Лира Литературно-рекламна Агенция
Аз, един от народа
Не мечтая
безсмъртие
и пътища леки, а ватенка топла
за зимния ден. – Безсмъртно
нека остане
навеки построеното тук
от мен!
Днес, 7 май, Пеньо Пенев можеше да навърши 84 години. Поетът е роден в севлиевското селце Добромирка. Учи в гимназия в Севлиево. Участва в бригадирското движение в Димитровград, като става негов бард, пишейки едни от най-романтичните и възторжени стихове за „новия живот“, близки по звучене до най-добрите стихотворения на Никола Вапцаров.
Работи като журналист във в. „Димитровградска правда“. По-късно е редактор в „Стършел“. За пръв път печата през 1947 г., но поради липсата на „пробивност“ и „адаптивност“ остава встрани от издателствата, където за негова сметка шестват посредствеността и партийната лоялност. Автор е на стихосбирките „Добро утро, хора!“ (1956), „Ние от двадесетия век. Димитровград. Стихотворения“(1959) и „Стихотворения“ (1961) (посмъртно).
След много житейски изпитания, лутания и тежка депресия Пеньо Пенев се самоубива в нощта на 26-и срещу 27-и април 1959 г. в хотелска стая №18 на хотел „Москва“ в Димитровград. В предсмъртното си писмо до началника на Окръжното управление на милицията в града Пенев снема отговорността за своята смърт от своите близки и познати. Въпреки това по-късно става ясно, че поетът е силно разочарован от реалността, в която е принуден да живее след „Великата промяна“ – лансирането в литературата на посредствени „творци“ с „ангажирана“ поезия или публицистика, липсата на перспектива за обикновените хора, включително и за създателите на Града на младежта (Димитровград) и дори раздаването на новите жилище на партийни функционери, милиционерски началници и всякакви други „заслужили другаре“. Самият той в последните години на своя живот тъне в нищета, като няма средства за лечението на своето непризнато дете и продължава от идването си в града да живее в тясна квартира на Жилфонд под наем. Ето и част от един анонимен донос по адрес поета, адресиран до първия секретар на БКП в Димитровград, публикуван на novinarug.com:
“Уважаеми другарю Георгиев, не може току-така нехайно, с лека ръка да се отрекат поетичните заложби на младия другар и наш съгражданин Пеньо Пенев, особено в стихотворната техника при стъкмяването на мерената му реч, макар че в повечето случаи творбите му звучат някак доста кухо и словесно изнасилено, поради неистовия му стремеж да подражава на великия съветски пролетарски бард Владимир Маяковски. Но този вече 25-годишен млад мъж е твърде интимно на “ти” най-вече с алкохолната пиячка – гълта като шестоглава ламя всякакви спиртни течности, стига да съдържат съответния по-висок градус, разбира се, предпочитайки най-серт градусовите тинктури. И тъй като е почти денонощно пиян-залян, плещи какви ли не артък врели-некипели.
Нека да си припомним някои от популярните му творби.
Негово Величество Човекът
Кой казва, че мойта Родина е
бедна на крепости,
зали,
разкошни дворци? Кой казва, че тя е
на място последно, без владетел велик,
без велики творци? Кой?
Вие ли, господа бизнесмени, заробили алчно
на човека труда? Елате сега
в тази земя обновена, елате и вижте
добре,
господа! Вий техника имате –
модерна, голяма! С какво ли не
вашият свят е прочут! Но нямате!
Нашите хора вий нямате – свободните хора
на свободния труд! Елате и вижте! –
Ето владетеля, на трон от упорство,
мечти
и бетон, могъщо изправен,
хванал в ръцете си
не жезъл,
а кирка,
чук
и трион!
Той
цехове има –
зали просторни, с послушни лакеи –
машини и дни.
Тук
всяка трудност е
негов затворник зад крепости яки –
заводски стени.
На труда по закона
под свое владичество
събрал всички радости,
безсмъртен навеки,
бди
и твори
той –
Негово Величество
Човекът!
Ние от двадесети век
На Митко, Лена и Живка
Говоря на вас,
потомци-наследници,
съвременник мой!
Говоря
на строг заповедник
сърце човешко
Късче по късче
на деня от твърдината
Кога е виждала
това
планетата? Кои са стояли
така
на пост? –
Към бреговете на нови столетия
ний сме едно
поколение-мост! Не е ли,
радост голяма,
велика да знаеш
какво
и защо
си творил? – За нищо аз
никога,
с никого такава радост
не бих заменил!
Предсмъртно
Като летен сън минават дните в самотна безутешност,
линее сетно слънце на смелите мечти
и траурна камбана в тревожна безнадеждност
не стихва сред душата, ридае и звъни.
Аз много те обичах, живях за тебе само,
изгарящата мъка за туй ме днес гнети,
че тъй далеч ще бъда, далеч от твойто рамо,
от скъпия ти образ със милите черти.
Но ти глава не скланяй, но ти носи завета
и спомен най-добър за мене запази.
Прости ми, че оставям песен недопета,
прости ми, че ще лееш горестни сълзи!
Върви напред в живота непоколебима,
пред нищо не отстъпвай в бъдещите дни!
Помни, че те обичам, божествена любима,
пази ми паметта от клюки и злини.
На сън ще те спохождам всяка нощ незримо,
косите ти ще галя с невидима ръка.
Безкрай ще те целувам със жад неутолима,
в очите ти ще гледам стопената тъга.
И сутрин щом проблеснат морните зорници,
с безшумната мъгла и аз ще отлетя.
Тогава отвори ти тъмните ресници
и тихичко продумай: – Със мен си във смъртта!
