радикализъм. Бил е редактор на няколко научни исторически антологии, а негови есета са публикувани в издания като „Вашингтон пост”, „Обзървър”, „Бостън глоуб” и др. Преподавал е литература и история в „Харвард”.
Макмилиан даде интервю специално за читателите на lira.bg.
„Благодаря за интереса!„Бийтълс или Ролинг Стоунс“ не е обемна книга, но работих много по нея и беше много забавно да я пиша. И много се вълнувам, че имам читатели в България!”, сподели той.
––––––––––––
Какво Ви провокира да проучите детайлно живота на двете легендарни групи и да ги съпоставите?
– Идеята се роди от първата книга, която написах – „Smoking Typewriters“ (Пушещи пишещи машини), която изследва ролята на независимата преса в Съединените щати в края на 60-те. По това време се очерта огромно противоречие сред американските екстремисти за това коя група има правилната политическа позиция. „Бийтълс“ бяха асоциирани с движението за мир, хипитата и естетическия екстремизъм, докато „Стоунс“ бяха свързвани с уличните протести на новото младежко бунтарско движение (New Left). Хората често казват, че няма какво ново да се каже за „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“, но всъщност много от информацията, която открих в независимата преса, никога не е била достъпна и не се е обсъждала в официалната.
Никъде в книгата си не допускате пристрастия. Трудно ли Ви беше или Ви помогна фактът, че сте професионален историк?
– Аз всъщност доста често показвам отношение, просто не разкривам коя от двете групи харесвам повече, защото не искам да разсейвам читателя. Но определено мисля, че опитът ми като историк си проличава в книгата. Трябваше да изравям нови материали, да ги синтезирам, да изгладя противоречивите данни и т.н.
Шейсетте години на ХХ в. са знакови в целия свят. Доколко социално-икономическите и политическите условия са в основата на създаването и феноменалния успех на двете групи?
– Двете групи имат късмет да се появят през тези години. Периодът съвпада с това, че децата от времето на бейби бума вече са тийнейджъри, сексуалната свобода на обществото започва стремглаво да се увеличава, а Щатите в частност се радват на голям икономически просперитет. Възможно е също истеричните реакции, които „Бийтълс“ и „Стоунс“ предизвикват сред тийнейджърките, в някакъв смисъл да провокират все повече младежките бунтове в средата и края на 60-те.
Не е ли ирония на съдбата, че английски момчета, влюбени в американската музика, покоряват САЩ?
– Иронично е, а също и показателно. Двете групи са влюбени не само в американската музика, а и в афро-американската. „Стоунс“ много са харесвали електрическия блус (Мъди Уотърс, Джими Рийд, Хаулин Улф и др.), а „Бийтълс“ са си падали по Мотаун (специално момичешки групи като Ширелс, Ронетс и Шангри-Ла). Белите младежи в САЩ са имали възможност да слушат такива изпълнения, но по-голямата част от тях не са го правили. Вместо това са предпочитали британските интерпретации на този жанр.
Може ли да се каже, че „Стоунс” са по-харесвани от мъжете, а „Бийтълс” от жените?
– Първоначално в Англия поп звездите имаха дамска публика и рядко се харесваха от мъжете. Това се отнасяше и за „Бийтълс“ (понякога хората забравят колко млади бяха почитателите им, когато групата се появи, говорим за 13-14-годишни момичета). Но „Стоунс“ бяха различни, те бяха първите, които спечелиха мъжката публика. А през втората половина на 70-те се заеха с мачовско перчене, което мисля, че се хареса на мъжете.
Защо сега не се появяват феномени от техния ранг?
– Е, не бих казал, че и сега няма музикални феномени. Но мога да се съглася, че няма групи, които да имат такова голямо влияние като „Бийтълс“ и „Стоунс“. Мисля, че това е така, отчасти защото през 60-те рокендролът беше много тясно свързан с процъфтяващата младежка култура. Беше културен продукт, който е направен от и за младите. В днешно време публиката е много по-широка, но се разделя на няколко типа поддръжници.
Можете ли да определите коя от групите има повече талант и коя е по-трудолюбива?
– Страхувам се, че не. Аз всъщност наистина харесвам едната група повече, но в книгата не съм разкрил коя, защото смятам, че би било разсейващо. Написах „Бийтълс или Ролинг Стоунс“ с цел да бъде жива културна история, анализирах как е било изградено съперничеството между двете групи – от феновете, медиите и от самите групи. Но няма да се включа в спора коя от двете е по-добра.
И двете групи са изключително трудолюбиви. Но бих казал, че „Бийтълс“ имат леко предимство в това отношение. Когато се появи Бийтълманията в началото на 60-те, всички бяха убедени, че това е краткотрайна мода. Предполагаше се, че не след дълго истерията по „Бийтълс“ ще отшуми. Затова те работеха толкова усърдно, колкото можеха, за да натрупат капитал от огромната си популярност. Същото важеше и за „Стоунс“, но може би не до такава степен. Освен това водещите членове на „Ролинг Стоунс“ никога не са били кой знае колко приятелски настроени помежду си, докато „Бийтълс“ в началото са добри приятели. Затова може би им е било по-лесно винаги да работят толкова интензивно.
Ако едната от групите я нямаше, щеше ли другата да постигне този феноменален успех?
– Не мисля. Имаше толкова много страхотни банди от това време – „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“, разбира се, но също и „Дъ Ху“, „Дъ Кингс“, „Дъ Бърдс“, „Дъ Бийч Бойс“ и т.н. Всяка една от тези групи следеше отблизо какво правят другите и се опитваше да ги надмине. Усещането за приятелска конкуренция правеше всички по-добри. Също така, част от първоначалния успех на „Стоунс“ се дължи на това, че си изградиха антибийтълс образ. Не мисля, че те щяха толкова активно да се представят като бунтари, ако „Бийтълс“ не се бяха появили първи и нямаха толкова голям успех.
На какво се дължи дълголетието на „Стоунс”? Само смъртта ли може да ги раздели?
– Трудно е да се каже как „Стоунс“ продължават да са толкова време заедно, мисля, че различните членове на групата имат различни мотиви. Но парите определено играят голяма роля. Всички от „Ролинг Стоунс“ са очевидно изключително заможни вече, но Мик ръководи групата, сякаш тя отдавна е корпорация. Не изглеждат много заинтересовани да записват нови песни, вместо това концертите им са празници на носталгията. Те изпълняват старите си песни от преди години, точно както са звучали на плочите, а публиката им се състои предимно от богати бейбибумъри. В този смисъл, не очаквам да изнасят още много концерти. Мик е в чудесна форма, но мисля, че Чарли и Кийт вече забавят темпото.
Кои са любимите Ви парчета на „Бийтълс” и на „Стоунс”?
– Никога не мога да реша кой точно ми е любимият албум на „Бийтълс“, но пък имам любима песен – “A Day in the Life”. Особено много харесвам „Бийтълс“ в средата и края на 60-те, от „Rubber Soul“ до „Sgt. Pepper“ (и предпочитам Джон пред Пол). Най-много харесвам „Стоунс“ в края на 60-те и началото на 70-те, но не знам дали имам любима песен от този период. Може би “Gimme Shelter”?
Интервюто взе Румен Василев
„Бийтълс или Ролинг Стоунс“ тук
