Начало / Любопитно / „Моето приключение в дивото. 1800 километра по Тихоокеанския хребетен път“ от Черил Стрейд (анотация, откъс и отзиви)

„Моето приключение в дивото. 1800 километра по Тихоокеанския хребетен път“ от Черил Стрейд (анотация, откъс и отзиви)

От пустинята Мохаве, където дори на слънцето му е горещо, Черил Стрейд прави първите крачки към приключението на живота си – 1800-километров преход по Тихоокеанския хребетен път.
Три месеца сама, изложена на непоносими горещини и силни снеговалежи, изправена пред жестоката красота на планината и самотата на горските пътеки.
Когато Черил е на двайсет и две години, майка й умира и семейството й постепенно се разпада. Скоро след това и с брака й е свършено. Така, изгубила всичко, тя се изправя пред последното предизвикателство, което животът й изпраща – да открие себе си, да пръсне в пустошта парченцата от собствения си живот и да ги събере наново. Черил взима най-безразсъдното решение в живота си – да извърви Тихоокеанския хребетен път. И това се оказва най-мъдрото нещо, което някога е правила.
Нарамила огромната си раница с прозвище Чудовище, Черил се отправя на най-лудото и диво приключение с неизвестен край. Решението й е импулсивно, но тя няма какво да губи.
Истината е, че никой не тръгва на поход по Тихоокеанския хребетен път неподготвен. Никой, освен Черил. И почти никой не се отправя на подобен поход сам. Освен Черил. И за никого от хората, поели на същата мисия, ТХП (както е по-известен маршрутът) не е „просто идея, неясна и загадъчна, чудновата и многообещаваща“. Освен за Черил.
Щатите Калифорния, Вашингтон и Орегон ще са домът на скитницата Черил за цели три месеца. По пътя си тя ще срещне гърмящи змии, черни мечки и койоти, ще е сама в компанията на сърни, елени и приказно красиви птици.
Разказът й е увлекателен, изпълнен с топлота и чувство за хумор. История, която ни показва страховете, болката и радостите на една млада жена и огромното й желание да продължава, да не спира да върви, за да излекува душата си.

За автора:
Черил Стрейд е автор на мемоара „Моето приключение в дивото“, бестселър № 1 на „Ню Йорк Таймс“ в продължение на седем последователни седмици през 2012 г., на сборника с писма от и до читатели „Малки красиви неща“ и на романа „Факла“. „Моето приключение в дивото“ е първото произведение, което Опра Уинфри избира да представи през 2012 г. в своя възобновен клуб за книги. Сред многото отличия, които Черил Стрейд получава за „Моето приключение в дивото“, са „Откритие на годината“ на „Барнс енд Ноубъл“ (2013), „Книга на Орегон“ (2013), награда от Асоциацията на книготърговците от Тихоокеанския северозапад (2013), както и награда от Асоциацията на книготърговците от Средния запад (2012). Книгите на Черил Стрейд са преведени на повече от трийсет езика. Има магистърска степен по творческо писане от университета в Сиракуза и бакалавърска степен от университета в Минесота. Черил Стрейд живее в Портланд, Орегон, със съпруга си и двете им деца.

ОТЗИВИ

„Вълнуваща и увлекателна книга. Секваща дъха приключенска история и задълбочен размисъл върху смисъла на скръбта и оцеляването… Литературен и човешки триумф.“  – Дани Шапиро, „Ню Йорк Таймс“

„Интригуваща, вдъхновяваща, емоционална и забавна… Стрейд ни разказва с мисли, изстрадани от самата нея. Нарастващата вълна от чувства, които изпитвах, докато четях „Моето приключение в дивото“, до голяма степен се дължеше на реакцията ми към едно твърде рядко срещано явление – писател, намерил творческия си глас, и утвърждаващ го пред очите ни.“ – Дуайт Гарнър, „Ню Йорк Таймс“

„Езикът на Стрейд е толкова жив, точен и завладяващ, че започваш да усещаш пустинната жега, вледеняващия студ на Високата Сиера и впечатляващата сила на една невероятна жена, устремена напред – стъпка по стъпка към самата себе си.“ – Керълайн Левит, „Пийпъл“

„Увлекателна, чудесна книга, която не само ни забавлява, но и ни прави по-добри. Стрейд е изключителен талант.“ – Мередит Маран, „Бостън Глоуб“

„Затрогваща и прекрасна… Разкривайки огромната неизречена истина за зрелостта – факта, че много от нещата в живота не се оказват такива, каквито ни се иска да бъдат, но ние можем и трябва да ги изживеем въпреки това – „Моето приключение в дивото“ успява да звучи автентично там, където много други произведения, засягащи темата за „себеоткриването“, се провалят” – Мелани Рехак, „Слейт“

„Проникновена и убедителна, Стрейд разполага с жадуваната от много писатели дарба да предава точно мислите си с изречения, едновременно ясни и лирични.“ – Фиона Зъблин, „Уошингтън Поуст“

