Предговорът на Георги Данаилов към новото издание на „Записки по българските въстания”

Да се пише предговор към „Записките по българските въстания“ на Захари Стоянов  е все едно да се пише предговор към Библията. Единственото, което мога да сторя, за да удовлетворя добронамерената воля на поръчителите на това ново издание, е да се помъча да изразя  преклонението си  пред тази велика книга, да призная, че нейните редове са карали сълзи да бликат от очите ми, болка да пробожда сърцето ми, смях да напушва гърдите ми.

И не преставам да се питам, откъде се е взела тази божа дарба у медвенското овчарче Джендо. Възможно  ли е през столетия робска участ някакъв ген да се е спотайвал, съхранявал и да е чакал упорито своя час, за да окрили душата на един мъченик? Възможно или не – „Записките“ са пред очите ни и ще векуват.
В родната литература са написани по-гладки редове, по-стилни съчинения, но няма по-българска книга от Записките. Когато ги препрочитах наскоро ме обзе безпокойството, как ще се посреща словото на Захари Стоянов от съвременния нетърпелив, многознаещ и малкочетящ българин. Ще има ли той мъжеството и търпението да прочете до край този епос и още по-важно, ще се познае ли в него. Навярно има да се чуди колко примитивен, направо скотски е бил живота и труда на тези деца и юноши по Балкана и из пасищата на Добруджа.  Ако читателят има  нерви, ще рови в речниците, за да открива значението на многобройните турски изрази, с които изобилства книгата и ако е благонастроен въпреки всички словесни затруднения, ще признае, че езикът на Захари Стоянов е по-богат от днешната накуцваща българска реч.

Животът всред пастирите е бил изпълнен с предразсъдъци, суеверия, страх от Бога и света Богородица с чести пости и постоянен глад, изключения правили само дните, когато се доял добитъка. „Котленските овчари знаели, че душите на християните живеят вечен живот, а неверниците се изгубват, доказва ся и от това, че и най-грешният християнин после смъртта си става на вапир, пак с человечески образ, когато турците се превръщат на свини, най-ненавистното за тях животно“. Накрая неочаквано откровено Захари заявява:  „Тая набожност обаче никак не пречи на котленските овчари: да крадат, да продават умрели овце на татарите и да правят други разни безчиния, за които твърде добре знаяха, че Изповедникът не позволява причастение от 10-20 години.“
Навярно както при всички млади хора и тогава преди сто и петдесет години се е плащало задължителния данък на суетата.Завърнал се след години отсъствие в родния край, овчарят бързал скришом да се прибере в къщи, да захвърли калпака и грубите шаячни дрехи, да облече леки дочени одежди, високи подковани обуща,  каквато тогава  била градската мода. Да се озове бързо на улицата обаче не ставало току тъй, юнакът, прекосявал двора, заставал до портата и по цял ден надничал през пролуките, надничал, докато майка му насила не го избутвала навън и бързо  залоствала входа. Разбира се, след време притеснението било преодолявано и нашият овчар тръгвал гордо  по уличките, като подхвърлял високо броеницата си, за да я хване ловко в грубите си лапи. Това било доказателство за мъжество.

Не знам дали жаждата за просвещение е всеобща за хората, най-вероятно – не, но при Джендо тя била поразително силна и той след като изял порядъчно жесток бой от баща си, че не иска да се върне при овцете, избягал от родното село и с променен вид се запътил към Варна. Никакъв калпак – фес, дълго цигаре в устата и на пояса Дивит (мастилница и перодръжка) знак за образованост. В тази премяна Захари Стоянов започнал да търси препитание в морския град. Нищо. Всички врати се затваряли пред носа му. Дори не го питали какво иска. Трябвало да пренощува на улиците под охраната на местните кучета. Варна се оказала крайно негостоприемна и може би заради това вчерашното овчарче нарича морето:“ гьол“! То напуска града и се запътва към Русчук. По пътя пак премеждия, пак бой, пак глад и в пристъп на отчаяние Джендо, решава да се върне при овчарите. Но когато бръкнал в ръкава на дрехата, за да извади калпака си, него го нямало. Край. Подобен срам не се преживява. Хем бягаш, хем се гиздиш с фес и цигаре и накрая се завръщаш позорно при своите без калпак. Да, любезни читателю, ако Захари Стоянов не беше загубил калпака си, българската литература щеше да се лиши от „Записките“ и цялата публицистика създадена от този невероятен човек.

Русчук не се оказал по-гостоприемен от Варна, но Захари вече бил готов на всичко, за да промени живота си, искал да учи, да чете, да се образова и се съгласил да работи само срещу хляба в една абаджийска работилница.

„Когато бях овчар, често слушах да приказват многознающите хаджии, че синът на еди-кой хаджия знаял седемдесят и седем язика и че който знаял най-много язици, той бил най-ученият, заключаваха тия. „Защо и аз да не науча поне един от тия язици?“ – помислих в себе си и започнах от едина край. Колкото надписа имаше из града по хотелите, по консулатата, на станцията и пр., всичките изписах на книга, на които скоро научих значението и се запознах с латинската азбука. По-късно можах да узная още и това, че язикът, за който се бях заловил, бил френският и от който знаех вече няколко думи криво-ляво.“

Представям си, днес, как бихме приели някой опърпан, млад човек, който ходи по улиците и записва латинските наименования в тефтера си. Безумец, нали? Само че казано е „ Бог създаде безумните на тоя свят, за да посрамят мъдрите!“

И ето го Захари, който се навърта около читалище „Зора“, гледа завистливо как млади добре облечени господа влизат преспокойно през дверите му, а той… той не дръзвал да приближи до входа и така дни наред, докато веднъж един господин от самото читалище добродушно го поканил и дори му подал да чете един вестник.“ Четах аз час, четах два, без да си подигна главата, да погледна наоколо си, защото се боях да не наруша някое правило и мислех, че всичките мене гледат. Едър пот като роса покриваше челото ми, като че бях повикан да отговарям на някои заплетени въпроси, касающи се до живота ми.“

В тези мигове наистина се решавали въпроси отнасящи се до целия бъдещ живот и съдба на Захари Стоянов. След време, когато поредния му господар го измамил със сто гроша от годишната му заплата и го прогонил от работилницата си ,  Захари  намерил подслон в самото читалище „Зора”. Там той  вече  имал сърдечни нови приятели, единият от които бил бунтовникът Никола Обретенов.

Ако човек проследи несретния живот на овчарчето от Медвен и цялата му сиромашия, може лесно да си обясни, откъде иде неговата ненавист  към богатите чорбаджии, господари, изедници, кожодери, кръвопийци и прочее. След като години наред си утолявал глада си с комат хляб и водица, няма как да изпитваш нежни чувства към тия, които  не знаят какво е труд и мъки, жажда и студ.

Някакси по-трудно се приема критичното отношение на Захари Стоянов към „учените глави“. Вярно е, че между тях рядко се намират революционери, вярно е, че според Робеспиер  „светът няма нужда от учени“ а Лавоазие бива надлежно гилотиниран, но осмелявам се да кажа, че  гневът на писателя е прекалено якобински! Може да се предположи, че липсата на достатъчно образование поражда неприязън към онези, които са достигнали някакво по-висше равнище в знанието. Накърнено е самочувствието на самоука, който сам тайно би желал да бъде сред онези, които ругае.Обобщението на Захари   е прекалено, то обаче не отнема нищо от  драгоценността на неговата книга.Той не иска да си спомни, че самоубилият се пред очите му двадесет и две годишен Ангел Кънчев е бил за времето си  забележително„учена глава“- завършил е Болградската гимназия, след това школа за артилерийски офицери в Сърбия, накрая е учил в Чехия – селскостопански науки.Погледнете неговия образ, чертите на красивото му, умно лице и ще се съгласите, че днес такива хора рядко се срещат.

Захари Стоянов е покрусен от видяното на пристанището в Русчук и дълго не може да си обясни, какво е заставило този млад, хубав човек да посегне на живота си. Допускал, че някаква велика тайна се крие зад тази постъпка, защото знаел,че самоубийството престъпва волята божия, че е грях на греховете. Тогава? За да го извършиш трябва да има нещо по-силно от волята за живот, нещо по-силно от тебе самия…Но какво, какво? Джендо още не е научил: „ Две неща имам на земята – любовта и свободата. Живота дал бих безвъзвратно за любов. Любовта да дам за свободата съм готов!“  Той нямал нито едното, нито другото и когато Никола Обретенов и останалите му другари започнали да го посвещават в комитетските работи, в смисъла на думата отечество, в същността на робството,  мъглата пред взора на младия човек започнала да се разсейва, очертанията на непознатите нови форми го очаровали, жаждата за знание ставала все по-могъща и неутолима, и така се започнало пробуждането на един гений.

