Алис Мънро: Четенето беше моят живот, докато навърших 30 години

11.10.2013 Интервюта

Алис Мънро е тазгодишната носителка на Нобеловата награда за литература. 82-годишната писателка стана едва 13-та жена в историята, която получава това признание. Мънро е и първата канадка, спечелила отличието. Шведската академия я определи като „майстор на съвременния кратък разказ”. За Си Би Си тя споделя, че винаги е гледала на шансовете си да спечели Нобелова награда като на „една от онези мечти, които могат да се сбъднат, но вероятно няма”. Представяме ви интервю с Мънро, дадено за theparisreview.org преди Шведската академия да обяви решението си за Нобеловата награда и преди самата писателка да обяви, че слага край на писането.
––––––––––––

Разказите в първия ви сборник „Dance of the Happy Shades” резонират много силно с района в Онтарио, в който сте израстнали. На какъв етап от живота ви бяха написани те?
– Писах ги в продължение на 15 години. Първата история е „The Day of the Butterfly”. Тогава съм била на около 21. Добре си спомням и как писах „Thanks for the Ride” – тогава първото ми бебе лежеше до мен в люлката. Следващите – „Dance of the Happy Shades”, „The Peace of Utrecht”, „Images” и т.н., вече бях навършила 30 години, когато ги писах.

Препрочитате ли ги?
– В тази колекция има ранно произведение, „The Shining Houses”. Написах го когато бях на около 22 години. Веднъж преди 2-3 години ми се наложи да го прочета на събитие, организирано от „Tamarack Review”. Беше много трудно. Защото постоянно подсъзнателно редактирах. Често ми се случва, когато чета по-ранните си материали, да виждам как съм писала тогава и да осъзнавам, че сега не бих писала по същия начин.

Доколко разчитате на своите редактори?
– С „The New Yorker” беше първия ми сблъсък със сериозното редактиране. Преди това само съм се възползвала от някои предложения. С редактора трябва да имам съгласие за това, което се случва с разказите. Трябва да има остър поглед за нещата, които могат да ме заблуждават. Чип Макграт от „The New Yorker” е първия ми редактор, той беше много добър. Бях изненадана от това, че вижда нещата със същата дълбочина, с която и аз, относно това, което правя. В повечето случаи не ме караше да правя нищо, но понякога ме затрупваше с работа. Един разказ, „The Turkey Season”, ми се наложи на пренапиша отново. Никога не ме подтикваше да правя неща, които не искам. Разбирахме се добре.

Винаги ли сте писали?
– От 7 или 8 клас.

Бяхте ли сериозен писател, когато отидохте в колеж?
– Да. Не можех да бъда друго, защото нямах пари. Знаех, че ще бъда в университет само 2 години, защото стипендиите тогава ги даваха за 2 години. Беше като ваканция, невероятен период от живота ми. Вършех всичко вкъщи, а времето в университета беше единственото, в което не вършех домакинска работа.

Веднага ли след тези 2 години се омъжихте?
– Веднага след втората година. Бях на 20. Отидохме във Ванкувър. Това беше най-важното, свързано с брака. Това огромно приключение, преместването. Бяхме само на 20 и 22. Установихме се и започнахме да водим живот, може да се каже като част от средната класа. Искахме да имаме къща и дете и го постигнахме. Родих за първи път на 21.

И писахте през цялото време?
– Ужасно много, докато бях бременна. Мислех, че след това няма да имам време. Винаги по време на бременност исках да успея да постигна нещо голямо преди да се роди бебето. В нито един от случаите не успях.

Някога имали ли сте специално време за писане тогава?
– Когато децата ми бяха малки – веднага след като заминеха за училище. Тогава работих здраво. Със съпруга ми бяхме собственици на книжарница. До 12 на обяд оставах вкъщи, за да пиша и да върша домакинска работа. Впоследствие, когато не ходех до обекта всеки ден, продължавах, докато всички се приберат за обяд. След като излизаха обратно, продължавах до към 14,30 ч. После пиех кафе и довършвах домакинската работа преди късния следобед.