„Голяма, смела книга, която ще разбие сърцето ви и отново ще събере парченцата, за да го приласкае. Стрейд е храбра, решителна и упорита. Тръгва по Тихоокеанския хребетен път да търси опрощение, връща се с благородство в душата – а сега споделя удовлетворението си с нас. Хълцах от смях, плаках неудържимо… Прекрасно написана книга.“ – Пам Хюстън, Contents May Have Shifted

ОТКЪС

Дърветата бяха високи, но аз се извисявах над тях, застанала навръх стръмен планински склон някъде в Северна Калифорния. Преди броени секунди бях събула туристическите си обувки и лявата беше паднала долу, като първо изхвърча във въздуха, когато грамадната ми раница се бе стоварила отгоре й, а после заподскача по чакълестата пътека и политна в дерето. Блъсна се в една оголена скала и отхвръкна към дървесните корони, изчезвайки завинаги. Ахнах смаяно, макар че скитосвах из пустошта вече трийсет и осем дни и бях свикнала с мисълта, че всичко, което можеше да се случи, обикновено се случваше. И въпреки това подобни преживявания винаги ме хващаха неподготвена.
Обувката я нямаше. Просто беше изчезнала.
Притиснах другарчето й към гърдите си като бебе, не че имаше смисъл. За какво ми беше само едната обувка? За нищо. Беше напълно безполезна, осиротяла завинаги и за милост нямаше място. Тежеше пущината – беше кафява туристическа обувка на „Райкъл“, кожена, с червени връзки и сребристи метални кукички. Вдигнах я нависоко и с всичка сила я запратих към плетеницата от клони и листа под мен. Повече не я видях.
Бях съвсем сама. И боса. Бях на двайсет и шест години, при това сирак. „Истинска скитница“ (препратка към името на авторката – Черил Стрейд, от англ. stray – скитник, бездомник), както ме бе нарекъл един непознат преди няколко седмици, след като чу името ми и научи за номадската ми необвързаност със света. Баща ми изчезна от живота ми, когато бях едва на шест. Майка ми беше починала преди четири години. След смъртта й пастрокът ми се преобрази от мъжа, когото бях започнала да приемам като свой баща, в едва ли не чужд човек. В скръбта си брат ми и сестра ми напуснаха семейния дом, колкото и да се мъчех да ги задържа. Сломена, накрая и аз му обърнах гръб.
В годините преди да запратя обувката си от планинския склон често запращах себе си не където трябва. Толкова път, толкова бродене и странстване бяха видели краката ми – от Минесота до Ню Йорк и обратно, та чак до Орегон и целия Запад – докато най-накрая през лятото на 1995 г. не се озовах без обувки, но вече по-тясно обвързана със света.
Но не с кой да е, а с един непознат свят, чието съществуване бях предусещала през целия си смислен живот и към който се бях стремяла в тъга и несигурност, в страх и надежда. Свят, за който силно вярвах, че ще събуди у мен жената, която знаех, че мога да бъда, но и ще възроди онова безгрижно момиче, което бях някога. Свят, който беше широк 70 сантиметра и дълъг 4286 километра.
Свят, наречен Тихоокеански хребетен път.
Бях научила за него едва преди седем месеца в Минеаполис. По това време още водех живота на потисната и отчаяна жена на прага на развод с мъж, когото не бях спряла да обичам. Чаках на опашка в магазин за туристическа екипировка, за да си купя сгъваема лопатка, когато погледът ми се спря на книга със заглавие „Тихоокеански хребетен път, том 1: Калифорния“. Взех я от рафта и прочетох краткото описание на гърба й. ТХП, както наричаха маршрута за по-кратко, представлявал дълга туристическа пътека, простираща се от мексиканската граница в Калифорния до малко след канадската и криволичеща по билата на девет планински вериги – Лагуна, Сан Хасинто, Сан Бернардино, Сан Габриел, Лиебре, Техачапи, Сиера Невада, Кламат и Каскадите. По въздушна линия разстоянието било 1600 километра, но се увеличавало повече от два пъти при преход. ТХП прекосявал по дължина щатите Калифорния, Орегон и Вашингтон, минавайки през национални паркове и резервати, през федерални, племенни и частни земи, през пустини, планински масиви и дъждовни гори, през реки и магистрали. Обърнах книгата и вперих поглед в илюстрацията на предната й корица – езеро, заоблени камъни из плитчините му, скалисти чукари и лазурно небе. После я оставих на рафта, платих сгъваемата лопатка и излязох от магазина.
