Лира Литературно-рекламна Агенция
София, началото на 40-те години на ХХ век.
Едвам изплували от мрачната бездна на мистицизма и суеверието, сестри Палавееви отчаяно се нуждаели от някаква по-жизнеутвърждаваща формула на съществуването. Дънов сочел посоката, но не и пътя. Сама по себе си физическата култура не давала разрешение на въпросите, които ги вълнували, макар да ги карала да се чувстват добре в телата си. В главите им зеел идеологически вакуум. През изминалите години, докато се носели на гребена на всевъзможни движения и течения на мисълта, скачайки от лагер в лагер, опознавайки все по-чудновати доктрини и практики, Кара и Яра почти не обръщали внимание на тези семпли, непридирчиви, ала детерминирани дейци на прогреса, с каскети, вечно бързащи за събрания. Тихо и неуморно, тухла след тухла, те рушали стария ред и полагали релсите, по които трябвало да мине локомотивът на историята. Наричали ги термитите на революцията, с отсянка на презрение. Но за разлика от останалите палячовци (начело с анархистите!), които обръщали борбата на шоу и само обърквали пролетариата с маймунджилъците си, единствено комунистите можели да се похвалят с нещо истинско. От развалините на руското самодържавие те успели да съградят мощен колос, който димял заплашително на северната граница на Европа, пускал червени искри в дългите зимни нощи и стряскал съня на всеки едър или дребен собственик от Черно море до Атлантика. Въпреки слуховете, че всичко това е постигнато с цената на робски труд и чудовищни репресии, никой не можел да отрече, че творението им представлява внушително въплъщение на марксистко-ленинската мисъл. Новото учение обаче грабнало сестри Палавееви не със сухи постулати и теоретични еквилибристики, а със смайващата визия на бъдещето, която им предложило.
На връщане от Изгрева Кара и Яра се запознали с група младежи, които идвали от първомайска манифестация. Те учели в педагогическия профил на Втора мъжка гимназия, произхождали от разнородна среда и изповядвали социалистически възгледи. Запознаването било предшествано от дълго пулене, след което момчетата се повлекли подир тях в приповдигнато настроение, но без ясна концепция какво да правят оттук нататък. Чак на ъгъла на Витошка и Солунска един от тях, по-оперен и съобразителен, се осмелил да ги заговори под предлог, че има свободни билети за най-новия съветски филм с Любов Орлова. Да не забравяме, че в предвоенна София съветските филми били точно такава рядкост, каквато впоследствие станали и американските. Дирекцията на пропагандата гледала на тях с подозрение като проводник на чуждо влияние и нездрав интернационализъм. В този смисъл развлекателната индустрия на СССР се радвала на сравнително висок статус сред младите хора, носеща привкуса на забранения плод и да кажеш на някого „Хайде да ходим на съветски филм!“ си било секси предложение отвсякъде. Включително за сестри Палавееви.
Липсва единство по въпроса кой точно е бил филмът, способствал за идейния прелом у Палавееви. Според част от източниците момчетата са ги завели да гледат популярната комедия „Волга-Волга“, разказваща за приключенията на два самодейни творчески колектива на път за Москва. Други твърдят, че става дума за шпионския трилър „Грешката на инженер Кочин“. Според трети – за култовия мюзикъл „Цирк“, в който Любов Орлова дефилира с бяло поло по Червения площад под звуците на хита: „Я такой другой стране не знаю, где так вольно дишет человек!“. Впрочем очарователната, чипоноса и доста hot, според днешните стандарти, Орлова се подвизава и в трите ленти, създадени в навечерието на Втората световна война. Всяка по своему утвърждава съветския начин на живот, така че едва ли си струва да губим време с изясняването на този въпрос.
Прожекцията била организирана от киноклуба към „Червената къща“ – културно-просветно дружество, за което се предполагало, че е свързано с нелегалния Работническия младежки съюз. Тъй като клубът не разполагал със собствена база, обикновено наемал зали и салони на симпатизиращи организации като Дружеството на слепите. По принцип тези събития били обгърнати с тайнственост, подсилена от слухове за полицейски хайки или за набези на ратници, бранници, легионери и други реакционни елементи. Това била и причината за честата смяна на салоните. Точна информация за мястото и времето на прожекцията се спускала буквално в последния момент. Липсвали афиши. Пред входа обикновено дежурел по някой другар с вдиганата яка и прихлупен каскет, който мълчаливо упътвал публиката. Съществувала и някаква зачатъчна форма на фейс-контрол: така например не се допускали жени с мрежести чорапи и мъже с бомбета. Следяло се за лачени обувки, джобни часовници и панталони на райета. Златните кръстчета следвало да се крият под дрехите. На цървулите и калпаците също се гледало с лошо око, тъй като издавали тежнения към „почвеничеството“ – най-омразната идеология за Партията. Вместо билети се издавали разписки, които в края на сезона се разигравали на томбола. Желаещите можели да си закупят и картички с ликовете на съветските звезди, отпечатани впрочем съвсем легално в софийската печатница „Аврора“. Филмите се доставяли от културната служба на съветското посолство без субтитри. Преводът се извършвал на място от един студент, който четял едновременно и мъжките, и женските реплики. Преди основната прожекция неизменно се излъчвал кинопреглед, разказващ за успехите на социализма в СССР. Леели се реки от разтопен метал, тракали станове, търкаляли се валяци, изливал се бетон, възправяли снаги стени и комини, силози и далекопроводи. Вериги от трактори порели безкрайната степ. На този епичен фон съветските хора дрънкали на балалайка, пеели, манифестирали, гимнастирали, рецитирали Маяковски и отглеждали едри сити бебета в безупречно стерилна среда. Младите се притискали в тъмното (целуването било забранено!), попивали жадно забранените кадри и се вълнували при мисълта за дебнещата ги опасност. Във всеки момент можело да прозвучи стражарска свирка или агент-провокатор да хвърли бутилка със запалителна смес. Излизали от залата възбудени, залитащи, сякаш слизали от влакче на ужасите, за да попаднат отново в мрежите на еснафския бит и болезнено раздробената частна собственост.
София продължавала да си живее така, сякаш СССР изобщо не съществувал! От шкембеджийницата на ъгъла лъхтяло на чесън. По улицата трополяла циганска каруца, натоварена с вехтории, а срещу нея се плъзгал чисто нов мерцедес с излъскани джанти. Продавачите спускали ролетките на магазинчетата си с оглушителен трясък, като пъдели лениво дрипавите малчугани, обсаждащи витрините. Безидейни двойки се шляели, хванати под ръка. Бездомни котки се катерели по боклукчийските кофи.
„Докога?? Докога!!“, питали се младите и стискали юмруци в джобовете.
–––––-
(Разказът „При термитите на революцията“ е основата на романа „Сестри Палавееви в бурята на историята“)
