Начало / Любопитно / „Уикилийкс – машината, която убива тайни” от Анди Грийнбърг (откъс)

„Уикилийкс – машината, която убива тайни” от Анди Грийнбърг (откъс)

Чобанов, Йорданов и група български журналисти седят около масата пред кафене в слънчевия български курортен град Варвара. Чобанов е водил семинар за използването на криптиране, „ТOR” и прокси услуги за репортери, за да могат да защитят източниците и самите себе си. Сега пият бира, ядат пържени скариди, извадени от Черно море, и си разменят мръсни вицове на български. Превеждат и един за мен, който включва Владимир Путин, Дмитрий Медведев и проститутка.
Чобанов седи до Йорданов и изглежда по-скоро хилав до своя здрав партньор с квадратно тяло. По-дребният болканлийкър отново носи тениска с бивол. Затова го питам защо новинарският му сайт използва това животно като свой символ.
Отговаря ми Йорданов. Едрият българин носи чифт силно издраскани очила, имитация на марката Oakley, половинседмична твърда набола брада, черна риза, покриваща здравия торс над черните шорти, сандали и кожен калъф за мобилния телефон на колана. В невежите ми американски очи изглежда като карикатура на източноевропейски главорез на почивка.
– Биволът е много специално животно – произнася бавно четирийсет и девет годишният репортер с плътен славянски акцент. – Това е най-интелигентното животно. Много по-интелигентно от кучето. Има идеална памет. Имало едно време малко биволче, набито много жестоко от един човек – продължава по начин, който не подсказва дали разказва лична история, или нещо като езоповска басня. – То пораснало и след осем години избягало от стадото. Когато го открили, то било убило и стъпкало до неузнаваемост същия човек. Биволът надушил мъжа от петнайсет километра. И ние сме като биволите – заключава Йорданов безизразно.
– Не прощаваме, не забравяме! – обяснява Чобанов с лека усмивка, като цитира мотото на анонимните хакери.
Чобанов ми е споменавал мимоходом, че Йорданов е бил пастир и е отглеждал биволи, преди да стане разследващ журналист. Затова го питам как в крайна сметка кариерата му се е развила по такъв невероятен начин.
Последва дълга пауза. След това Йорданов проговаря, но мога да усетя по тишината, настанила се около масата, че съм докоснал погрешна тема за разговор на слънце по обед.
– Бях на двайсет и четири години. Бях женен за жена, която много обичах. И открих, че моята жена, тази същата, която обичах повече от всичко на света, е агент на тайните служби – казва просто той. – Шпионираше ме в собствения ми дом. Затова напуснах града и станах животновъд.
Оставям темата, изглежда, за облекчение на всички присъстващи. Но няколко часа по-късно, по време на друго прекъсване на тренировъчните курсове, Асен Йорданов ми разказва историята си.
През 40-те години дядото на Йорданов е командир в българската съпротива и предвожда партизански отряд в планините в югоизточната част на страната срещу нацистите и официалното българско правителство, с което са в съюз. Но дори след преминаването на България на страната на съюзниците към края на войната и по-късното й превръщане в съветски сателит комунистическото правителство се отнасяло с подозрение към политическата дейност на дядото на Йорданов.
На двайсет и осми март 1947 г. личният лекар поставя на дядото на Йорданов уж рутинна инжекция. Той умира половин час по-късно, пред очите на двайсет и седем годишната си съпруга и техния седемгодишен син, бащата на Асен Йорданов. Така и не е извършена аутопсия.
Искат от бабата на Йорданов да подпише декларация, с която прекъсва всичките си връзки с починалия си съпруг. Тя отказва, така че заедно със семейството й стават врагове на държавата, отбягвани и игнорирани дори от съседите си близо десетилетие. Асен Йорданов израства под сянката на тези години, надвиснала над детството му.  Баща му става писател и известен поет в България, а младият Йорданов преминава през училище, като публикува стихове и есета в местните вестници. Завършва университета „Свети Константин Преславски” с високи оценки и изпълнява военната си служба с отличие в район близо до границата с Турция. Йорданов обикновено стои настрани от политиката, но не крие ненавистта си към комунистическия режим.
– Знаех, че обществото ни върви към задънена улица, и не се страхувах да го кажа – казва той.
Докато работи по магистърската си работа по българска литература и филология, започва работа като аудио- и видеоинженер в местния театър в Бургас. Именно там среща изключително красивата, дребничка турска актриса, на двайсет и четири години, с тъмна къса коса и кафяви очи. Моли я да се омъжи за него три дни по-късно.
Били съпруг и съпруга от една година, когато приятел на Йорданов от властите му се обадил и предложил да се видят на разходка в бургаския парк. Там развълнуваният приятел му разказва за подробен доклад, на който попаднал, и го моли да обещае, че никога няма да разкрие източника си. Докладът е писан от жената на Йорданов под псевдонима „Кристина”. Тя е платен информатор на същите тайни служби, които са извършили убийството на дядо му. През последната година е наблюдавала и е докладвала всяка негова и на родителите му дума. Книгите, които четял. Вицовете, които разказвал на приятелите си.