Дошъл трепетно очакваният ден, когато Захари Стоянов  изслушал устава на революционния комитет, научил, че за дванадесет провинения на членовете му наказанието е смърт.че ние желаем за себе си свобода народна, свобода лична и свобода религиозна; с една дума, свобода человеческа и затова желаеме такава съща свобода и на нашите приятели и съседи. Ние не желаеме да владееме над другиго и затова не дозволяваме да ни владеят и другите. Ние не въставаме против турския народ, а против турското правителство и против ония турци, които го подкрепят и бранят. С една дума, ние считаме за приятели сичките народи и народности, които съчувствуват на нашето свещенно и честно дело, без да гледаме на вяра и на народност…

Клетвата била положена и безмерна радост обзела душата на някогашното овчарче. Той вече бил включен в една общност от люде посветили се на велика идея. Те твърдо вярвали, че тя придава смисъл на живота им и презрение към смъртта. Защото първата стъпка към свободата е да осъзнаеш, че си роб.

Русенският таен революционен комитет имал свое убежище и то било къщата на Баба Тонка Обретенова – майката на Никола. В цялата ни история до деветнадесетия век, едва ли има друга по-забележителна жена от Тонка Обретенова. Признавам си, че определението баба, в този случай, пък и в много други, ме смущава, но така си я е нарекъл българският народ, така ще си остане. Иначе Тонка Обретенова е заслужила напълно своите  паметници. Тъжното е, че много често хората издигат паметници на герои, които още приживе са били забравяни.Мраморът и гранитът напомнят   себичността на предците. Тонка Обретенова била хитра, умна, духовита с вродена артистична дарба истинска закрилница на цял рой бунтовници. Четири нейни сина участват в борбата, двама са погубени, останалите гният по занданите. При напомнянето на това обстоятелство тя отвръщала, че още четири синове да е имала, и тях щяла да  прати да воюват за свободата.

Напоследък празнодумци и сквернословци пак започнаха да делят хората на русофили и русофоби. Захари бил русофоб! Понятие лишено от всякакъв логически смисъл. Понятие, което ме задължава да обичам всички руси и Пушкин и Врубел заедно с моите близки руски приятели, но към тях съм длъжен да прибавя и пазачите в концентрационните лагери и един куп руски убийци. Ами не ги обичам. Тогава, какъв съм? Захари Стоянов никъде не говори против руския народ, той изброява всички български възрожденци, които са били противници на самодържавието, на имперската руска политика:Раковски, Левски,Л. Каравелов, Ангел Кънчев, П. Волов,Бенковски, Смея да добавя към тях и Яворов и Емилиян Станев. Някога се е стигало до парадокса – русофилите да настояват, че жертвите от руско турската война през 1877-78 са били два пъти повече от броя на загиналите сочен от русофобите. Кой кого обича и кой кого мрази?

Захари Стоянов отделя широко място на Старо-загорското въстание от 1875 година, казано откровено такова всъщност е нямало. Имало е ентусиазъм,  възторг, закани, очакване да се вдигнат на бой много мъже но до битка с врага не се е стигнало… Сам Захари Стоянов пише:
„За да не ме набедят за твърде горещ поклонник на българските въстания, аз бързам да си призная, че напълно съзнавам, заедно с всички, слабата страна на тия наши въстания, зная, че ако ги разгледа човек със строго критическо око, ще ги намери повечето театрални,
непрактически и необмислени сериозно, но кой е крив в това? Казах, че тия са най-блестящата страница от новата ни история, не притежаваме друго по-славно минало, което да ни характеризира като народ. Освен това има друго по-важно обстоятелство, което не трябва да изпущаме, когато говорим за чисти народни движения, за целта и намерението на отделни личности. Хората обръщат най-голямо внимание не на следствията, които са очаквали от това и онова предприятие, захванато от мнозина или от едного деятеля, но от святата цел и благородните побуждения, от които са се ръководили деятелите. За нас това е важно. Ние можем да изброим мнозина херои, които са посягали на живота си, както казах, които са убивали чеда и жени, които са жертвували мило и драго за известна цел и идея. Каква е била тая цел и идея?Освобождението на България изпод турското иго. Това е за нас достатъчно. „Тия, бунтовниците, бяха луди и неразбрани глави,нехранимайковци“ и пр. — викат някои наши благоразумни братя. Да, но тия бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито България едва ли ще роди вече втори такива подобни на тях.“

„Когато един народ не обича свободата, то можеш ли да го принудиш за това насилствено!“ – питал двадесет и една годишния, кипящ от енергия и ентусиазъм, Стефан Стамболов. Той също дошъл да вдига въстание в Стара Загора, и там за пръв път се срещнал със Захари Стоянов.

Тези думи  на двама велики българи звучат толкова съвременно, че могат да предизвикат единствено чувството за национален срам. Напразно отишла и прокламацията подписана от Христо Ботев и Стефан Стамболов с трогателното обръщение: „Милий народе български“… Ти си страдал много, но това страдание в този честит час, вместо да те услаби, напротив ще те раздражава като лев…“ Накрая прокламацията завършва с думите: „ Издадено от хиляди въстаници в Балкана“
Старозагорското въстание и вълненията в Чирпан,Шумен, Червена вода, покрай него, представляват цял низ от  недоразумения,грешки, неразбирателства и за съжаление предателства. Съществувал план дори да се запали Цариград,за изпълнението,на който се готвил самият Георги Бенковски, но след като народът в България не се вдигнал на оружие, не се появили мистериозните хиляди въстаници от Балкана, да се подпалва Цариград нямало особен смисъл .

Четиците, както ги нарича Захари, чакали подкрепа от събратята им, обикаляли напусто горите, възторгът се сменял с униние. Напразно се веели знамената. Предварително обещаваните подкрепления никак не се появили.Всичко безславно свръшило.Някои от водачите били заловени и обесени, други изпратени на каторга. Стефан Стамболов успял да избяга в „ святата и благословена, свободна, Румъния“, а Захарий след като три месеца се крил, прекарал дни и нощи в товарни вагони край Харманли.   Загиват трагично и смелите братя Жекови обградени от турците в една горяща плевня. За тях, повлиян от „Записките“  Вазов написва стихотворението си братя Жекови:
Стопанът уплашен гости си обади,
Вчера ги прие той,днеска ги предаде

В тези тъжни страници проличава жлъчното отношение на Захари Стоянов към старите войводи, той не щади нито Панайот Хитов, нито Филип Тотю, и сигурно има защо. И двамата не са подкрепили нито Старозагорското, нито Априлското въстание. Нещо повече Филип Тотю е трябвало да оглави четата, с която Христо Ботев се готвел  да премине в България, но старият хайдутин, ненадейно се отказал и това принудило Ботев сам да поеме ръководството на бунтовниците, без да има хабер от военното дело.

Предателско племе ли са българите? Изтръпвам, че мога да  си задам такъв въпрос. Предателството е общочовешко явление. Има го навред и в древността, и в наши дни. Винаги се намира Ефиалт и персите през прохода минават. Инстинктът за самосъхранение надделява идеалите, особено пък когато те са непонятни, далечни и понякога абсурдни.  За прекрасния човек и учен Николай Генчев се разказва следния анекдот: Изпитвал той една студентка за борбите на българския народ, а тя непрекъснато повтаряла, че неуспехите на въстанията, бунтовете, заверите се дължат на предателството на българските чорбаджии – теза, която по това време се поддържаше от властта, Николай Генчев я слуша, слуша и по едно време я прекъсва: Колежке престанете с тези чорбаджии, защото за всеки един предател споменат от вас, аз ще изброя пет овчаря.

След втората световна война във Франция били произнесени 6763 смъртни присъди за предателство! Смайващо внушителна цифра, за народ –  пример за свободомислие. Хората предават ближните си от страх, от сребролюбие, заради изтезания или за някаква изгода. Захари Стоянов твърди, че поп Кръстьо е предателят на Васил Левски, като се позовава на Любен Каравелов.  Днес това, едва ли не, всенародно убеждение, се оспорва. Уви твърде късно, ако се окаже основателно. Историята не е експериментална наука, тя не може да се доказва. Изречената дума вече е лъжа, има такъв стих на Тютчев. Написаната – още повече. „ Записките“ си остават творение на един човек с чувства и мисли, болки и възторзи,радости и слабости, те не са скрижали! Забавно е, още, че Захари Стоянов не може да търпи и шопите. Вярно, че сред апостолите няма хора от шопския край, че шопите са индивидуалисти, затворени, дори мрачни, вярно е стихчето :
Епа нема ли кой да палне плевнико на кмето
Та да се разпръсне това пусто темнило проклето

Вярно е, но то принадлежи на Елин Пелин, който е шоп от Байлово. Само че и това не е точно, защото родът му идвал от село Поибрене, а там шопи няма!

