Лира Литературно-рекламна Агенция
Още една утвърдена класика в ново, богато илюстрирано издание – неостаряващият роман на Мелвил „Моби Дик“ е вече на българския книжен пазар. След по-леките „Тайпи“, „Ому“ и др., „Моби Дик“ е шестата и осезаемо многопластова книга на Мелвил, която излиза за първи път през 1851 г. в САЩ. За романа като истинско явление в съвременната литература обаче започва да се говори едва двадесет години след появата му на бял свят, а началото на първа глава – „Далечни очертания“ – днес е сред най-разпознаваемите и знакови встъпителни части в световната литература. Този безспорно знаков роман в американската литературна история е истински спиращо дъха приключение.
Действието в „Моби Дик“ се развива в два плана. Първият е свързан с преследването из безбрежната морска шир на морското страшилище, всяващо страх и ужас у моряците по целия свят – огромният спермацетов кит Моби Дик, чието залавяне е станало водеща цел в живота на безпощадния капитан Ахав, изгубил крака си при опит да го улови. Във втория, общочовешки план е разгърната същинска философска алегория за мястото на човека в света и ролята му в приключението, наречено човешко съществуване.
Макар и в началото посрещнат с неодобрение от по-наивните читатели, днес „Моби Дик“ е смятан за абсолютен литературен връх, на който се срещат приемането и суровата критика на действителността в средата на XIX век.
За автора:
Роденият в Ню Йорк Мелвил (1819–1891) е третото от осем деца в семейството на преуспяващ търговец на вносни стоки. След ранната смърт на своя баща едва 13-годишният по това време Мелвил е принуден едновременно да работи и учи. Обучението си започва на 5-годишна възраст, а на 7 години е описан от баща си като дете, чиито реч и ум са леко изостанали. Година по-късно – в началото на 1828 г. –Мелвил печели наградата „Вest Speaker in the introductory Department“. От същата година датира и първият запазен писмен текст на автора – писмо до една от неговите лели.
ОТКЪС
КОРАБЪТ
В леглото обмислихме плановете си за следния ден. Но за моя изненада и доста голямо неудоволствие Куийкуег ми даде да разбера, че се допитал както подобава до Йожо – така се казваше малкото му черно божество – и Йожо два-три пъти поред настоятелно го посъветвал, вместо да ходим и двамата на пристанището, за да изберем заедно с кой китоловен кораб да отплаваме, изборът да бъде направен само от мене; защото в желанието си да ни помогне, Йожо бил избрал вече кораба, а ако съм бъдел сам, аз, Ишмиъл, съм щял непременно да го открия уж случайно; и на този именно кораб трябвало да се кача, без да се грижа за Куийкуег.
Забравих да спомена, че Куийкуег имаше за много работи голямо доверие в непогрешимостта на Йожовата преценка и предвидливост и го почиташе като добро божество, което има изобщо добри намерения, но невинаги осъществява доброжелателството си.
Обаче този план на Куийкуег, или по-точно на Йожо, за избора на кораба никак не ми харесваше. Разчитал бях, че опитността на Куийкуег ще ни посочи най-подходящия китоловен кораб, на който да поверим живота и имуществото си. Но тъй като възраженията ми не повлияха никак на Куийкуег, трябваше да се съглася; и се приготвих да се заловя за работа с решителност и устрем, които щяха да уредят бързо този незначителен въпрос. Рано на другата сутрин оставих Куийкуег и Йожо в малката ни стая – за тях този ден беше, струва ми се, рамазан или ден за пост, смирение и молитва; никога не открих какво точно, защото, колкото и да се опитвах, никога не разбрах техните литургии и тридесет и девет параграфа. И така, оставих Куийкуег да пости, налапал томахавката си, а Йожо да се грее на жертвения пламък от стърготини и излязох да обикалям корабите. След доста продължително скитане и много безцелни разпитвания узнах, че три кораба заминават за тригодишни пътешествия – „Дяволският яз“, „Сладкият залък“ и „Пекод“. На „Дяволският яз“ не знаех произхода; „Сладкият залък“ беше нещо съвсем ясно; а „Пекод“, както сигурно си спомняте, е името на прочутото индианско племе от Масачусетс, изчезнало като древните мидийци. Понадникнах крадешком в „Дяволският яз“; оттам се прехвърлих на „Сладкият залък“, най-после се качих на „Пекод“, огледах го набързо и реших, че това е най-подходящият кораб за нас.
