Начало / Интервюта / Проф. Боян Вълчев: У нас родният език е на най-ниското равнище в ранга на учебните предмети в училището

Проф. Боян Вълчев: У нас родният език е на най-ниското равнище в ранга на учебните предмети в училището

Проф. Боян Вълчев  е роден в София през 1951 г. Завършил е българска филология в СУ „Климент Охридски”. От 1982 г. е преподавател в Катедрата по български език. През 1989 гстава „кандидат на филологическите науки“. През 1992 г. се хабилитира, като получава научното звание „доцент“. От 2008 г. е професор. Специализирал е в Новосадския университет. Привърженик е на разделянето на „Български език и литература” на два предмета. Пред агенция „Фокус” Вълчев говори за проблемите в българското образование. Интервюто е взето от Златина Димитрова.
––––––––––

 В последните седмици отново се повдигна въпросът за обучението по български език и литература в училищата. Според Вас какви са недостатъците на настоящата програма?
–     Недостатъците са от най-различно естество. По начало проблемът с тази предметна област е в това, че се състои от два предмета, но има общ контрол, общо време и в общи линии няма разграничаване между двата предмета в горния курс на гимназията. Какво ще рече това: на хартия има по еднакво количество часове за литература и за български език. Програмата по литература обаче е толкова натоварена, че учителите не смогват да я преподадат и затова превръщат часовете по български език в часове по литература. Това е всеизвестна истина, която на никого не прави впечатление. В този смисъл българският език е изключително много принизен като място и роля в училището. Това е недостатъкът на нашата образователна система. Обучението по роден език е сведено най-вече до описване на особените явления, свързани с езика. Това е описателна граматика. Това са знания за езика, а не умения за употребата му. Това е най-големият недостатък в училище.

Това ли е причината в последните години българските ученици да изпадат на все по-ниски места в различни международни класации по грамотност?
–     Много е възможно това да е. Никой не може да каже каква точно е причината. Тя е много по-комплексна, разбира се. Първо, в училище образованието по роден език е сведено до заучаване на правописа и пунктуацията, вследствие на което се изучават и най-различни граматични особености. Грамотността днес изобщо не е в правописа и пунктуацията. В крайна сметка, когато дойдат абитуриентите да следват в университета, ние установяваме, че не са овладели правописа. Няма кой знае колко да се чудим, че е така. Просто трябва да се огледаме какво става в живия живот около нас – във вестниците, в списанията, в книгите. Ние тук наблюдаваме писмените работи на студентите. По всяка вероятност именно пренебрегването на обучението по роден език довежда до това състояние. Може би трябва да кажа още нещо. Обучението по роден език трябва да е именно обучение по роден език, а не само по граматика. Това е големият проблем. Всъщност в училището се учи граматика и то в прогимназията. В горния курс се учи само литература, защото няма време за езикови занимания.

В такъв случай необходимо ли е разделянето на часовете по български език от тези по литература и по какъв начин може да се случи това?
–     Моето мнение е, че те трябва да се разделят не поради някаква друга причина, а за да може да има физическо време и за едното, и за другото. Не си представям, че ще има повече часове по български език, но тези, който са предвидени, действително да се употребят за български език, защото те в момента не се употребяват за това. Това е големият проблем.
А как ще стане разделянето? В университета се учи методика на преподаването по български език и методика на преподаването по литература. Студентите, които са бъдещи учители, изучават и двете специалности. Когато се явяват на държавен изпит, едните пишат по литературна тема, а другите – на езикова тема. Ние по принцип имаме „материала“, от които ще станат специализирани учители, т.е. ще си има специализиран учител по български език и специализиран учител по литература. И предвиденото в учебните планове и програми време за едното няма да се прелива в другото, а ще се използва по предназначение. Проблемът е в нашето мислене. Ние си представяме, че езикът единствено се реализира чрез литературата. Езикът се реализира в много други области, а литературата е само една от най-тесните области, в които се реализира езикът. Не бива да си представяме, че като се разделят двете ще се получи срив. А те и в момента не са събрани заедно, само битуват под един покрив, без да са действително събрани, без да има мостове между тях. Това е същественият проблем, който аз виждам. Действително няма да има някакъв срив и нещо по-сложно, ако се разделят двете. Така и учебните програми ще могат да се изготвят така, че времето за литературни занимания да стига, а не каквато е практиката сега: Щам времето за литература не стига (а то никога не стига!), ще го компенсираме, като вземем времето за занимания по български език.