„Аз не зная друга епоха, било във време на робството ни, било след освобождението ни, в която българската журналистика да е воювала така смело, така честно и безбоязнено в полза на народните интереси и желания, които тя защищаваше добросъвестно и стана истински виразител на народната воля.“ Така пише, обикновено скъпият на похвали, Захари, за вестниците „Напредък“, „ Век“, „Източно време“, които излизат в Цариград в навечерието на Априлското въстание. А пък аз не зная къде се загуби гласа на тази честна и безбоязна българска журналистика, печатна и електронна и вече близо век не смее да гъкне и да даде израз на народната воля?

И пак всичко започва от „благословената“ Румъния. Но този път от Гюргево.Там се провели „първите подготвителни събрания“ В тях участвали лица с изпитана честност и твърд характер, а именно: Стефан Стамболов, Волов, Г. Икономов, Заимов, Г. Апостолов, Обретенов (големият), Драгостинов, Караминков и Христо Големия.

„Георги Обретенов и Георги Измирлиев били докачени твърде много от своите събратя, че се съмнили в тяхната честност и патриотизъм, като им затворили вратата на събранието. Тия тръгнали отчаяни по гюргевските улици, поплакали, повъздишали и решили да се самоубият него ден, отколкото да живеят вече на тоя свят. Преди да свършат обаче това решение, те влезли в една влашка кръчма, изпили около една ока ракия, цалунали се и се разделили един от други. Измирлиев потеглил към Дунава, гдето мислил да нахрани рибите, но находящите се там риболовци го спасили. Г. Обретенов, преди да свърши със себе си, решил да убие по-напред брата си Никола, който, според неговото мнение, бил единствената причина за неприеманието му. Взели се мерки и разяреният Обретенов не можал да направи нищо на брата си; от яд той преспал през студената януарска нощ на двора без никаква завивка и сутринта го намерили, че се вдървил; с големи мъки едвам можли да му възвърнат живота.“

На пръв поглед – детинщини,вечер в гюргевска кръчма, закана за братоубийство, водите на Дунава . Не знаеш  да се смееш ли или да плачеш. Само че, читателю, по-внимателно, тези докачени млади хора загиват за свободата на България и двамата. Георги Измирлиев на бесилката, а Георги Обретенов, тежко ранен,за да не попадне в ръцете на врага, се застрелва сам.

В Гюргево, доведен от Стоян Заимов, се появил и доскоро никому неизвестният Георги Бенковски. Той се свивал между останалите си нови другари, не опитвал да налага себе си, пък и те не му обръщали особено внимание, докато един ден в къщата, която обитавали  нахлул някакъв си комисар, без да похлопа на вратата, без да се обади, направо рекъл: „ Вие що за хора сте?“ Младите съзаклятници малко се стъписали, но Бенковски хладнокръвно станал, завъртял една плесница на неканения посетител, хванал го за ръката, извел го навън и му посочил мандалото, с което трябвало да почука. Тази  постъпка повишила авторитета му и може би подсказала, че с този човек шега не бива. В поведението на Георги Бенковски, така както го е описал Захари Стоянов се наблюдава една забележима промяна – постепенно той става все по-самоуверен, нетърпящ възражения и дори надменен, а след погрома всички тези качества, като че ли се губят, рухват и гордият вожд се превръща в изтощен, безсилен човек, който сякаш очаква всеки миг смъртта си. „Падна народът падна и Бенковски“

И така поробена България е разделена на четири революционни окръга Търновски, Силвенски, Врачански, Пловдивски. Захари Стоянов е определен като помощник на главния апостол на пловдивския окръг Панайот Волов.

Започва митарството на Захари Стоянов от село в село, нощ и ден  „ от всякъде гонен, навсякъде приет“. Опърпан, парцалив апостол, който призовава на бунт, скромен, понякога боязлив, друг път решителен, той буди доверие у  едни, съмнения у други, неговите описания биха могло да служат за основа на българската народопсихология, ако изобщо е правилно да се говори за такава наука. Принуден ту да лъже, ту да крие личността си, ту да бъде прям, той заклева мнозина за народното дело. И в цялото му изложение няма нито една хвалба. Нито един ред, в който да се изтъкне собствената му личност. Няколко години след освобождението, той посещава Иван Арабаджията – верният следовник на Левски „Сварих го пак на това същото място, потънал в трески, с теслата в ръка, с която дълбаеше главина за колело, а насреща му бе седнал верният му другар Божил. Мъчениците! Тия бяха дрипави много повече, отколкото в турско време, набръчканите им и почернели лица показваха, че гечинмекът им е станал по-труден; къщицата на бай Ивана, която е била свидетел на толкова пламенни надежди, в която се е криела някога славата на България, тая историческа къщица беше опустяла, буен пелин и черно бъзе закриваха ниските й стеници, всичко наоколо показваше, че тук владее отчаяние, няма вече живот, никой се не интересува вече да знае кой е Иван Арабаджията.“

Озовавайки се в Панагюрище Джендо тръгнал за село Баня, където в къщата на поп Грую трябвало да се срещне с непознатия му Бенковски. Преуморен от път той задремва и…
„- Ей, я ставай да те видя що си за човек, та си се разположил така господарски в чуждата къща! – чух аз непознат глас в съня си и докато сваля от гърба си пъстрата чергица, тя подхвъркна настрана, като да я вдигна вихрушка Ужас! Аз скочих на крака като луд, вследствие на това грубо събуждание; станах още по-омаян и зашеметен от онова, що гледах напреде си. Висок непознат човек с морав фес на главата, наметнат с черна мушама на гърба си, с високи ботуши на краката, опетлан по гърдите с много ремъци, на които висеха два револвера, кама, чанта, телескоп, с една реч – човек страшен стоеше напредя ми.“

Това естествено бил самият  Георги Бенковски. „Той можеше да има възраст приблизително 28-30 години, ръст тънък, висок, гърди изпъкнали нанапред, глава вирната наназад, с дълъг врат, лице прилично, малко сухо, усмивка сдържана и увлекателна, руси мустаки, тънки и доволно дълги, закривени от само себе си нагоре към очите, които придаваха особена представителност на лицето му; очи ясносини, поглед проницателен, коса и вежди руси, както и мустаките му, въобще човек личен и представителен, човек, който беше в състояние да привлече всекиго смъртен само с външните си качества. При това, като се прибавят още неговите движения, пъргавината му, строгата му реч, разправянието с ръкомахание, обръщенията му с хората, които не оставаше да се почесват и да излагат своите мнения напространно и да го учат на ум, което е взаимна отстъпка, и пр., вие ще да имате горе-долу повърхностно понятие за портрета на Бенковски.

Аз му разказах всичко, где какво съм направил, което е известно вече на читателите, показах му статистиките си, не зная как стана реч и за пълномощното писмо, което ми даде Волов в Пловдив и което Бенковски поиска да види.
– Тия хора не искат да разберат, че с граматика не се освобождава отечество – каза той разсърден и след като сви в ръката си моето пълномощно, което аз пазех като очите си, хвърли го в огъня.- Учил ли си се в Европа? – прибави той, като ме изглеждаше със съмнителен поглед.“

Бенковски малко се успокоил, когато разбрал, че Захари не е учил в Европа, но още от този пръв разговор ставало ясно, че войводата не тачи Волов, недоволствал от работата му, искал само той да командва и самолюбието му ясно си личало. Но тука веднага трябва да се каже, че ако не беше Георги Бенковски, може би Априлското въстание нямаше да пламне и се разгори, панагюрци нямаше да се хвърлят в боя така въодушевено и крилатите думи: „ В сърцето на тирана, аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее!“ – нямаше да бъдат произнесени.Разбира се, Аз можеше да бъде заменено с Ние, но хора като Георги Бенковски обикновено рядко си служат с множественото число на местоименията.

В Панагюрище започнала трескава подготовка.Необходимо било да се свикат делегати от цялия четвърти революционен окръг заедно, за да обединят действията си. Един по един, дни наред пристигали пратениците, Бенковски започнал да се държи все по-заповедно, все по-самодържавно по думите на Захари Стоянов. „ Той е по-достоен от мене“ – казал Волов и действително този мил човек не смогвал да се справи със задачите, докато Георги Бенковски се оказал вещ, готов вожд, който нареждал: кой на кого имал право да подаде ръка, не може войвода да се обръща към четниците си с „моля ви“. Учтивостта се отлага след свободата на отечеството.  Срамота било войвода да спи съблечен по бели гащи! Да не се обръща особено внимание на писмата с краснописен почерк – те са писани от ръката на учени, градски хора-граматици. Виж простичките писъмца са добре дошли. Сам Бенковски диктувал по две писма едновременно ( Наполеон по три до пет!)…

Пришълците бъдещи бунтовници станали подозрително  много в Панагюрище, и тогава се взело решението срещата да се направи не в населено място, а в дебрите на Средна Гора.Така се стигнало до Великото народно събрание на Оборище. То било наистина добре подготвено, със стражите му, с хората, които предвождали участниците нощем в потайна доба. На определеното място в долчинката горели огньове, врели казани, пекли се агнета, окачени по буките фенери придавали още по-романтичен характер на събитието. Някаква радостна възбуда обвзела хората. И се стигнало до песни: Георги Икономов запял и един по един депутатите започнали да му пригласят. Представяте ли си съвременният ни парламент да пропее: Горо льо, горо зелена…“ И прав е Захари:“ Тия депутати, избрани и назначени по кьошетата и плевниците, аз ги обожавам сто пъти повече, отколкото днешните белоръкавични депутати, които, докато се изберат, продават  и майка и баща, и чест и съвест; които не народът избира, както тия обичат да казват, но техните пиени агитатори, безсъвестните лъжи и подкупвания. Моите оборищки депутати са ангели, най-честните, идеални личности измежду народа, единствените възнаграждения – искам да кажа, прогонни и дневни пари – на които бяха: грозната бесилка и заптийският камчик. Подобни депутати българският народ няма да види вече, докато свят пребъде.“

На това място ми иде да се прекръстя, макар, че не съм религиозен човек!

Не може да се говори за Оборище без да се спомене за поведението на Бенковски и молитвите на поп Груьо. Преди да се открие събранието Бенковски настоял, че е необходимо да се подпише едно пълномощно, което дава правото само на апостолите да обявяват въстание. Може Оборищките депутати да са идеални, да са ангели, но това съвсем не означавало, че трябва да бъдат за всичко единодушни. Мнозина помислили, че с това пълномощно им се връзват ръцете и възроптали. Настъпил смут, гласове на разочарование, дори Панайот Волов се отделил настрани и се разплакал. Тогава Бенковски драматично извадил сабята си и започнал да убеждава несъгласните. Той бил неотстъпчив, разтреперан,задъхан накрая заявил, че си отива, че няма какво повече да прави на Оборище, щом хората не смеят да подпишат едно нищо и никакво писмо. Сложил крак на стремето на коня си и рекъл: „Аз отивам в  Батак да вдигам въстание“ И сякаш в този миг народът се почувствал осиротял: „ На кого ни оставяш войводо“ и проработила волята да се подчиняваш на авторитета. На бърза ръка всички подписали. А депутатът, който бил най-много против и дори бе заявил, че от един тиранин се попадало на друг, поискал прошка и толкова се разнежил, че се завтекал и целунал Бенковски. Подобна промяна на мненията, убежденията е доста типична за нашата политическа история, тъжното е само, че Соколов (Соколски) е бил обесен, а подобните нему днес са живи и здрави.

По искане на Волов – Великото народно събрание на Оборище се открило с водосвет, отслужен от поп Груьо Бански и останалите свещеници. Гледката била величествена:  „Представителите, всичките гологлави, със запалени свещи в ръцете, посред белия ден, стояха неподвижни около свещениците, няколко крачки настрана. Гробна тишина настана; само гръмливият глас на свещеник Груя ехтеше из букака. Той четеше, както му скимне; във всичките молитви, гдето имаше да се казва „наши врази“, той прибавяше от себе си на висок глас: „Наши врази неверни агаряни да разточат ся.“ Най-оригинално четеше той „Верую во единаго“, което беше преправено твърде масторски, но не от поп Груя, а от друга някоя по-талантлива глава. Помня само, че то се захваща така: „Верую во единаго хъша балканскаго, яко той есть твой бог и спасител“… …Останалите свещеници, които служеха заедно с поп Грую и които стояха отзадя му, като чуха, че тоя техен духовен началник употребява „наши врази агарянци“, започнаха да надничат през рамената му в требника, за да се уверят с очите си дали действително така се пишеше в книгата.“
***
„Братия!
Вчера пристигна в село Неджеб ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптии… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от екът на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братия, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Тодор Каблешков
Коприщица, 20 априлий 1876 г.

Така започва най-голямата драма в българската история през последните векове. Четиримата апостоли в Панагюрище боси  и гологлави  се втурнали с извадени саби на улицата:  „ На оружие“, Бунт! Бунт“ и запяли в един глас песента:
„Ха, народ поробен, що си тъй заспал. Ил живот свободен теб не ти е мил!“ .  Не знам как е звучала някога тази песен – забравили сме я.

Отначало панагюрци се стъписали,  „Не е ли рано, още не сме готови!“ такива думи се прокрадвали между хората.“ Предразнялите гласове на тичащите апостоли сякаш звучали напразно. Нима било възможно да се повтори Стара Загора. И наистина майките започнали да прибират децата си от улиците. Унинието и отчаянието били близо, но тогава някой  ударил черковната камбана, някой гръмнал с пушка, звънът се усилвал, изстрелите зачестили. Панагюрище наистина въстанало.

Турците при конака отначало недоумявали, но когато усетили свистенето на куршумите, побягнали през глава. Неколцина паднали мъртви. И тогава настъпило радостно опиянение. Сякаш не бунт, а Възкресение Христово било дошло. И колко бързо радостта на някои се превърнала в озверяване. Труповете на убитите турци били насечени и накълцани. Намерили се мъже, които потапяли  показалеца си в кръвта и го облизвали – вместо причастие. А един мъжага, чието име в Записките  се споменава само с инициали, загребал с две шепи кръв от раната и я изпил. Неговата постъпка според Захари „докара до болезнено отвращение“ но…“ Той изливаше оная ненавист и омраза, която е тежала на многострадалния  български народ цели петстотин години и за която не той е виновен, но позорното робско състояние, вековете и теглилата“.

Винаги може да се каже, че отдалечеността в годините не ни дава право да съдим сурово поведението на хората от миналото. Иначе и Крум е бил варварин, като пиел от черепа на Никифор, и развратната Саломе, която танцувала с отрязаната глава на Йоан Кръстител. И Нерон… За жалост няма нужда да се подбират примери от митологията. Съвременността не е станала по-човеколюбива и това е трагедията на нашето време. Сам Бенковски нарежда на въстаниците от селата да се убиват всички пъдари без изключение.На възражението, че между пъдарите може да има добри хора, Бенковски отвърнал: „това е една бунтовническа тънкост, недостъпна за всеки ум.“ –„ Аз съм уверен – прибави той, без да го чуе някой отстрана, – че при най-малката несполука от наша страна тия, които гледаш да се прегръщат напредя ни, ще захвърлят пушката и изново ще да преклонят глава пред ятагана на тиранина, а особено селските ни бунтовници. Друга е работата, когато се намърси селото им с няколко трупове. Като виновати, тия ще бъдат по-ревностни от тебе и от мене. Има и друго: докато окото на петстотингодишния роб не се накървави, докато не се възбуди в него жаждата за отмъщение, той не върши работа. Тежко нещо е да бъде човек бунтовник!…“

Мисля си, че днес не можем дори да възпроизведем  картината на въстанието в Панагюрище. Този изблик на кървава радост, тези сълзи от щастие, накичените със здравец глави на бунтовниците,здравец и по пушки им, щиковете, китките цветя, старите жени, които им се кланят доземи. Никакво обуздаване, никакъв сговор.“Едни пееха, други плачеха (от радост разбира се) трети декламираха и ораторствуваха“…

В наше време някой мъдрец измислил и постановил  на определени дати да се правят възстановки на събитията от миналото. По-жалко, по обидно за паметта на покойниците зрелище едва ли може да се види. Ако организатори и изпълнители си въобразяват, че с тази долнопробна имитация се отдава почест на загиналите за свободата на отечеството, на пролятата нявга кръв, те не заслужават свободата си или казано откровено заслужават точно тази която имат.

И тръгва Бенковски със свита към селата Мечка, Поибрене и Мухово. Навсякъде възторг, пламенни речи,  убити турци – пъдари и бекликчии, няма милост,няма конвенция за военопленниците, има въстание. Свитата се превръща в чета, четата в полк! И ето че от долината на  Тополница се чува грохот. Усеща се някакво движение. Множество народ…
„жителите от три села: Лесичево, Калугерово, мисля, и Церово. Когато тия приели кървавото писмо, без да му мислят надълго и широко, навпрягали колата, надигнали всичко, каквото можат, подкарали добитъка си и заедно със семействата си, въоръжени, потеглили за определения пункт – гората Еледжик – още през нощта. До петстотин кола само можеше да има натоварени с едно-друго. Пред тоя голям керван вървяха няколко момичета, заловени за ръцете, на редове, които се надпреварваха да пеят. Други се обръщаха към посоката на своето село и жално-жално плачеха, че няма да го видят вече; трети ги усмиряваха, да си не късат сърцето, защото така трябвало да стане; четвърти приспиваха своите малки деца, които пищяха за любимата си люлка; пети, от радост или от скръб го кажи, свиреха с гайди и пр. Викове: „Хайде, карайте по-бързо да наближим гората“, „Вардете даначетата да не избягат!“

При тази гледка бунтовниците се насълзили и дори железният Бенковски обърнал  коня си настрани, за да не го видят че плаче.

На 22 април в Панагюрище било осветено въстаническото знаме. И за доста голяма изненада за знаменоска била определена жена! Нечувано и невидяно. Вместо байрактаря Крайчо Самоходов с неговите засукани мустаци Райна или Райка поп Георгиева. Вярно, че тя самата била ушила кадифяното знаме,  едното му лице  червено с извезан лъв, който тъпче турското знаме,другото зелено със започнат надпис свобода или смърт, който байрактарката не успяла още да довърши, И все пак да и се окаже такава чест, това не само Крайчо, но и някои от въстаниците не възприемали. Захари Стоянов не тълкува решението на Бенковски.  В края на краищата народът приел знаменоската, особено като я видял да язди гиздаво хубав кон и да държи високо красивото кадифяно знаме. Непрестанното „Да живей!“ се понесло и за Райна и понеже хората обичат да се прекланят, призивът бързо се превърнал в „ Да живей българската кралица“! Това  мигновено обожествяване , не е показателно само за българите, то е повсеместно. И англичаните се прехласват по своите млади кралски особи и католиците по своите новоизбрани папи. Но когато днес става дума за Райна княгина,трябва да се знае, че българската действителност не само не  се е  отплатила за патилата и изтезанията на тази жена, но от петте и сина трима стават жертва на Народната власт след преврата на 9 септември 1944 г. Най големият и син генерал Иван Дипчев носител на пет ордена за храброст умира в канцлагера в Ловеч. Боже, пази България!

Ако има нещо много съществено в този 22 април, ден на всенародно щастие, то е решението на воеводата Георги Бенковски да свика най-подбраните юнаци за хвърковатата чета.Тя трябва да бъде „навсякъде и нигде“ и да се появява неочаквано като гръмотевица, там където нуждата била неотложна. Няма съмнение, че Бенковски е имал познания по военното дело,  най-вероятно се е самообразовал, но кога е успял да научи турски, който владеел изключително добре, арабски, отчасти персийски, гръцки, полски и малко италиански, това Захари не обяснява.  След като хвърковатата чета била събрана неочаквано войводата взел една ножица и започнал да реже опашките и гривите на хубавите коне. Така трябвало да бъде – бунтовническите коне да се отличават от всички останали.
Трогателна е и историята с черешовото топче. Читателят би трябвало да си спомня знаменитите Вазови редове за Боримечката и страховитият му глас: „Топчето ще гръмне!”. Всъщност топчето не е българско изобретение, но това няма значение. В Панагюрище имало майстор, на име Никола Бинбашев  посветен и в направата на това страшно оръжие. Лошото било, че турците забранили вноса на олово в българските градове.  Барут се намирал, но гюлета – никакви. Тогава някому хрумнала идеята да се използват топузите на големите „цариградски“ кантари, де що имало такъв кантар топузите му се реквизирали.    „-За какво ли са им топузите?“ – питали любопитните жени.„-Царска работа“ – отговаряли посветените.
Бенковски повел четата си към средногорското село Петрич. И пак песни, пак“Да живей!“,пак сълзи. Изобщо в началото въстанието в панагюрския окръг приличало на опера. Но щом се проляла първата българска кръв, макар и на един петрички селянин сякаш възторгът се изпарил .
„-Мъжо! Мил мъжо? Стопанино… Дали воловце си нямаше, или сюрия овце! За какво беше петимен на къщата си, та отиде да се биеш с турци и черкези? Пусто останало и българско царство… – и пр. нареждаше поменатата жена, на която бяха убили мъжа пред няколко часа.“
– На аскерлика – è туй сега не му е добро – говореха помежду си събравшите се селяни, които трябваше да бъдат трогнати от жалния глас на своята съселянка и от смъртта на довчерашния си другар. – Сега на тая жена защо й е свобода, какво тя ще да се ползва от българско царство!
И това вече е нашенския  реализъм. Нужно е да съществува някаква полза, заради която си струва да се мре. А свободата полза ли е?
Разбира се, първото нападение на отоманския враг не закъсняло, той настъпил  добре въоръжен, настръхнал! Българите , в началото не издържали и търтили да бягат, петвековният страх си казал думата, Тогава Крайчо знаменосеца по нареждане на Бенковски пришпорил коня си и се втурнал главоломно срещу турците, последвали го двадесетина  конници и още толкова пешаци и чудото станало – турците побягнали.  Защото, както пише Захари, в сравнение със софийските шопи средногорци са парижани.

Само че настало време хвърковатата чета да тръгне към Еледжик където се сбирали другите въстанали села, петричани обаче не ги пущали. Не смеели да останат господари сами на себе си. „ Ако вие ни оставите в това лошаво време, когато турците надничат в селото ни от четири места, то ние сме загубени заедно с кокошките“

Трудно било на Бенковски да убеди тия хора, че и другите села се нуждаят от помощ. Но най- накрая неговото слово, воля и убеденост надделяли и селяните пак дошли на себе си, пак се засмяли. Много спорове, много томове са били посветени на ролята на личността в историята, много лозунги, и все пак вижда се, че водачът, предводителят сплотява, обединява, че  успява да превърне хаоса в някакъв ред или в гибел. Така е в природата при всички стадни животни, глутници, при всички онези, които живеят на групи, така е и при хората. Многозначително е, че паролата на въстаниците по желание на  Бенковски била: „Наполеон“ Захари не допуска, че войводата е чел нещичко за императора, но народите често се възхищават от някого, без да имат достатъчно познания за личността и делата му. Те са се възхищавали и от Хитлер, и от Сталин.Плачеха и за цар Борис и за Георги Димитров.

„Преди да заминем обаче от Петрич, ние решихме тайно помежду си, само двама с Бенковски, да направим няколко села насилствено бунтовници; ние решихме да изгорим селата Смолско, Каменица и Раково. Причината, за да направим тая жестокост, бе оплакването на петричени, че жителите от поменатите села твърде начесто оставяли своите позиции и отивали в селата си да нагледват добитъка и хамбарите си с житото, да не би да ги ограбят турците“

Когато за пръв път прочетох тези редове от записките аз се притесних, дори някак си не ми се повярва, че Захари ще се наеме с подобно дело. Той сам го нарича жестоко, но  назоваването не оправдава действието. А въстаниците под негово ръководство са го извършили, селата са пламнали, изпепелени, някъде добитъкът е загинал в огъня, другаде кучетата трябвало да бъдат застреляни. За мен това са едни от най-покъртителните и зловещи страници от „Записките”.
„Целта оправдава средствата, но кое оправдава целта?“ – тия думи на един мъдър човек, винаги ми се изпречват, когато размишлявам над тази историческа главоблъсканица.

Следващото село, което трябвало да бъде изгорено, било Каменица. Там, обаче се оказало, че се намират хора от въстаниците и още местни жители. Напразно подпалвачите се опитали с хитрост да ги отдалечат от селото. Трябвало да им се каже истината в очите. Казали им я.
„- Че и това имаше ли го в сметката – говореха тия нажалено и се споглеждаха един други. – Времето няма да бъде все така топло; утре ще дойде зима, где ще да се приберем с дребните си деца?…

„Ние им разправихме, че имало уж кой да се грижи за всичко това, а те трябвало да слушат само какво им се заповядва; че свободата била по-скъпа от къщите и добитъка и че ако сме оставили селата здрави, щели сме да спомогнем на неприятеля. Празни приказки! Българинът не се лъже. Смърт е за него всякаква свобода, която не е свързана с къща, покъщнина, нива, лози и дърт пелин.“

„Не бях свършил аз още своята убедителна реч, когато един от присъствующмте селяни, човек на 60-годишна възраст, извика със сълзи на очите: „Да бъде!“ Това каза той и изтърси запалената си лула върху покрива на своята собствена къща, гдето, като духна няколко пъти, сухата тръстика пламна опустошително.
– Жертва на бога и на християнията! – прибави той, когато заплющя вече зданието, и за да усили още повече огъня, плисна върху му котела с ракията, която държеше в ръката си и която беше изнесъл нас да черпи!“

Захари Стоянов отделя просторно място за въстаническата крепост на Еледжик. Всъщност – крепост няма, но мястото предразполагало да бъде сборище на въстаналите села, дори и преданието говорело, че над Еледжик имало божа закрила… Самият Бенковски останал доволен от реда, подготовката и сговора,които успели да въдворят въстаниците.  Хората се зарадвали, че войводата удобрява делата им,  пък му дръпнали едно хоро, такова каквото до сега никъде нямало

„За да се потвърди с тържествен акт това наше съгласие и споразумение върху вървежа на общото дело, залюля се пъстро хоро на върха на планината, върху една зелена и росна полянка, покрита с всякакви балкански цветя…Ех, че хоро ли пък беше, дявол да го вземе! Не зная на другите участвующи и присъствующи там как подействува, но колкото за мене, с гордост го изповядвам – благодарих се, считам се и досега за щастлив, че съм бил честит да присъствувам там“.

