Цветан Стоянов – истинският европеец

28.01.2014 Автори

Ако беше жив, днес, 28 януари, Цветан Стоянов щеше да навърши 84 години. За него писателят Тончо Жечев написа:

“След Пенчо Славейков и Гео Милев не познавам в нашата най-нова културна история толкова страстен тръбач на новото, на модерното, на съвременното, както и толкова съкровен творчески порив, всестранно подготвен и екипиран за приближаване на нашата литература към най-високите духовни постижения на другите народи, като Цветан Стоянов.”

Големият поет Константин Павлов също е бил поразен от интелектуалния ръст на Стоянов:

„Единствените неща, които можеха да го ядосат, бяха бездарието и невежеството. Доказва го написаното от него, доказва го и личният му живот. Доказа го и смъртта му: бездарието и невежеството — в едно от своите медицински превъплъщения — го убиха“.

—————————

Цветан Стоянов е интелектуалец от голям калибър, литературен историк, критик, философ, преводач, писател. Превеждал е произведения на Шекспир, Суифт, Байрон, Шели, Колридж, Бърнс, Шарлот Бронте, Чарлз Дикенс, Оскар Уайлд, Бърнард Шоу, Джек Лондон, Уолт Уитман, Емили Дикинсън, Киплинг, Стайнбек, Колдуел, Джон Брейн, Харпър Ли и мн. др. Автор е на книгите „Невидимият салон“, „Културата като общение“, „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“, „Геният и неговият наставник“, „Непобеденият победен“, “Мъдростта на древните митове” (със Здравко Петров) и др. От статиите и есетата му се открояват „Невидимият салон“, „Броселиандровата гора“, „За хубавите разговори“, „Българско, наистина българско“, „Случаят Емили Дикинсън“, „По повод духа на мястото“, „Езикът на певеца“, „Поуките на житието“ и др.

Умира само на 41 г.заради поредица от лекарски грешки, започнали с операция от апендицит.

От 2001 г. се провежда национален конкурс за есеистика „Цветан Стоянов“.

Избрано от Цветан Стоянов:

Знам, че ще си навлека гнева на теоретиците и ще бъда упрекнат в пълно неразбиране на естетиката, но въпреки това се изкушавам да нарека хубавия разговор изкуство. Помислете си – не изисква ли той и опит, и вдъхновение, а може би и малко дарование; не разкрива ли свой ритъм, мелодия, композиция и колорит; не напомня ли нещо в него на това, което наричаме „творчески момент”; развоят му не донася ли някакво подобие на художествена наслада; най-после не представлява ли своеобразно познание на живота, пречупено през индивидуалността на неговите създатели! Наистина, в много други отношения хубавият разговор не може да се сравнява с основните родове изкуство, но затова пък той има пред тях едно голямо предимство, на пръв поглед незабелязвано и подценявано – създава се не от един, а най-малко от двама души. Този негов „обществен характер” възнаграждава творците му с радост, която липсва и в най-великолепните прояви на отделния, самотен дух – радостта на съзвучието. Малко неща са по-приятни от усещането, че човекът до вас ви разбира напълно, че душите ви като двама влюбени се прегръщат и побеждават разстоянията и преградите помежду си. Хубавият разговор е истински концерт. Той изисква пълна съгласуваност независимо от това, дали в него участват равностойни инструменти, или основната фраза на единия само се поддържа от съпровода на другия. Отначало тоновете прозвучават малко плахо и нерешително, но постепенно взаимната симпатия и патосът на сближаването все по-сигурно размахват диригентската си пръчица. Вие с щастливо учудване забелязвате, че мислите ви, тръгнали поотделно, вече вървят в обща посока, настигат се и се отминават, после пак се догонват и със смях си стискат ръцете, удивени и опиянени от постоянната си близост.
——————–
Къде ще се скриете, мои бедни приятели? Няма къде да се скриете! Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло! Виждате ли чистите чаршафи наоколо – на всеки един е легнал човек с потури! О, кой ще отвори прозореца, за да влезе вятърът, великденският вятър, пречистителят, който ще издуха вонята от ъглите и ще спаси измъчените ноздри? Кой ще изгони неканените, които направиха от културата одая? Все по-натъпкана става одаята, а те влизат, нови и нови, сами и на групи, със стотици и с хиляди – неизброимите, неудържимите, шаячените интелигенти! Името им е легион – като скакалци, като термити нахлуват те и заемат всяко кътче! Една тъмна, понесена джунгла, една лавина, за която няма спиране, техният строй се множи от ден на ден. Няма нужда да говорите с тях, за да ги познаете. Тези буцести черепи, тези окосмени челца, тези малки свински очички, тези чепати печенегски туловища – не сте ли ги гледали до насищане и пренасищане! Какви умчета се крият зад тях, тесни като килери на стара къща! Какви мозъци, съставени само от плоскости и ръбове! Не дай боже да сте наблизо, когато започнат да ги напрягат, да промишляват по някой проблем, да обсъждат – тогава от оскъдните им гънки се вдигат изпарения и шаяченият мирис става толкова силен, че може да ви задуши!…