Лира Литературно-рекламна Агенция
Романът „Възвишение“ на Милен Русков за белетристика взе Националната литературна награда „Елиас Канети“ за 2013 г., съобщи ruseinfo.net. „Завръщане във Витенберг“ на писателя Георги Тенев и режисьора Иван Добчев, постановка на театрална работилница „Сфумато“, е носител на приза за драматургия. Победителите бяха наградени тази вечер в Русе в зала „Европа” на Доходното здание. Те получиха статуетки на Мая Кубратова, дипломи и парични награди.
За участие в Националния литературен конкурс „Елиас Канети” 2013 постъпиха 34 белетристични творби и 5 пиеси. До финала стигнаха:
Раздел „Белетристика”
Милен Русков – „Възвишение“
Георги Господинов – „Физика на тъгата“
Алек Попов – „Сестри Палавееви“
Борис Минков – „Презапис или другият куфар в Берлин“
Евгени Черепов- „Добавено лято”
Мария Станкова – „Сузана и зяпачите“
Евелина Ламбрева Йекер – „Обядът на семейството Щум“
Златко Енев – „Реквием за никого“
Раздел „Драматургия“
1. Георги Тенев/Иван Добчев – „Завръщане във Витенберг“
2. Стефан Цанев – „Духът на поета“
Журито, което определи победителя, беше в състав: председател – проф. Милена Кирова и членове: Ангел Игов – литературен критик; Румяна Николова – театрален критик; Константин Илиев – писател, носител на „Елиас Канети” 2005, проф. Пенка Ангелова, Владислав Атанасов, доц. Руси Русев.
Наградата „Елиас Канети” е учредена през 2005 г. по повод 100-годишнината на родения в Русе носител на Нобелова награда за литература. Връчва се в навечерието на 1 ноември – Деня на народните будители.
Досегашните носители на награда:
2005: Константин Илиев – за романа „Поражението”
2007: Алек Попов – за романа „Черната кутия”
2009: Ивайла Александрова – за романа „Горещо червено”,
2011: Галин Никифоров – за романа „Къщата на клоуните”
„ВЪЗВИШЕНИЕ” – ЕДИН ТЕКСТ-ЕПИЗОД ОТ БЪЛГАРОФОБСКАТА СТРАТЕГИЯ
„Възвишение” – един текст, определян като роман, е пореден проект на неолибералите у нас.
Проектът бе разигран по всички правила на манипулаторското изкуство – възторжена истерия организирана във всички, подопечни медии. И забележете – нито едно несъгласие.
Посочете ми друг подобен случай в историята на литературния живот у нас, пък и по света. Няма. Защото е невъзможно да има.
И така – оказа се, според организираната бутафория, че съвременната българска литература се е сдобила с шедьовър.
Доказателства за този факт не се прилагаха – най-често, като аргумент, се сочеше езика на текста.
В езика на този текст – „Възвишение”, наистина има специфика. Нека се опитаме да разберем каква е тя.
„Ой та, Бабо Марто, да ти иба майката и на тебе!” – ето само един пример за езиковата уникалност на текста „Възвишение”, определян самодоволно (и самоунищожително!) като роман.
Склонността на българина към псувните е забелязана и анализирана още от Найден Шейтанов (1890-1970 г.), който, впрочем, си служи с изумително самобитен език, заслужаващ си да бъде изследван. Разбира се това няма да се случи, тъй като Найден Шейтанов е българофил, а тази немногочислена група интелектуалци днес, а и вчера, се ненавижда…
Но нека продължим да се вглеждаме в езика на текста, определян непонятно защо като роман. Героят възкликва:
„Ибах ти и вятър, няма зарад теб да бързам! Не ще ма смутиш”.
Да, още Найден Шейтанов ни бе казал, че българинът е в състояние да напсува и шипката, на която се е закачил, или го е боднала. Сторил го е преди повече от половин век.
А сега авторът на текста преоткрива тази черта на нявгашните българи, предизвикваща весел смях и тъжна ирония.
В езика на текста „Възвишение” има смесване на времеви пластове, което би било разбираемо, ако бе съзнателно търсено, а в случая то се дължи на непознаване спецификата на епохата. Как героят – представен като дете на епохата на Възраждането ще разсъждава по следния начин:
„Ти характер може да имаш чак началник като станеш, а иначе не може. А началници са малко. Затуй е характерът рядкост”.
По този начин се разсъждаваше в следосвобожденска България.
