Начало / Автори / Цветан Стоянов – истинският европеец

Цветан Стоянов – истинският европеец

Ако беше жив, днес, 28 януари, Цветан Стоянов щеше да навърши 84 години. За него писателят Тончо Жечев написа:

“След Пенчо Славейков и Гео Милев не познавам в нашата най-нова културна история толкова страстен тръбач на новото, на модерното, на съвременното, както и толкова съкровен творчески порив, всестранно подготвен и екипиран за приближаване на нашата литература към най-високите духовни постижения на другите народи, като Цветан Стоянов.”  

Големият поет Константин Павлов също е бил поразен от интелектуалния ръст на Стоянов: 

„Единствените неща, които можеха да го ядосат, бяха бездарието и невежеството. Доказва го написаното от него, доказва го и личният му живот. Доказа го и смъртта му: бездарието и невежеството — в едно от своите медицински превъплъщения — го убиха“.

—————————

Цветан Стоянов е интелектуалец от голям калибър, литературен историк, критик, философ, преводач, писател. Превеждал е произведения на Шекспир, Суифт, Байрон, Шели, Колридж, Бърнс, Шарлот Бронте, Чарлз Дикенс, Оскар Уайлд, Бърнард Шоу, Джек Лондон, Уолт Уитман, Емили Дикинсън, Киплинг, Стайнбек, Колдуел, Джон Брейн, Харпър Ли и мн. др. Автор е на книгите „Невидимият салон“, „Културата като общение“, „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“, „Геният и неговият наставник“, „Непобеденият победен“, “Мъдростта на древните митове” (със Здравко Петров) и др. От статиите и есетата му се открояват „Невидимият салон“, „Броселиандровата гора“, „За хубавите разговори“, „Българско, наистина българско“, „Случаят Емили Дикинсън“, „По повод духа на мястото“, „Езикът на певеца“, „Поуките на житието“ и др.

Умира само на 41 г.заради поредица от лекарски грешки, започнали с операция от апендицит.

От 2001 г. се провежда национален конкурс за есеистика „Цветан Стоянов“.

Избрано от Цветан Стоянов:

Знам, че ще си навлека гнева на теоретиците и ще бъда упрекнат в пълно неразбиране на естетиката, но въпреки това се изкушавам да нарека хубавия разговор изкуство. Помислете си – не изисква ли той и опит, и вдъхновение, а може би и малко дарование; не разкрива ли свой ритъм, мелодия, композиция и колорит; не напомня ли нещо в него на това, което наричаме „творчески момент”; развоят му не донася ли някакво подобие на художествена наслада; най-после не представлява ли своеобразно познание на живота, пречупено през индивидуалността на неговите създатели! Наистина, в много други отношения хубавият разговор не може да се сравнява с основните родове изкуство, но затова пък той има пред тях едно голямо предимство, на пръв поглед незабелязвано и подценявано – създава се не от един, а най-малко от двама души. Този негов „обществен характер” възнаграждава творците му с радост, която липсва и в най-великолепните прояви на отделния, самотен дух – радостта на съзвучието. Малко неща са по-приятни от усещането, че човекът до вас ви разбира напълно, че душите ви като двама влюбени се прегръщат и побеждават разстоянията и преградите помежду си. Хубавият разговор е истински концерт. Той изисква пълна съгласуваност независимо от това, дали в него участват равностойни инструменти, или основната фраза на единия само се поддържа от съпровода на другия. Отначало тоновете прозвучават малко плахо и нерешително, но постепенно взаимната симпатия и патосът на сближаването все по-сигурно размахват диригентската си пръчица. Вие с щастливо учудване забелязвате, че мислите ви, тръгнали поотделно, вече вървят в обща посока, настигат се и се отминават, после пак се догонват и със смях си стискат ръцете, удивени и опиянени от постоянната си близост.
——————–
Къде ще се скриете, мои бедни приятели? Няма къде да се скриете! Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло! Виждате ли чистите чаршафи наоколо – на всеки един е легнал човек с потури! О, кой ще отвори прозореца, за да влезе вятърът, великденският вятър, пречистителят, който ще издуха вонята от ъглите и ще спаси измъчените ноздри? Кой ще изгони неканените, които направиха от културата одая? Все по-натъпкана става одаята, а те влизат, нови и нови, сами и на групи, със стотици и с хиляди – неизброимите, неудържимите, шаячените интелигенти! Името им е легион – като скакалци, като термити нахлуват те и заемат всяко кътче! Една тъмна, понесена джунгла, една лавина, за която няма спиране, техният строй се множи от ден на ден. Няма нужда да говорите с тях, за да ги познаете. Тези буцести черепи, тези окосмени челца, тези малки свински очички, тези чепати печенегски туловища – не сте ли ги гледали до насищане и пренасищане! Какви умчета се крият зад тях, тесни като килери на стара къща! Какви мозъци, съставени само от плоскости и ръбове! Не дай боже да сте наблизо, когато започнат да ги напрягат, да промишляват по някой проблем, да обсъждат – тогава от оскъдните им гънки се вдигат изпарения и шаяченият мирис става толкова силен, че може да ви задуши!…

Прочетете още

ил.1

Трябва ли грешките да бъдат „изметени” от добрите книги

Цената на едно издание може да се покачи рязко заради много неща – на кого …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *