Начало / Любопитно / „Светците от черната библия“ от Иън Ранкин (анотация и откъс)

„Светците от черната библия“ от Иън Ранкин (анотация и откъс)

Книгата е 19-то заглавие от поредицата на Иън Ранкин за инспектор Ребус. При това за първи път заедно с Ребус авторът включва и инспектор Майкълм Фокс, известен от други негови романи.
Преди много години Джон Ребус и още няколко ченгета се обявили за Светците от Черната библия. Само те знаели какво означава това – за тях и за престъпниците. Сега нито той, нито останалите „светци” искат да се повдига завесата над тайното им съзаклятие. Но миналото неизбежно трябва да се разбули, защото само то може да обясни причините за цяла плетеница от престъпления. Какво крие Ребус и какво ще разкрие? Поставен в двойствената роля да разследва убийство и да бъде разследван, Ребус остава верен на себе си: действа неочаквано, без да се интересува какво го очаква?

О Т К Ъ С

Пролог

– Къде отиваме?
– Просто караме.
– Ама накъде по-точно?
Ребус се обърна да погледне спътника си. Човекът се казваше Питър Мийкъл. Почти половината от съзнателния си живот беше прекарал из различни затвори на Шотландия
и Англия, което си личеше по осанката му и бледата кожа на бивш пандизчия. Имаше нужда от бръснене, дълбоко хлътналите черни очи приличаха на глави на топлийки и гледаха с изострено внимание. Ребус го качи пред букмейкърската къща на „Кларк Стрийт“. След няколко светофара вече бяха подминали градския плувен басейн и се насочиха към Холируд Парк.
– Бая време мина – обади се Ребус. – Какви ги вършиш напоследък?
– Нищо, което да притесни твоите хора.
– Притеснен ли ти се виждам?
– Виждаш ми се същият като през 1989 година, когато ми дишаше във врата.
– Толкова отдавна ли беше? – Ребус заклати глава в престорена изненада. – Трябва да признаеш обаче, че оказа съпротива при ареста, Питър, пък и открай време си кибритлия.
– А ти не си ли?
Като не получи отговор, Мийкъл пак заби поглед в предното стъкло на колата. Саабът вече беше на „Куийнс Драйв“, заобикаляйки канарите на Солсбъри Крагс по посока къмезерото Сейнт Маргарет Лох. Неколцина туристи се опитваха да хранят с хляб патиците и лебедите, но връхлитащите на рояци чайки отмъкваха по-голямата част от плячката.
Ребус даде десен мигач и започна да се изкачва по виещия се като змия път около Артърс Сийт*. Подминаваха хора, тичащи за здраве или излезли просто на разходка. Градът постепенно се скри от поглед.
– Все едно сме насред високопланинските части – отбеляза Ребус. – Направо не е за вярване, че Единбург е някъде там долу. – Той отново се обърна към спътника си: – Ти по едно време не живееше ли наблизо?
– Много добре знаеш, че е така.
– Нортфийлд, ако се не лъжа. – Колата забави ход, Ребус отби край шосето и спря. Кимна по посока на високия зид и портата в него, която зееше отворена. – Нали това е прекият път, ако идваш пеша към парка от Нортфийлд?
Мийкъл само сви рамене. Носеше подплатено шушляково яке, което шумкаше при всяко помръдване. Проследи мълчаливо как Ребус отваря нов пакет цигари и пали с кибритена клечка една от тях. Ребус издиша струя дим и подаде пакета на Мийкъл.
– Отказах ги миналата година.
– Това е нещо ново за мен, Питър.
– Аха, бас ловя, че е точно така.
– Е, щом не мога да те изкуша, дай поне да поизлезем за минутка. – Ребус угаси двигателя, откопча предпазния колан и отвори вратата от своята страна.
– Защо? – Мийкъл не помръдваше от мястото си.
Ребус надникна обратно в колата.
– Искам да ти покажа нещо.
– Ами ако не се интересувам?
Ребус обаче само му смигна в отговор, затвори вратата, заобиколи предницата на автомобила и тръгна през тревата към портата в зида. Ключът беше още в стартера и Мийкъл го гледа трийсетина секунди, после изруга под нос, размърда се и отвори вратата. Ребус тъкмо влизаше в парка, в ниското пред него се бяха ширнали източните предградия.
– Доста стръмен склон – отбеляза той, като засенчи очи със свободната си ръка. – Ама и ти беше по-млад тогава.
Или пък не си го качвал пеша – може да си взел назаем колата на някой от аверите. Достатъчно е било само да кажеш, че ти трябва да превозиш нещо.
– Пак подхвана за Дороти – заключи Мийкъл.