– Когато разбрах, не знаех кое е истинско и кое фалшиво, кое е истина и кое лъжа. Мислите в главата ми станаха на каша – споделя Йорданов. Тръгнал си от парка като вцепенен, в състояние на стъписано отричане.
Йорданов разказва, че жена му отхвърлила обвиненията му, после си признала, след това се сринала и заплакала за прошка. Обещала да прекрати работата си за тайните служби, която започнала преди шест години като студентка в София.
– Но знаех, че когато веднъж си станал част от тази система, не можеш да се измъкнеш – казва той. – Това не е болест, която може да бъде излекувана.
Чувствал се дълбоко предаден от българското общество, така че просто го напуснал.
Йорданов се развел с жена си и започнал период на скитане из Странджа планина. Минал през места, където живеели едва шепа хора, и накрая се установил в село с около трийсетина души, подслонил се в изоставена сграда в покрайнините му. Нямал електричество, носел водата, която използвал, от скалите на километър отсреща и спрял да подстригва косата и брадата си. Прекарал месеци, без да говори.
– Не исках повече никога да виждам човешко лице – казва той. – Исках да живея по други закони. Да избягам от човешките.
За да се издържа, Йорданов работел като пастир в кооперативното стопанство. Нямал никакви разходи и в крайна сметка успял да спести достатъчно, за да купи три крави, бивол, а по-късно десет овце и три кози, и започнал да продава млякото им. Доставчиците на фураж, които научили, че е враг на народа, отказали да му продават, така че той отглеждал собствен овес, боб, царевица и люцерна, като наемал местни хора, за да му помагат в грижата за културите.
След първата година като пастир напуснал подслона си и отишъл в горите, за да живее със стадото. Когато животните се скитали сред дивата природа, той се скитал с тях, яздел коне, а понякога и самите биволи. Спял в колиба, която намерил в гората, по-често на земята, в пещери или под дървета, където и да е, когато нощта падала. Така неговата странстваща ферма нараснала на 150 животни.
Йорданов прекарал близо пет години по този начин. Получавал писма и понякога телефонни обаждания от най-близкото село веднъж седмично. След това в края на 1992 г. случайно научил от седемдесет и три годишната си баба, че баща му се мести в София. Така че продал любимото си стадо и се върнал в града, за да се грижи за нея.
Когато се върнал в Бургас, открил, че българското общество е напълно променено – ако не в проядената си сърцевина, то на повърхността. Комунистическият режим, който разбил живота му, бил демонтиран и сглобен наново в ръцете на няколко здраво свързани олигарси. Тайните служби на Държавна сигурност се изпарили като име, но много от същите лица били намерили мястото си в новата власт.
Една година живял в състояние на културен шок, наемал се на временна работа в строителството и като докер на Бургаското пристанище без амбиция или посока. След това приятел му казал за свободно място в „Дневен Труд”, най-големия вестник в страната. С името на баща си и обучението си по литература Йорданов получил работата.
Само за няколко месеца Йорданов открива, че има дарба да получава експлозивни истории директно от източниците.
– Изглежда, с мен хората се чувстват в безопасност да споделят всичко – казва простичко. Показва необичайно безстрашие в публикуването на статии за мафиотски убийства, правителствена корупция и приватизацията на ресурсите на страната и скоро на него се гледа като на един от най-добрите разследващи журналисти в източната част на държавата.
По време на войната в Югославия в средата на 90-те Сърбия е поставена под международно ембарго. Вследствие на това българското източно крайбрежие на Черно море срещу Русия става доходоносен контрабанден път. През 1994 г. Йорданов установява чрез поверителни източници, че бургаското летище е използвано в сложна схема с участието на местната мафия и правителството. Недекларирани танкери пристигат натоварени с петрол, цигари, оръжия и злато, и се регистрират на митницата на летището, вместо на пристанището, за да се скрият техните товари.
Публикува историята на осем страници във вестник „Неделен Стандарт” и незабавно е изправен пред поредица съдебни процеси за клевета. Всички в края на краищата отпадат, а началникът на митниците в Бургас е обвинен в контрабанда и осъден.
На следващата година Йорданов научава, че фабрика на север от Бургас е използвана за незаконно производство на цигари. Прониква в имота, прави снимки и публикува историята. Скоро след това получава първата си смъртна заплаха, писмо, доставено от пратеник, който го посъветвал „да си запази място за паметник в гробищата”. Полицията атакува фабриката и я затваря. Започва двугодишно разследване срещу замесени политици и бизнесмени, което загадъчно приключва без арести.
Внезапно Йорданов прекъсва разказа си. Слънцето е залязло и той сваля очилата си, за да разкрие разположени дълбоко и тъжни очи.
– Искам да спра тук и да кажа нещо – казва той. – Един от хората, замесени във фабриката, която разкрих, беше Бойко Борисов. Днес той е министър-председател на България.  А преди шестнайсет години показах, че той е престъпник.

