Лира Литературно-рекламна Агенция
Колин Фалконър е роден в Англия през 1953 г., но живее в Австралия. Писателят нашумя в България с романа си „Харем“. Наскоро „Унискорп“ издаде поредния му хит – „Пътят на коприната“ – роман за вярата, любовта, войната, кръстоносните походи и живота в монголските племена. Фалконър даде интервю специално за читателите на Lira.bg.
––––––––––––-
Как започнахте да пишете книги?
– Това е нещо, което винаги съм искал да правя. Още след като завърших училище. Започнах да работя в рекламата, след това и като журналист на свободна практика. След това публикувах първата си книга. Докато я пишех изглеждаше много лесно, но всъщност цялата работа се оказа много трудна. Нужна е много упорита работа, постоянство и отдаденост. Наистина, за да пишеш, трябва да изпитваш истинска страст към разказването на истории. По друг начин няма как да успееш.
Сменили сте доста професии, това как ви помогна при писането?
– Нито един опит в живота не е безполезен, особено за писателя. Но това, което най-много ми помогна в тази насока е опитът ми, когато работех в линейка. Това промени цялата ми философия за живота. Там се срещнах и с живота, и със смъртта, случаи, които ме разтърсиха.
А как започнахте да пишете исторически романи?
– Никога не съм имал намерение да пиша исторически романи. Първият ми бестселър беше трилър. Но тогава написах „Харем“, който стана международен хит. След това издателите ми поискаха още исторически книги.
Как стигнахте до идеята за „Харем“, която е голям хит и в България?
– Книгата е базирана на истинската история на Сюлейман и наместничката Роксолана. Той се влюбил в нея и зарязал целия си харем от 300 съпруги. Той е и единственият султан, който направил своя наместничка кралица. Става дума за необикновена любовна история с невероятен обрат.
Разкажете повече за „Пътя на коприната“.
– Аз много обичам да пътува и винаги съм бил привличан от Пътя на коприната. Исках да го измина и да пиша за него. Но се нуждаех от истинска история, затова с години четох всякакви книги, преди да открия сюжета, който да превърна във великолепен роман. Става дума за папата и неговия опит през XIII век да изпрати посланик в Катай, за да се съюзи с монголите срещу сарацините. Да заведеш заедно християнски монах и тамплиерски рицар в центъра на Хубилай Хан – това е все едно да пратиш някого на Марс в днешно време. Знаех си, че ще се получи фантастична история.
Сравняват ви с Кен Фолет, приемате ли подобни оценки?
– Кен пише големи исторически книги, с много действие и романтика, много добре структурирани и със страхотни сюжети. Това е и моята цел.
А кои са вашите любими писатели и книги?
– Много харесвам Фолет и неговите „Устоите на земята“ и Уилбър Смит.
От кого сте се учил?
– Естествено учил съм се от четене на книги на други писатели, понякога дори съм взаимствал от тях, за да постигна това, което ми е харесало. Имам един екземпляр на книга – една от първите на Уилбър Смит, която толкова много съм чел, че се е разпаднала вече. Има бележки на всяко празно място в полетата й. Писането е занаят и никога не може да научиш всички техники. Начинът, по който читателите възприемат книгите също е различен. Не мисля, че някога можеш да спреш да се учиш.
Предполагам, четете много исторически книги…
– Не. Историята ме отегчава. Но заради моите романи ми се наложи да прочета много такива книги. Историята е пълна с великолепни сюжети, това ме интересува най-много. Именно тези сюжети са дълбоко скрити и трябва упорито да ги търсиш.
А как откривате историите си?
– Например за историята в „Харем“ разбрах съвсем случайно. Прочетох няколко изречения в една книга за Роксолана. Но всъщност никой не знае какво е станало в действителност. Тези събития не са били документирани. Така че работата е малко детективска. Знаеш какво е станало като цяло, но какво е било в дълбочина? Същото беше и с „Пътят на коприната“ – историците спекулират, че един от папите се е опитал да осъществи контакт с татарите. Така че, аз взех това и опитах да направя следващата крачка. Какво щеше да стане, ако това наистина се е случило?
Пътувате много, сигурно срещате много такива сюжети, които искате да напишете. Бихте ли написали някоя история със сюжет от българската история?