Според записките на Еледжик имало две хиляди семейства  от въстаналите села. И всички те са си направили жилища от дърво и клони, и завет за докарания добитък. Забележително е, че всяко село си построило отделно селище, и внимание: във всяко селище ясно били разграничени махалите! Въстание, пожарища, смърт, българско царство, но българинът се стреми към разграничение, моето си е мое, твоето си е твое.  Как щяла да бъде разпределена извоюваната свобода – това не се знае.

Четата на Бенковски не се задържала дълго в Еледжик, дошлите сведения от Белово били, че там също има въстаническо движение Взело се решение и този край да бъде посетен. И пак имало ропот от местните бунтовници, те не искали да бъдат изоставени от войводата и отряда му, пак дълги убеждения, но през нощта на 26 срещу 27 април хвърковатата чета се отправила на път. Било мрак, било тъмница, пътищата били прекъснати от самите въстаници и трудно се спазвало направлението. И тогава рукнал неспирен дъжд. Този проклет дъжд, не спрял цяла неделя,и накрая се превърнал в сняг незапомнен по тия места за месец май. На това място в записките проличават съмненията на Захари в божията добронамереност.“ Ако всевишният творец, който гледа отвисоко на дребнавите земания и давания на грешното человечество, е дотолкова капризен,…то ние сме длъжни да се поколебаем в неговото  божествено безпристрастие.“

Сестримо и Белово посрещнали  въодушевено четниците. И може би там за последен път Бенковски се посрещал с всеобщо преклонение. Тъй като Белово било крайна гара на железницата за Одрин там работели много чужденци, сърби, немци, италианци. Те посетили войводата и повели дълъг разговор с него. Мнозина дори искрено пожелали да се присъединят към четата…“ Във време на разговора с тях той надничаше от минута на минута през прозореца да гледа четата, която, както казах, се беше спряла пред дома на поп Михаила. Вижда се работата, че той забележи някоя нередовност между дружината и искаше да каже нещо, но прозорецът се не отваряше. Опъна той един път, опъна два, а прозорец се не отваря. Без никакви предварителни извинения и много-много мисление той си стисна юмрука и прасна стъклото колкото си може, което попада на малки парчета. Пъхна си главата през дупката, изкомандва нещо със строг тон и като се обърна към уплашените гости, които се спогледаха под вежди, почна пак прекъснатия разговор, като че нищо да не се е случвало.“

Важно е да се запомни, че в Белово към четата въодушевено са се  присъединили  Ив. Шутич – далматинец, неговата жена българката Мария наричана още Йонка,  Кръстю Некланович,  Сава Андреевич, Стефо, братът на Кръстя, Георги Некланович, Иван Некланович,все далматинци, че и един германец на име Албрехт  и още други, на които Захари не помни имената .  Добре е, че е запомнил тия наши братя и тяхната солидарност, изобщо човек се смайва на паметта на Захари Стоянов. Вярно е, че той си е водил записки, но въстанието не е заседание на парламента с безмълвните стенографи. Да записваш, докато около тебе свистят куршуми е по-трудно!
Ако човек има воля и сърце да чете следващата глава на Записките  озаглавена „Потъпкванието на въстанието“,не може да не му стане болно и тежко, няма да му се говори дори. Разбира се ,Априлското въстание не е разчитало на истински непосредствен успех, никаква логика не е в състояние да обясни, че няколко хиляди пушки с книжни фишеци и мокър барут могат да сломят една империя. Още повече, че въстанието не било повсеместно, няма ги нито Търново, нито Враца, нито хайдушкия Сливен, няма дори  връзка между окръзите. Плахи надежди, тъжни заблуди, че от нейде ще се появят донските казаци, че през Дунава от Влашко ще ни се притекат на помощ. Че сърби, пък може би и гърци, ще се юрнат да ни подкрепят.Няма нищо такова. Има го Еледжик със прогизналите си от дъжда колиби и грижата как да оцелеят от турската войска, английските пушки и нейните топове . Има пожари до небесата. „Няма гайди,няма хора, няма патриотични песни“ … “Панагюрище гори“ се разнесъл отчаян вик. „Там не е Панагюрище“, опитали се да успокояват …Все едно, станало ясно, че турците вече налитат на селото –  имало панагюрци, сред  четниците на Еледжик и те тръгнали да спасяват бащино огнище. Бенковски събрал четата си и след кратко колебание решил да  я поведе също към Панагюрище…Тогава за пръв път между въстаниците се намерили хора, които искали да го убият от засада. Но, само когато го видели яхнал коня си, магнетичен, величествен, заговорниците недокоснали спусъците…
Турците нахлували вече в Панагюрище, местните въстаници се отбранявали лъвски и унищожили много от вразите , черешовото топче изгърмяло два три пъти и се разцепило на две. И все пак част от жителите  успели да избягат от пожарищата, да се отърват от озверелите башибозуци и поели към горите.

„Така или инак, но панагюрци обезсмъртиха името на своя скромен градец. Тяхното Оборище и градът им трябва да държат първо място в страниците на българската нова история, заедно с пукнатия им на две половини топ. Славно свършиха панагюрци!..“.
„Сбогом, окървавена Тракия! Прощавайте, средногорски долини и върхове! Сбогом, многострадални Батак, Брацигово, свещена Перущица със своя божествен храм „Св. Архангел“ и други още поругани светилища! Поклон отдалеч на вашето пепелище. Лека пръст и вам, смели герои и другари: Кочо Чистеменски, Спас Гинев, Рад Клисарят, Стоян Пъков, Щърбанов и стотина още мъченици, паднали за българската свобода!“

С това скръбно прощаване започват редовете посветени на мъките на оцелелите въстаници и четници, тръгнали да преминават Балкана. А това начинание съвсем не е леко и безопасно.Казвам го от горчив собствен опит. В младостта си тръгнах пеша от Карлово за Троян, преспах на хижа Васил Левски и на сутринта смело поех  към хижа Амбарица. Според упътванията разстоянието се вземало за четири и половина часа, аз ходих осем часа и накрая се озовах пак  в Карлово. Имаше гъста мъгла, нищо не се виждаше на две крачки, излезе вятър, загубих пътеката, загубих си и волното настроение  и след дълго лутане реших да се спусна обратно по южния склон. Извинявам се за това кратко отклонение, но имам представа какви са били патилата на тези изтощени, обезверени хора, последната надеждица, на които била, че отвъд Балкана на север може би, има въстание. В тази глава Захари Стоянов създава незабравима картина на негостоприемната природа, една от най-силните в цялата българска литература,  толкова дъждовна, мрачна, обвита в мъгла, пронизана от суграшица… безнадежна като отчайващото въстание на шепа достойни българи! Без хляб, без подслон цяла неделя. Киселец и букова шума за храна… Ненадейни натъквания на башибозушки засади, жертви и бегълци от четата. И пак предателство, пак страхливи овчари. От непрекъснатите валежи пушките се пълнели с вода, барутът се превръщал в кал. Накрая четата попаднала на един бай Станчо, свестен човек, който им съобщил, че в Тетевен имало 2000 души аскер, че гората е пълна с потери, и най-страшното, че той не е чул някъде на север да има въстание. Това било смъртоносен удар за четата. Никой, никой не се е вдигнал на оръжие освен тракийците. а България, просто ги е предала. На бай Станчо предложили  петдесет меджидии, ако им достави храна и им покаже някое място, където да се укрият. Бай Станчо не искал нито хаира им, нито парите им, молил се да го пуснат.За скривалище той им посочил една канара, в която  имало пещера и си тръгнал. Пуснали го. И след като обсъдили участта си клетите въстаници взели мъчителното решение да се разделят. Далматинците разчитали на австрийските си паспорти и намислили да се предадат на официалните власти. Мария Шутич и мъжа й, тръгнали с  тях. Истинско чудо било, че тази жена понесла целия мъчителен преход, но доказано е, че при определени обстоятелства жените са по-издръжливи от мъжете. Поне доживяват по-дълго. Мария Шутич от Пазарджик! Оцелява, вижда освобождението и умира през 1932 година. Когато тръгва с четата на Бенковски е била едва 17 годишна.

Войводата вече не бил оня мъж от преди десет дни, „Бенковски беше велик, когато беше велика и народната воля. Падна народната воля – трябваше да падне и той“. И заедно със Захари Стоянов, отец Кирил и далматинецът Стефо, който, за зла участ, си бил загубил паспорта. решили да се отправят към Троян. Предполагали, че колкото е по- голяма тяхната група, толкова  по-лесно ще бъде открита от турците. Раздялата с останалите четници била непоносима, сълзи, прегръдки, хълцане…Неколцина момчета от Калугерово и Мухово изобщо не се съгласили с раздялата и тръгнали подир четиримата. Искаме да умрем с вас! Никакви увещания, никакви уверения не ги спирали. Спрели ги само насочените  пушки на досегашните им братя.“ Войводо! Дядо попе! Недейте ни оставя в това пусто усое! – викаха тия подиря ни с болезнено отчаяние. – Защо ни излъгахте да си изгорим селата, а сега бягате от нас!.“

За мен този епизод е един от най-сърцераздирателните в Записките и ме стиска за гърлото. „Ужас и нищо повече!“

Пещерата, в която се укрили четиримата, била тясна, неудобна, а мисълта, че бай Станчо може да е шпионин, съгледвач на турците непрекъснато ги глождела. Този път те се излъгали. Горкият бай Станчо – турците го хванали и заставили да ги води там където са комитите. За да не стане предател, бай Станчо се хвърлил в река Вит. По онова време българските реки са били дълбоки и пълноводни!

