Людмила ЕЛЕНКОВА
Аз съм съзнателното пионерче от онази 1984г. разплакано за Белият Бим – кученце, чиято съдба трогна не едно съветско другарче още по-назад във времето. Моят читателски нюх го откри година преди перестройката; дори не бих посмяла да попитам някой възрастен тогава – защо ми даваш книга? Днес държейки четвъртото й издание за България, с марката на „Лабиринт”, изпитвам странно чувство за дежавю. Мога да го нарека носталгия, понеже знам, че книгите израстват с хората. Смисълът им се променя, натоварват се с очаквания. И ако попаднат на добър стопанин, преминават гордо като белия сетер Бим от ръка на ръка, от един живот в друг.
Макар предназначен за млада аудитория, този роман не търси наивно внушение с възпитателен ефект, по му приляга да бъде четен като История за отредената съдба. На някакъв белязан и непримирим елемент, било то нация, човек, или животно. Най-големият страх – да се наложи да останеш сам, понякога изгражда най-силният характер. Затова Гавриил Троеполски е побрал в осиротялото куче целият руски генотип, познат му от древността до соцвреме. Добродушие и вярност, способност за саможертва, приспособимост в тежки ситуации, тихо страдалчество или ръмжене срещу всяка власт… нима не напомнят човешки реакции, ту на стар дворянин, ту на модерен дисидент.
Ако споменът е ярък и някогашните пионерчета сте вече помъдрели родители, разкажете на децата си една приказка от своето детство. За „Белият Бим, черното ухо”, който ще бъде приятел завинаги.
„Белият Бим, черното ухо” тук