Не мина много време обаче и се върнах да я купя. Тихоокеанският хребетен път все още не се беше обособил като самостоятелен свят в съзнанието ми. Беше просто идея, неясна и чудновата, загадъчна и многообещаваща. В гърдите ми разцъфваше нещо ново, докато проследявах с пръст зигзаговидната линия върху картата. Беше решено – щях да извървя този път, или поне колкото смогнех в рамките на стотина дни. Живеех сама в студио в Минеаполис, работех като сервитьорка и в по-тежка депресия не бях изпадала. Всеки божи ден се будех с чувството, че съм пропаднала до дъното на черен кладенец. От дълбините на същата тази преизподня се зарекох да стана планинар единак. И защо не? Толкова много роли бях изиграла вече. На вярната съпруга и на прелюбодейката. На обичната дъщеря, която в последно време прекарваше семейните празници сама. На амбициозната кариеристка и начинаеща писателка, която сменяше професиите като носни кърпи, нерядко посягаше към наркотиците и преспиваше с твърде много мъже. Бях внучка на пенсилвански миньор и дъщеря на продавач в магазин, бивш стоманолеяр. След раздялата на родителите ми заживях с майка ми, брат ми и сестра ми в жилищна сграда, населена със самотни майки и отрочетата им. Тийнейджърските си години прекарах в Северна Минесота, в къща в гората без вътрешна тоалетна, електричество и вода. Дори и храната ни идваше от нашата градина. При все това в гимназията бях избрана в групата на мажоретките и спечелих титлата Кралица на бала, а после се записах в колеж и станах крайно лява феминистка.
Но сама жена, тръгнала да извърви 1800 километра сред дивата природа? Досега не се бях превъплъщавала в подобен образ. Въпреки това нищо не ми пречеше да опитам.
Стоейки боса на онзи планински връх в Калифорния, имах чувството, че моментът, в който бях взела донякъде неблагоразумното решение да тръгна на дълъг, самотен преход по ТХП в търсене на спасение, беше от времето преди много години и принадлежеше към съвсем различен живот, когато още вярвах, че всичките ми дотогавашни преживявания ме бяха подготвили за това пътешествие. Само че жестоко се бях лъгала. Всеки ден по маршрута на практика беше единствената подготовка за следващия. А нерядко се оказваше, че дори предходният ден не ме беше обучил достатъчно за премеждията, които ме очакваха.
Като например случката с безвъзвратно изгубените туристически обувки.
Откровено казано, не страдах толкова много по тях. По време на шестседмичното ни познанство ме бяха превели през пустини и снегове, покрай дървета, храсти, треволяци и цветя с всевъзможни форми, размери и багри, по планински склонове и нанадолнища, през морави и горски поляни и земи, чието географско название ми убягваше – имаха значение за мен единствено с това, че кракът ми беше стъпил там и си бях тръгнала жива. И през цялата тази одисея проклетите обувки бяха издевателствали над краката ми, които бяха в пришки и протъркани до кръв, а почернелите нокти на четири от пръстите ми бяха опадали. Връзката ни вече беше приключила, когато изхвърчаха отвъд ръба на склона, макар че още ги обичах, не мога да отрека. От доста време не ги възприемах като неодушевени предмети, а по-скоро като спътници в приключението ми. Същото важеше и за всичко останало, което бях помъкнала със себе си онова лято – раницата, палатката, спалния чувал, пречиствателя на вода, туристическия газов котлон и малката оранжева свирка, с която се бях въоръжила вместо пистолет. Това бяха вещите, с които се движех – познати, надеждни, животоспасяващи.
Сведох поглед към най-високите клони на дърветата под мен, които топлият полъх на вятъра полюляваше нежно. Съзерцавайки безбрежното море от зеленина, нямах нищо против да им завещая обувките си. Именно тази пленяваща гледка ме беше подтикнала да спра за почивка. В онзи късен юлски следобед се намирах на километри от цивилизацията и на дни път от отдалечената пощенска станция, откъдето щях да взема поредния колет с провизии. Не беше изключено някой да се зададе по пътеката, но тук хората бяха рядко явление. Обикновено минаваха дни, без да видя друго човешко същество. Все едно. Бях се впуснала в това приключение сама.
Загледах се в босите си, изранени крака с жалки остатъци от нокти. Бяха мъртвешки бледи до отчетливата линия на десетина сантиметра над глезените, докъдето стигаха вълнените чорапи, които обикновено носех. За сметка на това прасците ми бяха мускулести, загорели и космати, мръсни до неузнаваемост и покрити със синини и драскотини. Бях тръгнала от пустинята Мохаве и нямах намерение да спирам, докато не докоснех с пръсти моста, надвиснал над река Колумбия при границата между Орегон и Вашингтон, носещ доста претенциозното име Моста на боговете.
Отправих поглед на север в неговата посока – самата мисъл за тази крайна цел ми служеше като маяк. После обърнах глава на юг, към изминатия път, към пустошта, която ми беше дала ценни уроци, без да ме гали с перце, и премислих следващия си ход. Всъщност съществуваше един-единствен. От самото начало.
Да продължа напред.

„Моето приключение в дивото. 1800 километра по Тихоокеанския хребетен път“ тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

img_0992

Инспектор Гамаш сее справедливост и в класацията на „Ню Йорк Таймс”

Шестнайсетата история с него е на върха сред бестселърите Луиз Пени подхваща поредицата си с …