Четиримата обаче не се задържали в пещерата. Страхът ги прогонил отново в балкана, намерило се едно козарче, което ги упътило към едни говедарски колиби, всред говедарите, пък се намерил един бай Нею, който се съгласил да ги преведе на сигурно място при сигурен човек. И така се стигнало до 8 май – този зловещ ден, когато планината се събудила цялата в сняг – сякаш и природата заговорничела с турците. Бай Нею се оказал опитен водач, обяснявал, как да си заличават следите, как да газят в ледено студените потоци, за да не остават стъпките си по снежната покривка. Превеждал ги по страховити места и все пак успял да ги отведе до колибите, където се намирал неговия човек. Въстаниците го попитали какво възнаграждение иска за водачеството, за това, че е рискувал живота си, като помага на комити. Бай Нею отговорил да му дадат пари, за да си купи нови цървули, защото тези които носел се изпокъсали.

Неговият човек се наричал Вълю Стоилов Мечката, родом от тетевенските колиби… Че са попаднали на предател, четиримата не вярвали или по-точно не искали да вярват. Бай Вълю бил роден артист  и предателството си иска своето дарование.  Но да вървим
Нещастните бунтовници настоявали бай Вълю да ги преведе през планината в Троян, той  не се съгласявал, нещо се бавил, нещо усуквал, най-накрая е обещал, че ще ги отведе при зетя си, тук съвсем наблизо, а онзи вече ще ги проводи където искат. Между другото, хитрецът започнал да предлага на бунтовниците да се преоблекат в обикновени селски дрехи, ту да си оставят оръжието, той да го пази, ту… изобщо поведението му описано от Захари било доста подозрително, но четиримата мъже хем го усещали, хем отбягвали да го споделят помежду си.

Дошъл 11 май 1976 година денят на св.св. Кирил и Методий.Още рано сутринта отец Кирил, отслужил славословие към светите братя, а останалите трима бунтовници със свалени калпаци и преклонени глави слушали молитвата. Имало е време, когато българите са отправяли чистосърдечни, искрени молби към небето .

На другия ден тетевенският говедар представил цяла възторжена драма пред групата.. Съобщил че турците неочаквано са напуснали градчето, защото сърбите били  нападнали от Запад с голяма войска и дванадесет байряка и  от по-високите върхове се чували техните топове. Нашите клети наивници повярвали, че все пак делото им не е било напусто, че хилядите жертви не са били напразно и всички радостно тръгнали на заколение. Запътили се те към Костина, но по едно време дядо Вълю се поспрял:
„- Е, сега дойде ред да му чуеме името… – каза той почти безсъзнателно, като с половин уста.“
–  Какво име?  –  попитахме ние.
– Санким, какво ще да ми платите за труда – повтори  старецът още по-засечено.
– Ризите ни от гърба, дядо Въльо, ако поискаш и тях сме готови да ти дадем – отговори Бенковски,
– Аз зная, но рекох да ви напомня.

И никой не обърнал достатъчно внимание, че „мостенцето“ над реката било току що положено от две наскоро отсечени букови трупи. Засадата била на десния бряг по течението на реката. Дядо Вълю поспрял за да могат Бенковски и тримата му другари да се посъберат, следващия миг той се хвърлил по очи и запълзял, а пусията открила огън. Бенковски и отец Кирил били улучени на място, Захари не видял, каква е била съдбата на Стефо, побягнал и в страха си престанал да съобразява каквото и да било. Воден само от инстинкти, той съумял да се покатери на един голям бук и да се прикрие в неговите клонаци…
***
Десет години по-късно!
Дядо Вълю е жив. Общината в Тетевен дори му е дала службица. Захари Стоянов знае всичко това и  пристига в Тетевен, за да види с очите си предателя. На 10 септември 1886 година срещата се осъществява. Присъстват и група приятели на Захари Стоянов от града. Изминалите години не били променили Дядо Вълю, само главата му била вече побеляла. Започнали да го разпитват за миналото, като уговорката била по никакъв начин да не се подсказва, че гостите му знаели вече всичко. Дали още от самото начало хитрецът  се е досетил, че пъстървата която наловил не е истинският повод за посещението, не може да се каже.Най-вероятно между хората, той действително не е разпознал някогашния комита. За това когато го разпитвали за убийството на Бенковски, старият дявол започнал да лъже на поразия, като за всички събития обвинил дядо Нею. Най-накрая му открили, кой е непознатият гост от София. Дядо Вълю навярно е очаквал да го съсекат на място, но това за чест на Захари Стоянов не се случило. Той е бил вече достатъчно мъдър, за да знае, че прошката е по-велика от всяка мъст.
„На един от тия букове написахме датата на събитието и неговия герой. Решихме да поставим кръст на насрещния бряг, който да се вижда от пътя. Сам дядо Вълю се натовари с тая работа. Хвърли си абата, поплю си на ръцете, прекръсти се и с голяма ревност и сърце почна да работи. Никой му не казваше зла дума, захвана малко по малко да дохожда на себе си и да се уверява, че нищо зло няма да му направим. Когато побихме вече кръста, дядо Вълю се отстъпи настрана и почна да струва поклони до земя.
– Помоли се на Георгя, да те прости! – каза му Генов.( един от приятелите на Захари)
– Георги, прости ме, чедо! Съгреших! Моли се богу за моята черна душа – говореше той и следваше да целува кръста и прави поклони.
Подир всичко това старецът стъпи вече съвсем на друга почва. Той не трепереше и не се боеше вече, като че да бе излязъл сам Георги от гроба и му казал, че го прощава.“

„Че Нею отпосле е станал предател на българските бунтовници, това го знае цяла околия. Волно или неволно, той предавал всичките скитници от различни чети и въстания, които са изпадали на неговата кошара. Той е предал и Савата Младенов, един от четата на Хр. Ботев и другар на В. Левски… За тия свои заслуги на Отоманската империя Нею бил награден с нишан „Меджидие“. Но докато дойде нишанът и излезе ферманът, българските патриоти прибързали. Нощно време тия похлопали на Неговата врата, като го помолили да отвори, защото са изгубени пътници. Нечистият Нею може би да си е въобразявал вече, че пак има келепир, когато непознатите извадили своите скрити брадви и го насекли пред къщата му на парчета. „
***
Захари Стоянов оцелял под закрилата на вековния бук и започнала неговата Старопланинска одисея. През тия дни и нощи, когато  се мъкнел из Балкана, стремейки се да приближи към Троян, той на няколко пъти съжалявал, че куршумите, които поразили Бенковски и отец Кирил не са улучили и него. Глад, студ, предатели българи и башибузушки чети, такова било пътешествието. Накрая го хванали и то в колибата на единствения говедар, който се съгласил да го нахрани. Не посмели да го убият на място, повели го към някакво село, там комитата попаднал на двама турци от началството, и представете си, те го нагостили, дали му тютюнец и се започнал разпит, в който бъдещият голям писател дал пълен ход на въображението си, измислял, съчинявал, казал, че в Тракия, подплашени от башибозуците и черкезите, два милиона момичета се хвърлили в Марица!
Язък! – въздъхнали събеседниците му.
На другия ден оковали Захари, пробили калпака му, надянали в отвръстието китка свежи цветя и го подкарали към Троян.По пътя поискали да пее комитска песен и той пял. Горкият Захари Стоянов.

В Троян нямало същински затвор. Използвали са една обикновена изба, на пода скъсана рогозка и камъни вместо възглавница. През малкото прозорче заничали минаващите башибозуци и издевателствали над затвореният комита. Обяснявали, как ще бъде заклан, кой ще го коли, какво ще правят с главата му. Бинбашията пък имал доброто желание малкият му син да заколи комитата, и това да му бъде сефте. И въпреки всички тези закани Захари Стоянов има силата да твърди: „безпристрастието  го изисква обаче да забележа, че и измежду тия свирепи хора се намираха человеколюбиви души, които се съжаляваха върху ми“.
Първият тежък разпит се провел през нощта, след като турците открили следи от барут по джобовете на дрехите на Джендо. Той повтарял своята  версия, турците пък повтаряли, че лъже. Докато накрая го подложили на жесток, свиреп побой, дори се опитали да го горят с нажежен дилаф. Само намесата на ходжата и мюдюрина, които били по-кротки люде, го спасила. Не съвсем, разбира се, защото независимо от всичко Хасан ага се наканил да му отреже главата и го повели към река Осъм, където заканата трябвала да се приведе в изпълнение! И този път, когато Джендо вече бил на колене, със сведена глава, ходжата успял да склони главореза, да отложи намеренията си. Имало нещо многозначително в поведението на турците „Тия са жестоки, свирепи кръвопийци, но никой няма си изкриви устата да ги нарича подли!“ – пише Захари. Когато не те бият, не ти дават и да ядеш. Държат те гладен. Но когато те бият – винаги след това ти дават хляб. Същият Хасан ага, след като сторил хатъра на ходжата, минавал край прозорчето на „затвора“ и предлагал на Джендо от своя тютюн! По това време в деветнайсти век пушенето се смятало за жизнена необходимост.