– Наистина има много интересни исторически личности. Но има много голяма разлика между историята и историческите романи. Затова винаги търся нови сюжети. Ако имам късмета и бъда поканен във вашата страна (никога не съм бил в България и ще бъда много щастлив да го направя) със сигурност ще поразровя за интересни сюжети, които да предизвикат онова чувство „Аха-а-а-а“, и които да се превърнат в роман.
Всъщност има ли някое място, което искате да посетите именно с цел да напишете роман?
– Не. Пътят на коприната е единственото такова място. Но по принцип аз много обичам да пътувам и да откривам нови места. Когато пътувам, не ме интересува толкова историята, колкото хората…
Изминал сте близо 900-те километра на Камино де Сантяго де Компостела, това промени ли ви по някакъв начин?
– Не ме промени, но е преживяване, което няма да забравя. Бях много развълнуван. Написах нехудожествена книга за това с моята колега Ели Бест – “The year we seized the day” и всеки, който я е прочел ще разбере каква огромна емоция беше това за нас.
Имате ли любима държава, където и читателите да ви приемат най-добре?
– Преди две години бях гост на Панаира на книгата в Белград и бях зашеметен от броя читатели, които се събраха да ме видят и слушат. Не можах да повярвам колко ентусиазирано ме посрещнаха. Стоях на една трибунка, говорих с тях, подписвах книги… беше незабравимо изживяване. Дотогава не бях виждал подобно нещо. Моите книги се продават наистина добре в Източна Европа, така че срещите с читатели на Изток от Адриатика винаги са били прекрасни изживявания.
Познаването на историята може ли да промени по някакъв начин настоящето ни?
– Да, мисля, че може. Но за съжаление никога не става, защото човешката раса никога не се учи от миналото си?
Кое е по-лесно да се създаде – романтичният или политическият и военният сюжет?
– Всъщност и в двата случая става дума за конфликт. Така че добрият писател трябва да може да описва и двата аспекта, независимо за какво се отнасят.
Какво е мнението ви за e-книгите?
– Обичам е-книги. Като писател ми харесва, защото по този начин цялото ми творчество е достъпно. Но ги харесвам и като читател – те са отличен начин да намериш огромно количесто книги накуп. Но мисля, че никога няма да заменят печатните книги, както много хора си мислят. Те просто са друг начин на пренасяне и разказване на истории.
А как влияе все по-голямото разпространение на интернет върху четенето?
– Доказано е, хората вече четат по различен начин книги. Те са свикнали да преминават през текста и не четат в дълбочина. Мисля, че това наистина ще окаже влияние върху начина, по който ще се пишат книги.
Поддържате много добър личен блог. Какво ви питат най-често читателите ви?
– Има въпроси от всякъде, дори от Иран, Индия… Обикновено дали ще напиша продължение на някоя книга, или пък къде да намерят книгата ми. Дори ме питат как се казва кучето ми. Харесва ми да поддържам контакт с читателите си.
Успяхте ли да възбудите интерес към книгите и историята у вашите деца?
– Е, със сигурност не успяха да се запалят по историята. Мисля че нито една от дъщерите ми не е прочела моите книги. Но най-малката от тях има вече диплома по литература и творческо писане, така че най-вероятно тя е била повлияна донякъде. Но тя се интересува от съвсем различна литература, не от тази, която аз пиша.
Според вас как може да се възбуди интересът на младите към четенето?
– Безспорно, започнете да им четете, когато са малки. Това е начинът.
В детството си сте играли футбол, дори сте заминали за Австралия, за да играете. На какъв пост бяхте и кой отбор поддържахте?
– Ха-ха, да, играх, но така и не станах достатъчно добър, за да премина от полупрофесионалното ниво. И сега обаче съм безнадеждно отдаден на футбола (и австралийския). Бях вратар, така че тогава героите ми бяха Петер Шмайхел и Джиджи Буфон.
В последните години като че ли се оттеглихте от писането. Трудно ли беше и защо го направихте?
– Всъщност нямах намерение да спирам да пиша. В “The year we seized the day” писах за някои лични трагедии. Тези преживявания просто не ми оставиха сили да продължа. Просто не можех да го направя. Бях като зашеметен четири години и това бе най-ужасният период в живота ми. Имаше моменти, в които си мислех, че никога повече няма да мога да напиша и един ред. Беше все едно, че бях загубил част от себе си. За щастие преодолях този период.
Интервюто взе Елена Бойчинова
Книгите на Колин Фалконър тук
