Митичният българист

04.10.2013 Автори

Митичният българист, както някои германски медии наричаха Норберт Рандов, почина на 1 октомври. От 1952 г. до края на дните му той е неразривно свързан с България. Превеждал е Паисий и Софроний Врачански, превеждал е Марияна Фъркова и Георги Господинов. Деян Енев настоява за изграждането на внушителен паметник в знак на уважение на титаничните му усилия да представи на сънародниците си българската литература и култура. В интервю с автора на „Господи помилуй“ Рандов споделя:

“Винаги съм бил движен от една концепция: най-важните произведения в българската литература да могат да се четат и от германците. Чувствах се като литературен конквистадор. Исках най-хубавите постижения на българската култура да станат притежание на германската култура. Ще спомена важни старобългарски произведения като “Житието на св. св. Кирил и Методий”, делото на книжовници като Климент Охридски, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, а от по-новата литература – Иван Вазов, Алеко Константинов, Пейо Яворов, Атанас Далчев, Александър Геров до Ивайло Петров и др.”

Предлагаме ви откъс от статията на Мирела Иванова „В памет на един човек, съдбовно обвързан с България”, публикуван от „Дойче веле”.

„Когато пристигнал в София и видял непредставимия днес ред и измитите улици на столицата, той се влюбил окончателно. Бъдещият преводач, учен и издател попада на квартира в дома на известната интелектуалка Жана Николова. Изумителният свят на тази жена, зачеркната от народната власт, превзема духа му. През 1954 година Норберт присъства на откриването на Яворовия музей в Чирпан и там среща поета Атанас Далчев. Приятелството им израства като един от трайните духовни капители в бъдещия “приятелски храм” на Рандов, в който той всеки път изричаше имената и на Радой Ралин, Минко Николов, Александър Геров, Ивайло Петров, Борис Делчев, проф. Димитър Аврамов.

Да, Норберт бе “верен служител на паметта”. Гордееше се, че единствен се е сетил да запише на касетофон гласа на Симеон Радев и не пропускаше да зададе риторичния въпрос: “Но защо никой тук не засне на лента този велик българин? Та той вървеше по софийските улици, не беше трудно да го срещнеш…”. Голямата му мечта бе двата тома на “Строителите на съвременна България” от Симеон Радев да бъдат преведени и издадени на немски език, романът “Нова земя” от Вазов – също, но не му достигнаха сили и време да осъществи тази своя мечта. Ние също не му помогнахме – нека си го признаем поне сега.

Пипалата на ЩАЗИ

През 1962 година Норберт Рандов е осъден на три години затвор в ГДР. За главен обвинител е назначен най-близкият му приятел от детинство. Обвинен е в “тежки и злостни престъпления”: не е написал донос срещу свой близък заради намерението му да избяга в Западен Берлин, а и притежава “Доктор Живаго” на Пастернак. След 1965 година ЩАЗИ “поема грижата” Рандов никога да не получи щатна работа и следи всяка негова крачка. Досието му обхваща осем огромни тома, в които има и едно писмо, адресирано така: Норберт Рандов, България, Студентски град.

Норберт рядко говореше за годините в затвора, наричаше го винаги “пандиза”. Там работи по десет часа като дърводелец, а заедно със свой съкилийник превежда “Вълшебната планина” на Томас Ман от полски на немски. През 1967 година се запознава с бъдещата си съпруга Теда, студентка от Западен Берлин. През 1978 се ражда синът им Клеменс. Тримата могат да живеят заедно като семейство само отвреме-навреме в България, в Студентски град. Сключват брак чак след падането на Стената, тогава се сдобиват и с общ дом, в който подобно на стария Норбертов дом в източноберлинския квартал “Панков” има две стаи само за български книги и периодични издания. Уникалната си българска библиотека Норберт Рандов дарява на Института по славистика към Хумболтовия университет.

Човек-свят

Надали ще ми стигнат десетки страници, за да разкажа всичките си спомени за този човек-свят, да изброя преведените от него български книги и антологии, да назова пристрастията му, да преразкажа невероятния български език, с който си служеше, на който говореше. Чух го по телефона преди десетина дни. Призна, че силите съвсем са го изоставили. Не можех да повярвам, защото не исках да повярвам. Затворих телефона и веднага си го представих в градината на Вазовия музей. Винаги пиеше тоник. Вдига глава, зърва ронещата се мазилка на фасадата и казва: “Слушай, Мирела, много съм учуден, че този музей още не е съборен. Много дълго стои”. Спомних си и как с него и съпругата му Теда вървим към президентството. Годината е 2000 и предстои президентът Петър Стоянов да връчи орден “Стара планина” на неколцина от най-големите световни българисти. Теда иска Норберт да си сложи вратовръзка, непрекъснато му я подава, той я прибира в джоба си, тя я изважда и пак му я подава. Накрая Норберт я хвърля в един кош и слага край на спора.

И такъв го помня: свободен, без вратовръзка – но съдбовно обвързан с България. Повече от всеки българин.

Свързани заглавия
Почина Норберт Рандов – „българинът от Северна Германия”