Неочаквано в Троян се появил  някакъв военен, когото наричали командир паша, всички се юрнали да го посрещат и обслужват, а Захари Стоянов трябвало да бъде отведен в Ловеч, където имало истински затвор и управници с много по-голяма тежест. Повели го четирима башибозуци, които, слава богу, излезли свестни хора, особено началникът им.По шосето той сам помогнал на комитата да си върже цървулите – от ходенето по калпавия път те се изхлузили от стъпалата му и се развявали „като ветрило“ около босите му нозе.  Към Ловеч, вече  цяло шествие съпровождало окования бунтовник. Че дори циганска музика оглавила колоната. Рояк турчета търчали покрай бедния Захари удряли го с юмручетата си и викали: „Ще го бесят, ще го бесят!“ Радост голяма!…
Моля, читателите, ако има такива, да ме извинят, че може би пропускам да отбележа важни събития, но случките и преживените истории в тази книга са толкова многобройни, че и при най-добро желание е невъзможно да се докоснат, камо ли да се тълкуват и обсъждат.

По това време в ловешкия затвор попаднали и Тодор Каблешков и Найден поп Стоянов от Копривщица. Тримата бунтовници се оказали в едно помещение, но трябвало да крият връзката си пред останалите затворници – турци. Каблешков използвал неочакван похват за да предаде информация, той запял! Запял „Марсилиезата“ на френски, но подменил изцяло думите, така Захари научил за гибелта на Панайот Волов и за развитието на нещата в   Копривщица… Съдбата на двамата копривщенци била печална. От Ловеч ги препратили към Търново, от където трябвало да бъдат изпратени на съд в Пловдив. По пътя раненият Найден Стоянов се разболял тежко и починал. Близо до Габрово керванът се спрял да нощува, Каблешков  успял да измъкне от стражата пистолет и се застрелял… Архиерейският наместник измолил от Селями паша да предадат тялото, за да бъде погребано по християнски. Турчинът изненадващо склонил. И наистина жителите на Габрово му устроили грандиозно погребение. Изобщо ние сме силни по погребенията, само паметта за покойниците ни е слаба.

В Ловешкият затвор се състояла и друга трогателна и тъжна среща. Докарали оковани трима ботеви четници.  Двама от тях  Обретенов и Сава Пенев Захари познавал много добре. С Никола Обретенов те делели три години едно легло. Новодошлите не дали вид, че се знаят с Джендо. Турците изправили четиримата лице в лице, но четниците убедено заявили, че никога не са виждали този човек. И за капак в затвора се разнесла обичната народна песен на Христо Ботев. „Провикна са, провикна са, мома бошнакиня“ Пеели тримата Ботеви четници.Неочаквано викнал и запял и Захари Стоянов. Като си помисли човек, колко български песни се загубиха сякаш завинаги в прахоляците на миналото, ще се намери ли някой истински  благодетел да ги възкреси или още една духовна ценност завинаги ще бъде унищожена.
Престоят на въстаниците в Ловеч бил сравнително кратък – „Гответе се за път !“ било нареждането. Къде, за какво? – никакви обяснения.  Последвало ново старателно оковаване , което отнело много време на заптиите. И най-накрая под силна охрана групата тръгнала. Гадаели пътя – възможностите били две – бесилка или заточение. Спрели в Севлиево. В тамошния затвор имало много други въстаници от градчето и околностите. Турците излъгали две момчета, че ще ги пращат на заточение, но ги обесили. Те използвали тая тактика само заради собственото си спокойствие, не желаели да предизвикат смут нито в затвора, нито в града.

Следващото място било Велико Търново. Там всички знаели Сава Пенев и той доста си изпатил от отмъстително настроени турци, пък и българи. Още с пристигането на групата в затвора извикали Ботевия четник  и го отделили от другарите му. Всички били убедени, че бесилката му  била готова. Но, както често се случва, дотърчава пратеник, който от далеко се провикнал: „Дай бакшиш, дай бакшиш!“ и известил, че от Цариград дошъл хабер: смъртната присъда се заменя с доживотна каторга. Савата дал на вестителя пет бели меджидии – на толкова оценил милостта на султана, благодарение на нея видял жадуваната свобода, участвал в Сръбско-българската война, оженил се, и му се народили куп деца. Отделен е въпросът, когато срещнал свободата, дали я е познал, или се е припознал.

А Захари го помъкнали към Елена, град който той по-навик обича да ругае заедно с Котел. Допускам, че с тези си безапелационни присъди Джендо прекалява. Съществува цял поменик от имена на забележителни личности, чието родословие започва и от Елена и от Котел, но всеки има право на пристрастие.  Главната причина за  ненавистта според Захария  била нежеланието на жителите на тези два града да се освобождават. Дори по време на освободителната война руските солдати недоволствали от гостоприемството, а еленчани се оплаквали, че „при турците си живели по-добре!“. Тези думи да ви напомнят нещо, любезни читателю?

И идва ред на Сливен. Пак затвор, пак полис –тази дума използвана често при описанията на затворите от Захари Стоянов означава малко тясно помещение, с други думи – карцер. В него  заключвали по-опасните престъпници или направо тези, които ги очаква смъртна присъда. Взимали се мерки в „полиса“ да не попадне никакъв предмет, никакво средство, с което затворникът  да сложи край на живота си. И пак разпити при юзбашията, пак очна ставка с човек от Медвен, който отначало казал, че не е виждал такъв съселянин, но след това си припомнил и съобщил на Захари, че майка му е на смъртно легло. В края на краищата и в Сливен съдбата на пленника не била решена. Препратили го към Ени Заара.(Нова Загора) и от там вече с влак към Пловдив.

Пловдивският затвор бил препълнен с арестувани. Няколко стотин души, може би. Захари се боял да не би да го разпознаят, но той бил толкова издрипял, прашен, черен, че наистина го взели за циганин. Тези пък, които се досещали, кой може да бъде този пришелец, се бояли да не би той да ги познае и неволно да ги издаде. И тук се срещнали стари познайници. Доктор Васил Соколски, когото очаквала смъртна присъда.

-Моята работа е най-чиста Тия дни ще ме пребесят надве-натри! – И докато говорел тия думи, краката на доктора потропвали ръченица!.

„По едно време в затвора нахълтаха няколко заптии,  като водеха със себе си множество дюлгери със зимбили (торби) на гърба и циганки с котли и четки в ръцете. Закипя бърза работа по всичките кауши,  задрънкаха котли и чебури, от които изобилно се изливаше водата по дъските във всеки кауш; писнаха дюлгерските сечива — триони, тесли и рендета, — стени се пробиваха за нови прозорци, а вехтите се поправяха; нови метли и рогозки се внасяха, а старите се изхвърляха навън“ Цялата тази олелия била, защото към Пловдив се задавала някаква европейска комисия за оглед на затворите и среща с  задържаните бунтовници.Васил Соколски, клетият, се надявал, че европейците ще се застъпят и за него, молил ги, те дори давали вид, че взимат работата присърце…Напразно!  Скоро след като комисията си заминала по живо по здраво, докторът бил обесен.

Има три селища в България, чието споменаване буди съмнение в основните човешки добродетели. Те са Перущица, Брацигово и Батак. И не става дума за избиването на жени, деца и старци. Историята е пълна с подобни масови убийства. Става дума за насладата, опиянението, с които човек се нахвърля върху ближния си.Пробожда го, съсича го, отрязва му главата, изтърбушва го, разбива му черепа и нанизва на щик пеленачетата. Хищниците убиват, за да се нахранят, човекът убива за да убива. Убийството заради самото убийство!
Захари Стоянов няма преки впечатления от събитията в трите села. Той възпроизвежда думите на оцелелите свидетели, величае саможертвата на Кочо Честименски и Спас Бонев, оправдава детеубийството и самоубийството, когато трябва да се брани честта и вярата. Но какво прави в същото това време Съдникът, всесправедливият. Затваря си очите, затуля си ушите, не иска да знае какво чинят неговите създания. И идва гениалният стих на Иван Вазов:      А господ  през свода всред гъстия дим,
Гледаше на всичко тих, невъзмутим.

Няма го вече Захари Стоянов, няма и подобни нему и никой не знае, дали ще се появят или ще си останем сираци.

„Записки по българските въстания” тук