Една от култовите книги на Стивън Кинг „Кери“ става през април на 40 години. Това е романът който прокара пътя към славата за писателя. Той я пише, когато е на 26 години, докато съвместява работата си като учител и работник в обществена пералня. „Кери“ излиза на пазара на в началото на април 1974 г. от издателство „Сигнет“, купило правата за $400 000.
„Тя разтърси полето на хорър-книгите като бомба“, спомня си един от най-известните хорър-автори от онова време на Великобритания Рамзи Кембъл. Вече милиони екземпляри на десетки езици са продадени по цял свят. „Тази книга се превърна в забележителен знак за това, което предстоеше след това – а именно раждането на най-влиятелния романист на онова, а вероятно и на следващите поколения“, казва пък Джон Конъли. „Кери“ промени парадигмата и помогна неимоверно на този тип литература“, допълва друг класик на ужасите в литературата Джеф Вандер Миър.
Книгата получи още по-голяма популярност и покрай новото й филмиране миналата година с Клоуи Грейс Мориц и Джулиан Муур. През 1976 г. митичният режисьор Браян Де Палма също филмира романа със Сиси Спацек и Пайпър Лори в главните роли.
В „За писането: Мемоари на занаята“ самият Стивън Кинг пък си спомня „Кери“ така:
„Има четири проблема с онова, което бях написал. Първо, историята не ме докосваше емоционално, но това беше най-маловажното. Второ — което бе по-съществено, — главната героиня не ми бе особено симпатична. Кери Уайт изглеждаше пасивна и непохватна, типична жертва. Другите момичета я замеряха с превръзки и тампони и викаха в хор: „Запуши го! Запуши го!“, а на мен не ми пукаше. Трето, не се чувствах в свои води в света на изключително женските ми главни и второстепенни персонажи. А това вече беше много важно. Бях кацнал на планетата Жена, а краткият престой в момичешката съблекалня в гимназията на Брънзуик преди години не ми помагаше особено да се ориентирам на нея. Най-добре пиша, когато материята ми е позната, интимна като допира на кожа. А при Кери се чувствах така, все едно съм надянал неопренов комбинезон, който не мога да смъкна. Четвърто и най-важно беше усещането ми, че от историята няма да излезе нищо, ако е къса. Трябваше да е доста дълга, навярно по-дълга и от „Понякога те се завръщат“ — разказ, който съдържаше абсолютният максимум думи, приемлив за мъжките списания. Нали трябваше да имат достатъчно място за всички онези снимки на мажоретки, понякога забравили да си обуят гащичките, заради които мъжете в края на краищата купуваха списанието. Не виждах смисъл да хабя две седмици, може би дори месец за новела, която не ми харесва и която може бе няма да успея да продам. Ето защо я захвърлих.
На другата вечер, когато се прибрах от училището, Таби държеше страниците. Открила ги, докато изпразвала кошчето ми за отпадъци, изтръскала пепелта от смачканите топчета хартия, изгладила страниците и ги прочела. Каза ми, че трябва да продължа. Искала да научи края на историята. Отвърнах й, че не разбирам нищичко от гимназистки. Тя обеща да ми помогне в тази част. Наклони брадичка и се усмихна по неподражаемия си очарователен начин. „Тук има нещо — каза Таби. — Наистина го вярвам“.
Така и не успях да харесам Кери Уайт, нито разбрах докрай мотивите на Сю Снел да изпрати приятеля си с Кери на абитуриентския бал, но тук действително имаше нещо. Началото на една кариера. Таби някак интуитивно го бе усетила, а след като изписах още петдесетина страници, го усетих и аз. Например бях сигурен, че който е отишъл на абитуриентския бал на Кери Уайт, никога няма да го забрави. В случай, че оцелее, разбира се.
Преди „Кери“ бях писал и други романи, три от които — „Гняв“, „Дългата разходка“ и „Бягащият“ по-късно бяха издадени. „Гняв“ е най-потресаващ. А „Дългата разходка“ е може би най-добрият. Но никой от тях не ме научи на нещата, на които ме научи Кери Уайт. Най-важното бе прозрението, че в началото авторът може да има същата погрешна представа за един или повече от героите си, каквато и читателят. На второ място, почти догонвайки го, беше разбирането, че не е разумно да зарежеш творбата си на средата, само защото ти се струва трудна, било в емоционален или в творчески план. Понякога трябва просто да продължиш дори против желанието си и в много случаи, когато имаш впечатлението, че затъваш все по-надълбоко в лайната, всъщност се получава нещо наистина добро.“
Свързани заглавия
Джулиан Мур и Клоуи Грейс Мориц за участието си в „Кери“ по Стивън Кинг
„Кери“ тук
Книги на Стивън Кинг тук