Начало / Автори / Димчо Дебелянов: Аз отивам да изпълня патриотичния си дълг и зная че няма да се върна; ще блесна като звезда и ще угасна

Димчо Дебелянов: Аз отивам да изпълня патриотичния си дълг и зная че няма да се върна; ще блесна като звезда и ще угасна

Днес, 28 март, се навършват 128 години от рождението на Димчо Дебелянов. Загиналият само на 29 години поет е роден в Копривщица. Там е и гробът му, след като през 1931 г. костите му са пренесени от Демир Хисар, Гърция, където загива по време на Първата световна война.

Дебелянов е учил в юридическия и в историко-филологическия факултет на Софийския университет. Следва само две години, тъй като, за да оцелява, започва работа като чиновник в учреждения, стенограф в Народното събрание, репортер. Паралелно публикува стихове в „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“. Освен прочутите си елегии пише сатира, която публикува под псевдонимите Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. Превежда от френски, руски и английски Бодлер, Верлен, Шекспир.

„Димчо Дебелянов е роден с възторг и дири възторга – в любовта, в красотата, дори в самозабравата на живота. Пленник на тоя възторг, той се втурва с пурпурни доспехи в живота – за да го обгърне и покори, да въдвори там своето пълновластие. Уви, оказва се, че оръжията, с които излиза, са от твърде крехък, твърде нежен метал – не издържат, пречупват се…

Още на прага на деня го посреща Грижата. Тя остава негова спътница през целия му живот. Но вместо да събуди ропот и да разгори воля за борба, тя избистря у него мъдро и успокоено някакво съзнание за неотменим негов жребий. „О, Грижа, спътнице в нерад и стръмен път!“ Тъй е със скромните и чисти сърца, които считат, че даровете на живота са за други, че на трапезата тяхното място е последно.” – пише един от най-известните критици на 30-те години Владимир Василев.

Друг класик – Гео Милев, го определя така:  „Димчо Дебелянов беше пленник на страшната проблема Живот. Неговата невероятна съвест разбиваше живота на хиляди въпроси, които се сплитаха около душата му в нажежени и безизходни пръстени. Животът беше за него страдание, а страданието – неговата поезия. Димчо живееше един страшен живот на съвестта – в онази хлъзгава пътека, дето кракът се бои да стъпи – между волята и безумието.

Душата на Димчо Дебелянов – това е неговата „разблудна царкиня“, която се люшка между чудовищни подеми и падения в пищните зали и тъмните подземия на някакъв старинен дворец, забравен над брега на пустинното море, което, след толкова безумни нощи, бездушно мълчи”.

Нека да почетем Дебелянов с прекрасните му „Замиращи звуци”.

І.
Изглеждам аз годините преминали:
рой призраци с разплакани очи –
мечти без път, мечти без цел погинали
в томление за слънчеви лъчи.

Изрядко – миг – упивания сладостни
от майски лъх и бисерна роса –
и пак сълзи, пак пътища нерадостни,
ридания и тъмни небеса.

ІІ.
И ето скръб крила над мен привежда –
ти мойто сетно щастье разруши,
и в този път на мрак и безнадежда
какво ще може да ме утеши?

А как мечтаех с тебе да достигна
аз в търсений предел на радостта,
в призвездна висота да се издигна
над пропасти от смрад и суета!…

ІІІ.
Внезапно кипнала, замря
на радост светлата вълна
и между нас се разпростря
ненарушима тишина.

Заглъхва в ледната тъма
към теб понесения зов
и непригледана, сама,
догаря пламенна любов.

ІV.
Как жадно гледах в твоите очи,
о, дивно хубав цвят на пролетта.
Неугасимий жар на любовта
как жадно чаках в тях да поличи.

И как безумна бе ми радостта,
кога дочух гласът ти да звучи:
– Ела, изгряха твоите лучи –
на щастието златний ден наста.

 

Устрем

Химн от арфа златострунна,
прозвучала под ръцете
на пробудената пролет,
пълни с радост целий свят;
и сред звуците кристални,
в росни, светнали долини,
минзухари подранили
и кокичета цъфтят.

В светлий празник на живота
чезнат скърби и съмнения,
бликват сили спотаени
в жадно чакащи гърди;
златни сънища душата
на крилата си понасят
в лучезарните предели,
дето бързат устремени
размразените води.

Творбите на Дебелянов тук

Прочетете още

470221266_976452964516533_8307272139945948013_n

Нобеловата лауреатка Хан Канг: „Моето вдъхновение е Астрид Линдгрен“

Южнокорейката спечели най-престижното литературно отличие тази година Хан Канг заяви след получаването на наградата през …