РОБЪРТ ДЖЕЙМС УОЛЪР е роден през 1931 г. в Рокфорд, щата Айова. Освен като писател се изявява и като фотограф и музикант. Преподавал е мениджмънт и икономика, бил е декан на Факултета по бизнес мениджмънт в Университета на Северна Айова.
Много от книгите му са били включвани сред бестселърите на „Ню Йорк Таймс”, а през 1993 година „Мостовете на Медисън” (1992) се задържа дълго на челно място. Сега романът отново е достъпен в българските книжарници. Сред другите му произведения се открояват „Танго”, „Бавен валс в Седар Бенд” и „Хиляда селски пътища”.
„Мостовете на Медисън” е екранизиран с огромен успех от Клинт Истуд, който изпълнява и главната роля. Негова партньорка е неотразимата Мерил Стрийп. Филмът донася още по-голяма известност на Робърт Джеймс Уолър. Има още една негова книга, която е пренесена на големия екран: „Касапницата в Пуерто Валарта” (1995).
–––––
Действието в повечето ви романи се развива в малки американски градчета. Какво в тях ви привлича? Как смятате, битът там ще оцелее ли в днешния свят?
– Пиши за това, което познаваш – ето какво гласи една стара препоръка към писателите. Израсъл съм в градче в щат Айова с население 900 души, затова разбирам много добре живота в дълбоката провинция, животът в големия град не ми е така познат. Навремето казах, че за всеки малък град в Щатите могат да се напишат най-малко три добри романа. Още съм убеден в това.
„Мостовете на Медисън” се превърна в културно явление. Пишат ли ви още хора, развълнувани от книгата?
– Да, и досега получавам писма от хора, които са я прочели и са били трогнати от нея. По едно време писмата достигаха до 50-100 на седмица. Доколкото знам, на Роузманския мост са сключени – досега – 350 брака.
„Танго” е свързан с „Мостовете”: главният герой е извънбрачен син на Робърт Кинкейд. Какво в тези герои ви привлича?
– Привлича ме едно от онези вълшебни неща, които предпочитам да не анализирам прекалено много. Тези герои са ми като семейство, разбирам напълно как мислят, как вървят, как движат ръцете си. И според мен историите, които ги свързват, са съвсем реални, съвсем възможни и трогателни. Освен това ги харесвам като личности. Някой веднъж каза, че съм пишел за хора, каквито ще срещнеш на опашката в гастронома. Мисля, че това е голяма похвала. За мен начинът, по който бяха посрещнати „Мостовете”, беше като цунами – в смисъл не че съм страдал, а че просто не очаквах такава бурна реакция, която ме изненада – аз съм затворен човек, който живее почти като отшелник, и ми трябваше време да се опомня: месеци наред не излизах от къщата си високо в планината.
„Мостовете на Медисън” тук