– Че за какво друго? – Ребус тънко се усмихна. – Минали са близо две седмици, преди да я обявят за изчезнала.
– Това стана преди единайсет години…
– Две седмици – повтори Ребус. – Според твоята версия си мислел, че е заминала при сестра си. Заради дребното спречкване помежду ви. Просто нямаше как да го отречеш – съседите са чули крясъците ви. Но ти обърна всичко в своя полза. – Ребус едва сега се извърна към него. – Две седмици – а накрая не ти, а сестра ѝ ни се обади. И нищо
не подсказваше, че Дороти е напуснала града – разпитахме по всички гари и автогари. Все едно си я набутал в някой от ония магически сандъци, които използват факирите. Отваряш го, а нея вече я няма вътре. – Ребус замълча и пристъпи към Мийкъл. – Само че тя е тук, Питър. Тя е някъде в този град. – Той тупна земята с левия си крак. – Мъртва и погребана.
– Навремето и мен ме разпитаха, забрави ли?
– Като главен заподозрян – добави Ребус и бавно кимна.
– Нищо чудно да е излязла да пийне и да е налетяла на неподходящ мъж…
– Изръшкахме стотици кръчми с нейната снимка, Питър, препитахме постоянните клиенти до последния човек.
– Тогава сигурно е тръгнала на автостоп – колко му е да загубиш дирите на човек из Лондон.
– Точно там ли, където си няма никого? И нито веднъж да не тегли от банковата си сметка? – Ребус отново поклати глава.
– Не съм я убил.
Ребус заговорнически му смигна.
– Тук сме само ти и аз, Питър. Не нося микрофон, нищо. Просто търся отговор за самия себе си, това е. Само признай, че си я довлякъл тук и си я заровил, и слагаме точка.
– Аз пък си мислех, че вече не работиш в „Неразкрити престъпления“.
– Откъде го чу?
– Отделът ви бил закрит и реорганизиран.
– Така си е. Но едва ли всички са информирани колкото теб.
Мийкъл сви рамене.
– Чета вестници.
– С особен интерес към полицейската хроника.
– Знам, че при вас върви реорганизация.
– И защо това толкова те засяга?
– Забравяш, че ние с твоите хора имаме дълга предистория. И като стана дума – защо още не си пенсионер? Вече имаш навършени години и достатъчно стаж.
– Аз се бях пенсионирал – точно това представляваше Отделът за неразкрити престъпления: банда старчоци, които още душат по изстинали следи. Правилно си разбрал, че пръснаха архива ни къде ли не. – Лицето на Ребус сега беше само на сантиметри от това на Мийкъл. – Само че аз още не съм свършен, Питър. И ето ме сега тук. Тъкмо започвах да преразглеждам твоя случай, когато ми го отнеха.
– Нямам какво повече да кажа.
– Сигурен ли си?
– Какво, да не се каниш да ме блъскаш в стената, докато пак не загубя съзнание? Ти и твоите хора винаги сте действали така…
Но Ребус вече не го слушаше. Вниманието му беше насочено към мобилния телефон в десния юмрук на Мийкъл.
Измъкна го от ръката му и установи, че функцията за запис е активирана. После с мрачна усмивка го запрати в най-гъстия храсталак. Мийкъл само изохка отчаяно.
– Така ли ще я караш вечно, Питър? – продължи Ребус, мятайки цигарения фас към зида. – Все ще се озърташ през рамо за някой като мен, докато един ден някое куче не вземе да души и рие на погрешното място.
– Нито имаш нещо срещу мен, нито си голяма клечка вече – процеди Мийкъл.
– Много грешиш. Нали имам теб. – Показалецът му се заби в гърдите на Мийкъл. – И няма да те оставя, докато за мен си все още неразкрит случай. – После му обърна гръб и
тръгна към портата. Мийкъл го проследи с поглед как се качва в колата и пали. Автомобилът тръгна с мръсна газ. После, ругаейки под нос, нагази в прещипа да си търси телефона.
  
Прощалното парти на началника на полицията беше организирано в столовата на Управлението на Лотиън и пограничните райони на „Фетс Авеню“. На шефа му предстоеше да заеме нов пост, южно от границата и май никой не беше наясно дали изобщо ще му назначат заместник. Осемте районни полицейски управления скоро щяха да се слеят в нещо, наречено Полиция на Шотландия. Нея щеше да оглави шефът на Стратклайд, а останалите седмина началници трябваше да драскат за ново назначение.
Някой напразно беше положил усилие да превърне столовата в бална зала – няколко знаменца, пъстри гирлянди и даже дузина балони. Масите бяха застлани с хартиени покривки. Имаше дори купички с ядки и чипс, бутилки вино и бира.