Тази болезнен-патологична склонност на героя в текста „Възвишение” да употребява изрази, включващи глагола за сексуална активност е неотменима, фундаментална част от неолибералната философия за литературата. И новото, което текстът предлага са възможностите за такава употреба, като тази например:
„(…)един бряст грамаден, кой е, казват, от ибам ти века там набучен”.
На езиково равнище текстът е изпълнен със смехотворни факти, на които би завидял и графомана – титан Семков, като това изречение, например:
„Широта въображения никаква няма в него”.
Безспорно такъв ред на мисли са съществували и през нашето, святото ни Възраждане, но не изразявани по този, меко казано, абсурден словесен начин… Но за неолиберализма в литературния ни живот граници няма…
По отношение на псувните текстът би могъл да служи като паметник на пошлостта, защото авторът му се опитва да се възвиси и даже да философства –
„Време не прощава, сичко подибава”.
Сравнете този израз с мисълта на Левски за времето и ще си дадете по-ясна сметка какво точно се цели с текста „Възвишение” на Милен Русков…
Авторът се опитва да ни показва и многоетажни псувни:
„(…) д ‘ ти иба майката българска старческа”
Безспорно такъв тип псувачи- виртуози съществуваха някога, дали по време на Възраждането ги е имало, не ми е известно, но този език да славословиш като постижение в текста е, меко казано, невъзпитано. Възраждането остана в родната ни история не с псувните си, а с героите си – революционери и книжовници, черковници…
Езикът в текста „Възвишение” не само изобилства с псувачески ентусиазъм, но и на места демонстрира грубото му непознаване от страна на автора, четете и се любувайте:
„(…)дойде един селянин от планинските колиби, комитетски человек и той, и донесе четири коня на кои ще ся натовари хазната (…)”.
Е? Какъв е бил този селянин-исполин, та е носил четири коня? В джоба на абата си ли ги е носил, или под мишница? Коне не се носят, а се водят, правило за изразяване с което се запознават учениците в първи клас.
Само най-упоритите читатели няма да захвърлят текста след първите страници и ще се озоват на стр.164 в която ще прочетат:
„ Ибах та! Мисли малко!
Българе, българе… Как съм ся аз озовал сред вазе? Туй ми е най-голямата грешка в живота.”
Следват ругатни спрямо българите, че са „неразбрано племе”.
Как актуално звучи, нали?
Кой надзирател днес, от европейския концлагер, именуван за прикритие Европейски съюз, в който бяхме натикани, не е твърдял същото?
Но авторът отдава почит и над традиционните за нас, православния народ, ценности, ето как:
„Народний певец си е мамата ебал. От нищо нещо прави.”
Авторът на текста „Възвишение” постига и сияйни философски висини, изразяващи се в твърдения като следното:
„Българската работа е: малко турска, малко немска, малко руска”.
Сега разбрахте ли, че ние, българите, нищо си нямаме – всичко е смес карашик, привнесено, от благородните ни учители – турци, немци и руснаци….
За да се стигне до възвишението (на мен ми се струва падението, дружно – и на автор, на героя му) изразено неолиберално патетично:
„Българин да си зла съдба. Туй сякаш не е име на народ, а болест някоя”.
Българофобията на автора пронизва целия текст за да се възвиси ето така:
„ (…) сичко българско е такова! Умряла работа! Сичкото е сбъркано в тая България – и мостовете, и реките, и полята, и сичко! Зафанали къща – построили курник! После сложили там коня!”
Разбира се, преди да изрази прозрението за същността на българите героят е изразил в присъщия си стил отношението си и към една река, ето така:
„ Мамка й да иба и река Осъм!- извиках аз и се изплюх от тоз ибан мост в пустата река”.
Боже, толкоз жертви на българския сексуален екстремизъм – река Осъм поругана, моста над нея също…
За езиковите нелепости в текста „Възвишение” може да се пише дълго и това би бил истинският роман – роман за българофобията и за нейния идеологически носител – неолиберализма.
Мнозина наивно си мислеха, че след българофобския проект „Батак” опитите да се дискредитира българското Възраждане, ако не спрат, поне ще намалят. Но ето че сме свидетели на нов опит за покушение върху миналото ни. Опитът с текста „Възвишение” е от същия поредък, но този път реализиран чрез възможностите на словото.
Ако се опитаме да определим има ли художествени достойнства този текст длъжни сме да признаем – не, няма. Безуспешен опит за проза. Това е поръчков, агитационен идеологически треторазреден продукт .
Епизод от големия кръстоносен поход на неолибералната идеология у нас.
Стоян ВЪЛЕВ