Много преди дори да си помисли, че може да вземе активно участие в движението за изтичания, Атанас Чобанов е пионер на друг метод за хактивизъм: тероризъм с текстови съобщения.
Чобанов знае още от младежките си години, че София просто не е мястото, където неговият начин на свободно мислене може да съществува: отказва да влезе в местната комунистическа партия и е уволнен от работата си на ниска позиция в индустрията, на която е принудително „разпределен” от българското правителство. Когато Желязната завеса се вдига през 1989 г., спечелва стипендия в университет Париж Запад и без колебание се мести в парижкия Латински квартал.
Чобанов продължава образованието си с докторска степен по лингвистика и става способен компютърен учен, работещ над анализа на голяма база данни говорима и писмена реч, в търсене на произхода на човешкия език. Но когато новините от България започват да се процеждат отвъд границите й, през разрастващите се интернет новинарски медии, за него става трудно да пренебрегва политическите новини от родината си –  а също така вижда и възможност да помогне. През 2004 г. създава организация за българи, живеещи в чужбина, и става издател на насочения към България „Парижки вести”, в който атакува наричаната от него „бавна и глупава” администрация и разобличава случаи като разточителния, направен без конкурс трийсет и пет годишен договор за магистрала, предложен през 2006 г.
– Това беше моят скромен начин да се боря за нормалност – казва той.
Един от проблемите, които най-силно разгневяват Чобанов, е данъкът за здравно осигуряване, въведен за всички българи: както за седемте милиона, които живеят в страната, така и за един милион или повече, които са емигрирали след разпадането на Съветския съюз. Дори хората, които плащат за здравни услуги в чужбина, трябва да се изръсят със сума, равностойна на хиляди долари, или рискуват да платят трупащите се глоби, ако някога отново стъпят в страната. Законът става по-безсмислен от всякога след присъединяването на България към Европейския съюз през 2007 г. Но въпреки огромния гняв на имигрантите в незаинтересования парламент няма инициатива за намаляването или премахването на данъка, засягащ тези, които не могат да гласуват срещу него.
Точно преди Коледа през 2008 г. един български вестник прави грешката да публикува мобилните телефони на всички членове на парламента в страната с обръщение към българските граждани да се чувстват поканени да им изпращат пожелания за новата година.
Чобанов не пропуска възможността и препраща списъка до хиляди българи по света, призовавайки ги да изпращат SMS съобщения с настояване данъкът да бъде премахнат.
Скоро повече от десет хиляди подкрепящи петицията заливат пощенските кутии на депутатите с повече от деветдесет текста на ден и парализират телефоните им със законна версия на същата атака, чрез която Анонимните спират уебсайтовете на „Виза” и „Мастър Кард”. Вестниците и законотворците осъждат тактиката и я наричат „есемес тероризъм”. Един депутат, който подкрепя законопроекта за отмяна на данъка, излиза с публично извинение пред парламента. Но Чобанов печели: законопроектът срещу данъка минава. Днес той се смее на използването на думата „тероризъм” при описанието на номера с мобилните телефони.
– Хората, плащащи заплатите на депутатите, имат право да се свържат с тях – казва той и повдига рамене.