– Тортата пристига след половин час – каза Шабон Кларк на Ребус.
– В такъв случай си плюя на петите след двайсет минути.
– Не обичаш ли торта?
– По-точно речите, които я съпровождат.
Кларк се ухили и отпи от портокаловия сок. Ребус държеше бутилка лека бира, но беше загубил охота да я пие – твърде газирана и недостатъчно студена.
– Е, сержант Ребус – продължи тя, – каква я свършихте до днес следобед?
Той заби поглед в нея.
– Докога ще я караме така?
Той говореше за това, че непрекъснато натъртва на ранга – неговия на сержант срещу нейния на инспектор. Преди десет години бяха с разменени роли. Но когато пенсиони-
раният Ребус подаде молба да се върне в полицията, го предупредиха, че бройката на инспекторите е попълнена и ще трябва да постъпи като обикновен сержант. „Или това, или нищо“, казаха му.
И той прие.
– Имам намерение още известно време да дърпам тая струна – отвърна Кларк с още по-широка усмивка. – Но ти не отговори на въпроса ми.
– Срещнах се със стар приятел.
– Ти не само стари, ами никакви приятели нямаш.
– Мога да посоча поне дузина само в това помещение.
Кларк огледа лицата наоколо.
– И сигурно още толкова врагове.
Ребус се замисли.
– Аха, сигурно – призна той.
Но пак лъжеше. Дузина приятели?! Нищо общо с истината. Кларк му беше близка, може би най-близкият приятел изобщо, въпреки огромната разлика във възрастта и факта, че тя не харесваше повечето парчета, които той слуша. Той беше заобиколен от хора, с които работеше отдавна, но не би поканил нито един от тях в апартамента си на приказка или на чаша уиски. Сред тях имаше даже неколцина, чиито задници с радост би сритал – като ония тримата от отдел „Професионални правила“ например. Стояха настрани от останалите в помещението, потвърждавайки статуса си на аутсайдери. Вече имаха доста наплашен вид – както заради отдел „Неразкрити престъпления“, така и от онова, което тепърва ги чака: да ги разпръснат заради реорганизацията. В
този момент обаче от навалицата изплува образ от миналото и тръгна право към Ребус. Протегна ръка, която Ребус пое.
– Дявол да го вземе, едва те познах – призна Ребус. Еймън Патерсън потупа онова, което беше останало от някогашното му шкембе.
– Диета и упражнения – обясни.
– Слава богу, вече очаквах да ми кажеш, че те е хванала охтиката. – Ребус се извърна към Кларк: – Шабон, това е Еймън Патерсън. Той беше старши полицай по времето,
когато бях още новак. – Докато двамата се здрависваха, Ребус продължи с представянето: – Шабон е инспектор, което подклажда у нея жестоката илюзия, че ми е шеф.
– Е, тогава ви желая успех с него – каза Патерсън. – Даже когато имаше още жълто около устата, пак не разбираше от дума, въпреки че често му сритвах задника.
– Някои неща си остават непроменени с времето – заключи Кларк.
– Навремето викахме на Еймън Търбуха – обади се Ребус. – Върна се от почивка в Щатите и се похвали, че в ресторанта изплюскал толкова храна, та накрая го наградили с тениска.
– Още си я пазя – допълни Патерсън, вдигайки чашата си за наздравица.
– От колко време сте извън играта? – попита Кларк.
С тази негова висока и стройна фигура и гъста коса тя нито за миг не би допуснала, че е по-възрастен от Ребус дори с ден.
– Близо петнайсет години. Много мило от тяхна страна, че все още ме канят на такива събития. – Той махна изразително с чашата вино към насъбралите се.
– Сигурно гледат на вас като на образец за пенсионер.
– Може и така да е – съгласи се със смях той. – Значи, това е заупокойната молитва за Управлението на Лотиън и пограничните райони, така ли?
– Доколкото ни е известно. – Ребус се извърна към Кларк. – Как беше новото име?
– Вече ще има две управления – Единбург плюс Лотиън и Шотландски погранични райони.
– Врели-некипели… – промърмори Патерсън. – Сега всички полицейски значки и обозначението на патрулните коли трябва да се сменят. Как, дявол ги взел, очакват да се пестят пари така?! – После се обърна към Ребус: – Ще наминеш ли към Дод?
Ребус сви рамене.
– Ами ти?
– Там може би също ни чака заупокойна молитва. – Патерсън се извърна към Кларк: – Всички работехме заедно в Самърхол.
– Самърхол?
– Полицейският участък до ветеринарното училище на „Самърхол Плейс“ – обясни Ребус. – Видяха му сметката и остана само тоя на „Сейнт Ленърд“.
– Станало е доста преди моето време – установи тя.
– Направо през каменната ера – съгласи се Патерсън. – Вече останаха съвсем малко пещерни хора като нас, а, Джон?