Когато пишете разказ, винаги ли знаете сюжета предварително?
– Не изцяло. Всяка история, която има потенциал да бъде добра, търпи промени в процеса на работа. Обикновено имам един период на опознаване с историята. Може да не я харесвам в началото, а впоследствие да се запаля по нея. Когато нямам определено време, в което да пиша, разказа се развива в главата ми. Тогава, когато седна да пиша, вече повече неща са ясни. Вече често си пиша бележки за различни разкази.

Вашето творчество е поставено в контекст на малки райони.Те кореспондират по-добре с вас или просто получавате повече идеи от малкия град?
– Когато живееш в малък град, чуваш много видове случки за различни хора. В големия град контактуваш само с познатите си. А когато си жена, често слушаш какво разправят приятелките ти. В големия град трябва да се информирам само от вестника. Така не мога да напипам ритъма.

Трябва ли младият артист да е коравосърдечен, за да успее да се пребори с трудностите?
– По-зле е, ако си жена. Винаги съм искала да се занимавам повече с децата си, но често пишех и не ми оставаше време. Децата усещат тези неща и ги запомнят. Имаше случай, в който с едната ръка пишех на пишещата машина, а с другата си играех с дъщеря ми. Тя не го приемаше добре, защото предполагаше, че не е най-важното нещо за мен. След като децата ми пораснаха и аз започнах да пиша по-малко, те започнаха да ми липсват повече. Все ми се иска да имаме повече семейни вечери.

Означават ли нещо за вас ревютата? Научавате ли нещо от тях?
– И да, и не. Не можеш да научиш много от едно ревю, но то може да те нарани. Има някакво чувство за публично унижение след критично ревю. Макар тези неща да не означават много за мен, определено предпочитам да ми ръкопляскат, отколкото да ме освиркват на сцената.

Вие сте били голям читател, особено като по-млада. Кои автори са ви повлияли?
– Четенето беше моят живот, докато навърших 30 години. На практика живеех в книги. Най-вече американски автори от южните щати. Те пишеха за селскостопански райони, работливи хора, живот, който познавам добре. Това, което тогава не забелязвах, е че харесвам почти само жени. Никога не съм харесвала Фокнър. Четях Юдора Уелти, Фланъри О’Конър, Катрин Ан Портър, Карсън Маккълърс.

Що се отнася до вашата увереност, какво се промени през годините?
– В писането винаги съм имала голяма увереност, като в същото време постоянно се притеснявах, че тази увереност е неуместна. Май увереността идваше от факта, че бях тъпа. Не осъзнавах, че жените не са готови да пишат толкова бързо, колкото мъжете. Същото се отнася и за хората от по-ниската класа. Но ако пишеш в град, в който почти никой не чете, някак си е естествено си мислиш, че имаш рядка дарба.

Как протича писателският ви ден сега?
– Пиша всяка сутрин, 7 дни в седмицата. Започвам в 8 и пиша до към 11. След това се занимавам с други неща. Освен, ако не пиша финален вариант или нещо друго, върху което ми се налага да работя повече.Тогава пиша цял ден с кратки почивки.

Винаги ли се придържате към това разписание, дори когато има някакво събитие, на което трябва да отидете?
– Имам си норма. Ако трябва да ходя някъде, гледам да я преизпълня предварително. Но го правя принудително, ужасно е. Никога обаче не изоставам много. Това е от старостта. На човек започват да му се струват много тежки такива малки неща. Също си имам норма и за това колко ходя всеки ден и ако не я изпълня не се чувствам добре.

(Със съкращения)

Свързани заглавия

Алис Мънро получи Нобелова награда за литература

Алис Мънро: Това, за което остана време, е да гледам през прозореца

Алис Мънро няма да пише повече