Виждали сте, предполагам, какви ли не странни кораби през живота си; тъпоноси двумачтови люгери, огромни японски джонки, морски галеони и какво ли не; но, вярвайте ми, никога не сте виждали такъв необикновен стар кораб като този „Пекод“. Той беше от стария тип, сравнително малък, със старомодна, издута външност. Дълго блъскан и избелял от тайфуните и безветрията из четирите океана, вехтият му корпус беше потъмнял като лицето на френски гренадир, воювал и в Египет, и в Сибир. Почтеният му нос изглеждаше брадясал. Мачтите – издялани някъде по японското крайбрежие, където предишните мачти били отнесени от ураган – се издигаха право нагоре като гръбнаците на тримата древни кьолнски крале . Извехтелите палуби бяха издълбани и грапави като почитаната от поклонниците плоча в Кентърбърийската катедрала, оросена от кръвта на Бекет. Но към тия древни достойнства се прибавяха и чудни нови качества, дължащи се на бурния занаят, с който корабът беше свързан повече от половин век. Старият капитан Фалек (дългогодишен негов капитан, преди да командва собствен кораб, а сега вече моряк в оставка и един от главните притежатели на „Пекод“), старият Фалек бе създал по време на управлението си първоначалната чудноватост на кораба, украсявайки го с необичайни материали и изработка, които можеха да се сравнят само с резбата по щита или леглото на древния исландец Торкил Хак. Корабът беше натруфен като някой абисински император с лъскави огърлици от слонова кост. Съставен беше само от трофеи. Кораб людоед, който се перчеше с костите на убитите си врагове. Откритата палуба беше заградена изцяло, като непокътната челюст, с дълги остри китови зъби, забити вместо щифтове, за които бяха завързани конопени мускули и сухожилия. Тези мускули не минаваха през дървени скрипци, а се провираха сръчно през скрипци от морска слонова кост. Не признавайки дървено колело на руля си, той се перчеше с румпел, изработен изцяло от дългата и тясна долна челюст на традиционния му враг. Рулевият, насочващ кораба с този румпел във време на буря, трябва да се чувства като татарин, който задържа буйния си жребец, като го хваща за муцуната. Благороден кораб, но безкрайно тъжен! Такива са всички благородни неща.
Оглеждайки горната задна палуба, за да открия служебно лице, на което бих могъл да кажа, че желая да отплавам с кораба, отначало не видях никого; но не можех да отмина без внимание някаква странна палатка или по-точно индианска шатра, кацнала почти зад главната мачта. Изглеждаше временно издигната, само докато са в пристанището. Конусовидна, десетина стъпки висока кръгла постройка от огромни продълговати плочи, направени от меката черна кост на средната и най-горна част от челюстите на голям кит. Тези забити в палубата плочи, образуващи кръг, се крепяха взаимно, събрани на върха в снопче, чиито разрошени краища се люшкаха като перчем върху главата на стар индиански потовотамски главатар. Триъгълният отвор гледаше към носа на кораба, така че обитателите на шатрата виждаха цялата му предна част.
В това чудновато помещение открих най-после полускрит човек, който приличаше на служебно лице; а тъй като беше пладне и работата на кораба беше преустановена, той си почиваше от началническата тегоба. Седеше на старомоден дъбов стол, украсен с чудновата резба; седалището беше изработено от здраво преплетени плочки от материала, използван за направа на шатрата.
Във външността на този възрастен мъж нямаше може би нищо особено; той беше мургав и як, като повечето стари моряци, топло загърнат в дреха от син шаяк, напомняща носия на квакер; само под очите му се преплиташе тънка, почти микроскопична мрежица от ситни бръчки, които се дължаха навярно на постоянно плаване сред тежки урагани, когато е трябвало да гледа всякога срещу вятъра; това най-много набръчква кожата около очите. А такива бръчки са много внушителни, когато човек се намръщи.
„Моби Дик“ тук