– Аз обаче се научих да паля огън – контрира го Ребус, измъкна кутия кибрит от джоба си и я раздрънка.
– Не ми казвай, че още пушиш!
– Е, има си хора за всичко.
– Обича и да си пийва – вметна поверително Кларк.
– Потресен съм. – Патерсън демонстративно изгледа Ребус от глава до пети, оценявайки физиката му.
– Не знаех, че съм на конкурса „Мис Вселена“.
– Не си – отвърна Кларк, – но въпреки това си глътна корема.
– Разбиха те – отбеляза със смях Патерсън и потупа Ребус по рамото. – Е, идваш ли у Дод? Май и Стефан ще намине.
– Това ми прилича на среща с отвъдното – подметна Ребус, после обясни на Кларк, че Дод Блантайр наскоро е получил удар.
– Затова иска още веднъж да събере под знамената старата гвардия – добави Патерсън. После размаха пръст към Ребус: – Нали няма да го разочароваш… нито пък Маги…
– Ще си проверя ангажиментите.
Патерсън изгледа втренчено Ребус, после бавно кимна и отново го потупа по рамото.
– Е, хайде тогава – каза и тръгна да поздрави още някого от „старите пушки“.
Пет минути по-късно, тъкмо когато Ребус се канеше да се измъкне под предлог, че има нужда от цигара, в столовата влезе група новопристигнали. Приличаха на адвокати, каквито всъщност бяха – гостите от юридическия отдел към Министерския съвет. Изтупани, със загладени лица и предвождани от самата Елинор Макри, юридическия съветник на правителството.
– Дали не е редно да се поклоним ниско? – промърмори Ребус към Кларк, която нервно си гласеше бретона. В този момент Макри целуваше шефа на управлението по двете бузи.
– Само гледай да не изтърсиш нещо, за което после ще съжаляваш.
– Както кажеш, шефе.
Макри изглеждаше така, сякаш се е отбила на още няколко места, преди да дойде на тържеството: фризьор, козметик и скъп бутик. Големите очила с черни рамки само
подсилваха пронизителния ѝ поглед. Само с едно оглеждане тя прецени кого сред присъстващите си струва да поздрави и кого спокойно може да подмине. Съветникът, оглавяващ Комисията по реда и сигурността, беше удостоен със същата целувка като шефа на полицията. Останалите гости наоколо трябваше да се задоволят с ръкостискане или кимване. Поднесоха на юридическия съветник чаша бяло вино,
но Ребус се съмняваше, че това е нещо повече от реквизит. Той чак сега забеляза празната бутилка в ръката си, макар да се зарече да не си разваля жаждата, докато не открие нещо по-свястно.
– Подготви ли си думичките, ако случайно се понесе насам? – подметна той на Кларк.
– Според мен сме доста извън нейната орбита.
– Уместна забележка. Но след като тя е вече тук, скоро ще започнат и приветствията. – Ребус измъкна пакета цигари и направи неопределен жест към света навън.
– Ще се върнеш ли? – Тя срещна погледа му и сви устни, осъзнала колко глупаво е прозвучал въпросът ѝ.
Обаче щом Ребус се накани да се изниже от столовата, Макри зърна някого и се устреми право към него, та се наложи да се размине с нея. Тя се намръщи в усилие да се сети кой точно беше този, даже си позволи да изпроводи с поглед отдалечаващата се фигура. После обаче се добра до своята цел. Кларк проследи как най-висшестоящият адвокат на Шотландия хвана Малкълм Фокс за ръка и го откъсна от кохортата на отдел „Професионални правила“. Каквото и да се канеха да обсъждат, явно им трябваше усамотение. Една от сервитьорките в столовата се появи на вратата с торта в ръце. Само бегъл жест от страна на полицейския началник беше достатъчен, за да разбере, че церемонията трябва да почака, докато юридическият съветник не е готова да се
присъедини…
– Малко по-сериозно е – неохотно каза той, поставяйки крайно предпазливо чашата върху чинийката. – Сигурно не сте чували за Светците?
– Само за австралийската рок банда.
– И това е било нещо като банда според мен. Наричали са се Светците от Черната библия.
– Това пък какво ще рече?
– Не съм много сигурен – досиетата от офиса на юридическия съветник не са съвсем пълни.
– Звучи ми малко като масонски орден.
– Може да излезе нещо подобно.
– И полицаите от Самърхол също са били членове, така ли?
– Единствените членове. Всеки следовател в участъка по онова време е бил Светец от Черната библия…

„Светците от черната библия“ тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

patek

Списък с книги за Черния петък

Сега е времето да се сдобием с хубави неща за минимална цена Спор няма, като …