Джоджо Мойс: Много е приятно, когато признанието дойде след дълго чакане

03.05.2014 Интервюта

Джоджо Мойс е родена в Лондон през 1969 г. Завършила е английска литература в Лондонския университет със стипендия за магистърска степен на вестник „Индипендънт“. Въпреки успешната си журналистическа кариера, мечтае да стане професионална писателка. Дебютният й роман се радва на топъл читателски прием и положителни отзиви на критиката, но голямото признание идва с публикуването на деветия й роман – „Аз преди теб“. За кратко книгата се превръща в истинска сензация, оглавява класациите за бестселъри, задържайки се в тях рекордно дълго време, получава й номинация за роман на годината. Печелила е наградата на Асоциацията на романтичните писателки за роман на годината два пъти – през 2004 и 2011г. Джоджо Мойс даде интервю специално за читателите на Lira.bg.

–––––––-

Имате дългогодишна журналистическа кариера, работили сте в авторитетния „Индипендънт“. В кой отдел, като репортер или редактор? Какво можете да обобщите за този момент от професионалния си живот?
– Бях репортер в продължение на 7 години и редактор две години. Беше много трудна работа и голямо предизвикателство, но също и чудесна тренировка за това да стана автор на романи. Работата като журналист те учи да виждаш истории навсякъде и наистина да ги наблюдаваш и чуваш.

Заради изтощителната журналистическа работа ли напуснахте професията?
– Не, напуснах журналистиката, когато бях бременна с второто ми дете. Не можех да си представя как ще съчетая отглеждането на две малки деца с репортерстването. Тогава получих офертата за първата ми книга и това изглеждаше идеалното решение.

Какво ви мотивира да пишете художествена литература?
– Не знам. Винаги съм писала истории, още от детските ми години. Обичам да разказвам истории, да карам хората да мислят и да слушат. Така че донякъде бях се формирала като писател.
Обичам, когато хората казват, че харесват книгите ми, когато свързват името ми с нещо забавно. Това е огромен комплимент, но не го считам за полагащ ми се даром.

Лесно или трудно дойде признанието на читателите и критиката?
– Винаги съм имала ядро от лоялни читатели на първите ми осем книги. Признанието обаче дойде с деветата ми книга. Бях се примирила да бъда един от онези писатели, които, докато седят до непознат на вечеря и биват попитани с какво се занимават, получават въпроса: „О, може би съм чувал за вас?”. Много е приятно, когато признанието дойде след дълго чакане.

Знаете ли нещо за България? Проблемът с българските и румънските емигранти в Обединеното кралство получи широк отзвук у нас. Бихте ли потърсили история за роман сред имигрантските среди?
– Никога не изключвам нищо.

В България са публикувани три ваши романа и имате много почитатели. Историите ви са вълнуващи и вдъхновяващи. Откъде взимате сюжети? Има ли биографични елементи, или всичко е фикция?
– Всичко е фикция, но съм сигурна, че се вмъкват много биографични елементи без дори да го осъзнавам. Понякога поглеждам книгите, които съм написала преди години и мога да видя в тях в какъв период към ги писала и какви неща са ме вълнували по това време.

Любовта е на фокус във вашите романи. Кога човек е по-щастлив – когато дава или когато получава любов?
– Добър въпрос, но не съм сигурна, че знам отговора. Знам само, че човек се чувства страхотно, когато двете неща се случват по едно и също време.

Кои писатели са ви повлияли при изграждането на стила ви на писане?
– Твърде много са, за да ги изброявам тук! Но харесвам много различни автори – от Нора Ефрон до Джордж Р. Р. Мартин, от Кейт Аткинсън до Барбара Кингславър.

Майка ви е била илюстратор на детски книги. Вие бихте ли сменили жанра?
– Веднъж опитах, но открих, че е много по-трудно, отколкото изглежда! В момента съм твърде заета, но както вече казах, никога не изключвам нищо…

Един от проблемите днес е, че младите хора все по-малко четат класически книги. Вашите деца какво четат? А вие, съпругът ви?
– Децата ми рядко четат класика, но аз вярвам, така както правеше и майка ми, че няма значение какво четат децата, важното е да четат. Те могат да стигнат до класиката по-късно в живота си, както се случва с много хора. Съпругът ми предпочита документални книги, въпреки че ще прочете и художествена, ако го поискам от него.

Споделяте ли мнението на Джеймс Патерсън, че трябва да се пише така както се говори?
– Смятам, че определено има истина в това. Но обичам самата история да ме кара да мисля и сама да стигам до изводите, а не да ми се дават наготово.

Интервюто взе Румен Василев

Книги от Джоджо Мойс тук