В България Йорданов води други битки – без защитата на разстоянието от хиляди километри между Париж и София.
През 2007 г. той и колежката му Мария Николаева, репортерка във вестник „Политика”, разравят политическото решение, което ще позволи отделянето на екологично защитена крайбрежна ивица на седемдесет километра южно от Бургас, както и свалянето на защитата й, купуване на безценица и превръщането й в луксозен почивен комплекс. Други парцели от бившия природен резерват са раздадени на държавни служители, техните семейства и дори служител на полицията, отговорен за разследването на възможни етични нарушения от страна на кмета, премахнал защитения статут на земята.
Двамата репортери подготвят серия от материали за първа страница във вестник „Политика”, разобличаващи корупционните сделки, като наричат поредицата „Кръстоносният поход срещу Странджа”. Когато първата статия излиза, Николаева е посетена от двама мъже в редакцията на вестника. Те хвърлят днешния брой на бюрото и подмятат няколко груби забележки за сигурността на сградата.
– Много добре знаете, че не трябва да пишете такива неща – казват те. – Знаете какво се случва с любопитните журналисти. Заливат ги с киселина.
Двамата намекват за Ана Заркова, репортерка от „Дневен Труд”, която през 1998 г. е залята със сярна киселина на автобусна спирка по лицето и тялото, след като публикува разследване за българския трафик на хора. Лявото й око е толкова сериозно засегнато, че се налага да бъде премахнато оперативно.
Охранителните камерите на вестника заснемат регистрационния номер на колата на мъжете, заплашили Николаева, и записът е предоставен на полицията. Не са извършени арести.
Тя и Йорданов отказват да спрат. Напротив, Николаева се стреми към колкото може повече телевизионни участия и дава възможно най-много интервюта във вестниците, за да разпространи и даде гласност на заплахите срещу нея.
След първата публикация от серията Йорданов разбира, че някой в Бургас опитва да приложи друга стратегия за цензура, като изкупува всички броеве на вестника от разпространителя, преди да бъдат доставени до будките. Когато излиза следващият брой, той отива при разпространителя рано сутринта, напълва колата си с вестници и сам ги разнася до местните търговци на дребно.
Дързостта на Йорданов не остава незабелязана. Тя едва не му струва живота.

„Уикилийкс – машината, която убива тайни”  тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

patek

Списък с книги за Черния петък

Сега е времето да се сдобием с хубави неща за минимална цена Спор няма, като …