Лира Литературно-рекламна Агенция
Антон Дончев е съвременен български писател, роден на 14 септември 1930 г. в Бургас. От 2003 г. е академик на БАН. Известен е в страната и в чужбина с романа си „Време разделно“. Предлагаме ви текста му за Апостола на българската свобода. Днес, 19 февруари, отбелязваме 141 години от гибелта на Васил Левски.
За този, великия човек Васил Левски няма значение колко време е живял. Той е жив. Когато се обърнеш назад и видиш какви хора са живели и какво са свършили придобиваш вътрешна увереност, че и ти можеш като тях. Силата на Левски е в това, че той е повярвал, че може.
Ако си представите кога е живял, какво е видял и какво е направил ще разберете, че за да свърши всичко това се е изисквала една огромна вяра в себе си. На нас ни липсва точно това – хора, които да повярват, че могат. Защото сега те не вярват и предават на останалите своето чувство на неверие.
За съжаление средният българин не познава историята ни по простата причина, че няма откъде да я знае. Историята е наше настояще – в нея няма вчера, няма утре. На хората им въздейства съвремието и мога да кажа, че авторът, който пише исторически роман се гмурка във времето и стига до някакво дъно преди 500 или 1000 години, но…се връща обратно. Ако не се върне неговото спускане няма никакъв смисъл. А когато се върне с една шепа злато или шепа пясък в този момент то се превръща в съвременност.
Тази година ЮНЕСКО организира конференция в Швеция, чието мото бе: „Да разоръжим историята“. Това означава да спрем да се занимаваме с конфликтите от миналото, които настройват народите един срещу друг, особено – на Балканите. Защото нашата история е история на сблъсъците. Ако погледнете, от Аспарух до наши дни е една непрекъснато битка за оцеляване. И се питаме – наистина ли Балканите са буре с барут? Но барутът не е измислен, за да се вдигат мостове във въздуха. Китайците са го открили, за да правят фойерверки от него, да пробиват галерии в недрата на земята за добив на злато, на желязо… С това казвам, че историята е изпит. И е имало нещо в нея, което е изгоряло – останала е пепел, но и въглени. Въпросът е като ровиш в историята какво търсиш – пепелта или въглените? За мен историята не трябва да се забравя, да се загърбва, да се замита под миндера, както и не трябва да се фалшифицира. Защото тя си е жива. Да заровиш история е все едно жив мъртвец да заровиш, който рано или късно ще се измъкне оттам. Няма смисъл да се чака за това – просто го покажи такъв, какъвто е бил. Истината е, че нашата история е доказателство, че обществото ни, че нашият народ има качества, които са му позволили 15 века да съществува с едно и също име и да пази един великолепен език. Погледнете само – когато сме се изкачили на историческата сцена с нас са се качили още петнайсетина народи. И знаете ли какво са представлявали някои от тях? Примерно, хазарите – имали са империя от Дунава до Китай, толкова голяма е била тя, че била разделена на Източна и Западна. А някой днес да знае къде има хазари? А къде са аварите, ами лангобардите…?
Слабо е да се каже, че българите сме устойчиви. Правото ни на уникалност и неповторимост са в сърцевината на един народ. В световната история и в световната култура има оркестър, в който всеки народ си има инструмент – един свири на кавал, друг бие тъпана, трети надува тръба… И всеки има собствен глас. Загиването на един народ е загубата на един инструмент, на един глас в този оркестър. А ние през цялата си дълголетна история сме имали свой глас и сега го имаме. Затова нямаме никакво право да го губим.
За мен изчисленията на демографите в днешно време, че изчезваме са сметки без кръчмар. Това, което аз знам е, че никой не може да каже какво ще стане след 30 г. Защото ако преди 30 г. някой бе описал, че ще се случи това, което стана в България щяхте да се изсмеете. По същия начин след 30 г. и на нас може да се смеят. Историята не идва при нас направена като паметника от бронз. Тя идва като облак. А облакът може да стане и фея, но може да се преобрази и на Баба Яга. От нас зависи какво ще сътворим от историята.
Нека не изпадаме във фатализъм. И да си го кажем – как Левски е повярвал, че една поробена, смачкана, унизена нация, българската, ще стане това, което е в момента. По негово време също е имало черногледци. Днес ще стане това, което ние общо решим. Първото нещо е да се запитаме – как да се съберем, за да го решим. Защото сега не сме заедно. Голямото ни объркване идва от проблема за посоката, за компаса. Ако ти не знаеш къде е Северния полюс не ти трябва компас. В момента ние не знаем къде е той, не знаем къде е и Полярната звезда, е, затова се упражняваме в политика. Творците, хората на интелектуалния труд също носят вина за това и фактът, че се държат по този начин означава, че не са мъдри.
Движещото в човешката история е духът, доказано е. Изправил се Галилео Галилей преди 400 г. и казал – ето го Слънцето, на вас ви се струва, че то се върти около Земята, но вие грешите – ние се въртим около Слънцето. Знаете ли това какъв удар е било тогава за всички нормално мислещи хора? Идва момента, в който да кажем на нашия народ и на цялото човечество: Господа, вие се занимавате с материалното, но вие дълбоко грешите. Защото материалното се върти около духа и няма никаква стойност без него. Той насочва, преценява, отразява материалното. Тогава – какво правим ние? И как е възможно да се възпитава един народ в преклонение към материалното?
В Библията пише: и ние заменихме своята слава с теле, което пасе трева. Ние заменихме човешката си участ и човешките си ценности с теле, което пасе трева. Не можеш ти от сутрин до вечер да говориш на човека за сметките му за ток. Не това е основното, макар да зависи от кой ъгъл го гледаш. От гледна точка на баба ми, където 12 души са живели на 6 кв. м., в една дупка в земята, едва ли не, то в момента живеем като че ли на небето. Мислим през цялото време какво нямаме, а ние, всъщност, имаме всичко.
„Време разделно“ тук
