Начало / Интервюта / Тони Морисън: Аз съм голяма писателка, защото съм голяма читателка

Тони Морисън: Аз съм голяма писателка, защото съм голяма читателка

83-годишната Тони Морисън, носителка на Нобелова награда за литература за романа си „Възлюбена”  („Beloved“) през 1993 г., даде интервю за германския вестник „Ди велт” по повод превода на немски на последната й книга “Home” („Вкъщи”). Представяме ви разговора със съкращения.
––––––-
Думата „Вкъщи” имаше ли друго звучене в началото на 90-те години в сравнение със сега?
–    В Америка „вкъщи” винаги означава много отдалечено място. За разлика от Европа, в Америка няма място, което да носи чувство за сигурност заради това, че много генерации на едно семейство са свързани с него. Единствените коренни жители тук са прогонени от земите си и така Америка е станала родина за отскубнали се хора от целия свят. За тях „вкъщи” е една илюзия. Това важи и за нас, афроамериканците. Историята ни в САЩ е история за липсата на родина, за липсваща принадлежност и насилствено изключване.

Когато бяхте дете, в дома Ви говореше ли се за политика?
–    Да. Родителите ми произхождаха от Юга. Баща ми е от Джорджия и като 14-15-годишен става свидетел как бели търговци линчуват чернокож. Никога не е говорил с нас за това, но аз посетих родния му град и установих това. До края на живота си татко вярваше, че белите не могат да бъдат очовечени.
Майка ми е от Алабама и е напуснала щата със семейството си, когато е била на 5-6 години. Въпреки че там животът е бил много труден, тя си спомняше винаги с носталгия и радост за родното си място. И докато баща ми запази омразата си към белите, тя не осъди никого.

Като дете как живеехте с омразата на баща Ви?
–    Не успявах да се справя с нея, още повече, че най-добрите ми приятелки от училище бяха италианки. Не съм израснала в т.нар. черна комуна, а в област, пълна с италианци, югославяни и поляци, които работеха в стоманолеярната. Когато на вратата ни звънна застрахователен агент, бял естествено, татко не го пусна да влезе вкъщи, но мама го покани на чай.

Писането за Вас акт на себеизследване ли е?
–    Аз съм на 83 г. Какво ново още мога да открия за себе си?

Имате имидж на Дива на американската литература.
–    Никога не съм била Дива. Освен когато ми връчиха Нобеловата награда. Това беше голяма работа: за Америка, за жените, за афроамериканската литература. Когато през 1970 г. публикувах първи си роман, в САЩ още нямаше чернокожи писателки. Книгите на черните автори не се възприемаха като порядъчни. Аз не се нуждаех от Нобелова награда, за да знам, че съм първокласна писателка, но всичко, което произтече от това награждаване, беше от значение. За мен са от значение не блясъкът и вниманието на медиите, а автентичността и достоверността.

Откъде знаете, че сте наистина първокласна писателка? Как преценявате качеството на собствените си романи?
–    Аз съм голяма писателка и го знам, защото съм и голяма читателка. В основата на писането е езикът, буква по буква, и веднага се разпознава дали става дума за голяма и значима литература.

Фокнър голям писател ли е за Вас?
–    Фокнър е голям писател.

Хемингуей?
–    Не. В началото беше интересен, когато пишеше с прости изречения и всеки му се възхищаваше за това. Но дълбоко в този мъж имаше нещо друго – то проличава например в описанието му на двама мъже, които вървят по улицата: „Единият беше кубинец, а другият беше черен”. Какво има предвид? Не биха ли могли и двамата мъже да са кубинци? По това се разпознава какво е имал Хемингуей в главата си.

Върху какво работите сега – роман за ерата на Обама?
–    Не. Книгата може да е със сюжет от 2007 или 2020 г. Тя ще е различна от досегашните ми. Тя трябва да покаже решаващите промени, които се случиха в наше време, да търси отговор на въпроса как започнахме непрекъснато да говорим за пари, а телевизорът ни бомбардира през 15 минути с борсовите новини.

Смятате ли, че Обама е сбъднал мечтата на баща си?
–    Това е американската мечта. Мен ме смущава най-много бруталността в очите на опозицията, когато реагира на Обама. Поведението й е от смешно до кърваво. От времето на Франклин Рузвелт съм преживяла много, но никога не съм виждала вербално да се линчува президент, както това се случва с Обама.

Като казвате „линчува”, имате предвид расизъм.
–    Естествено. На никой бял това не може да му бъде причинено.

По времето на аферата „Люински” нарекохте Бил Клинтън „първия черен президент”.
–    Съжалявам, че го казах, но тогава не можех да си представя, че един ден ще имаме черен президент.
Вече някой каза, че е най-добре Обама да бъде обесен, а други заявяват без срам, че той мразел белите. Извинете? Този мъж има бяла майка, като бебе е сукал от гърдата й. Цялата работа е абсолютно нелогична и се възхищавам на Обама как запазва спокойствие. Знаете, че веднъж се срещнах с него, нали?

През 2012 г. в Белия дом, когато Ви връчи медала за свобода.
–    Имам силни болки в гърба и обикновено съм в инвалидна количка. По време на церемонията той дойде при мен и при прошепна нещо в ухото. Почувствах се сякаш той е по-големият ми брат. Но когато напуснах Белия дом, внезапно забравих какво точно ми каза. Помислих си: „Наистина си остаряла. Президентът ти шепне в ухото, а ти не можеш да си спомниш какво!”. Наистина бях шокирана и разказах по-късно случката при едно посещение в Париж на американския посланик. И знаете ли какво каза той? Бил в Овалния кабинет и четвърт час говорил с Обама, но също не можел да си спомни какво му е казал президентът.

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

95236516_3002985363073281_3512410240190513152_n

Купуваме си книги, за да се почувстваме щастливи

По-важен е мигът в книжарницата, отколкото прочита им Броят на купените заглавия по правило е …