Тоест различни учители да преподават двата предмета?
–     Това за различния учител е много важно. Попитайте вашите познати как наричат те учителя си по български език в гимназията. Те ще го нарекат „литератор“, ако е мъж, или „литераторка“, ако е жена. Всъщност на нас в България ни е нужно да има човек, който се посвещава на езика, който се специализира в езика и човек, който се посвещава на литературата. Това са две различни области и две различни предразположения на хората. Поради тази причина не виждам някакъв съществен проблем с това. Спояването на езика с литературата в България стана след 1944 г., когато литературата изпълняваше определени идеологически функции. На нея се обръщаше изключително много внимание. Смятам, че сега вече е възможно да се раздели, да се направи така, както е навсякъде по света, а навсякъде по света е така – родният език е водещият в училището. Няма друг по-важен предмет. У нас родният език е може би на най-ниското равнище в класацията, в ранга на учебните предмети в училището.

Вие вече споменахте за кандидат-студентите, които пишат с грешки. Къде точно е дупката между училището и университета?
–     Имах предвид изобщо студентите, които идват при нас. Кандидат-студентите са една проблематика, а изобщо студентите са друга проблематика. Всъщност моето виждане е, че училището трябва да върви безстъпално отдолу нагоре, т.е. да няма разлика между резултатите, които ние се стремим да постигнем чрез гимназията и резултатите, с които искаме да влязат бъдещите студенти в университета. Тези степени трябва да се преливат плавно една в друга, без да има по-високи или по-ниски изисквания в последователността на едната или другата. Проблемът за правописа е по-малкият проблем. Проблемът за езиковите умения, за речевите умения, или както методиците ги наричат – комуникативно-речевите умения, това е същественият проблем, а за него няма никакво място в училището. Той е напълно пренебрегнат.

Имате ли отношение към съдържанието на учебниците по литература за училище?
–    Разбира се, добре съм се запознавал с всички тези проблеми. Моето виждане е, че в училище реално не се учи литература и не е предвидено да се учи литература или първоначално е било предвидено да се учи литература, но с течение на времето се е достигнало до една деформация в преподаването, в представата за това какво трябва да се преподава и изучава. Всъщност децата в момента не учат литература. Те не четат произведенията. Те четат критика върху произведенията. Те четат в учебниците или в различни списания, книги, в интернет и т.н., те четат критически статии по въпросите и по този начин минават през училището. Реално в България никой не е изследвал колко деца какво са прочели. Това просто го няма като изследване върху българските ученици. Преди две или три години, ако си спомняте, имаше една кампания на БНТ – „Голямото четене“. Когато се появиха накрая резултатите, никой не си направи труда да каже: чакай да видим защо са такива резултатите. Защо всъщност българите споменават най-вече онези романи, които са чели не на юношеска възраст, а в началните години на своето образование. Анализ на това явление не беше направен на никакво равнище – нито на равнището на литературоведската наука, нито на социологическо равнище. Това беше един голям пропуск, който можеше да не бъде направен. Това е същественият проблем в предмета, който се изучава – там се учат литературоведски текстове, а не самата литература. Децата не се докосват дори до литературата. Обикновено, когато човек каже това публично, всички казват – ама как е възможно, как така? Всъщност, ако някой си направи труда действително да проведе едно широко статистическо изследване или социологическо изследване за това какво правят децата в училище, какво учат те действително, какво четат от това, което имат в програмите, ще видим всъщност, че при тях, за съжаление голяма част от времето се прахосва по този начин. Освен това самите учебници са препълнени с ненужна терминология, ненужни понятия. Всъщност училището има една проста задача – да създаде обща култура у човека, да му даде основните умения, с които той да си служи в живота. Специалната култура ще бъде резултат на университета. Той и без това вече е с две степени – бакалавърска и магистърска. Там вече ще дойде неговата специализация в определена област.
А иначе това, което става в момента, е, че голяма част от университетското знание е свалено в гимназията и в прогимназията. То е свалено ненужно до една възраст, която не може да го възприеме и за която то е по-скоро досада и почти нищо друго. То бързо напуска съзнанието на децата. Това е нещо, което трябва много добре да се прецени, защото в момента губим голяма част от времето на децата с ненужни занимания.

Освен тези анализи, които фигурират в учебниците по литература, смятате ли, че съдържанието на учебниците е актуално от гледна точка на литературни текстове?
–      Това пък е една друга болна тема, която напоследък беше много силно преекспонирана в медиите. Ние трябва да си представим, че децата учат 12 години. Това е един определен отрязък от време. А литературата вече не е само литература до 1944 година или до 1980 година. Тя е литература до 2013 година. Ние трябва да видим какво можем да редуцираме от онова, което е от по-отдавнашните периоди, за да може да включим по-новите, по-съвременните неща. Това не значи, че трябва да се лишим от иконите на нашата култура. Нито Ботев ще отпадне някога, нито Вазов и т.н. Ние никога няма да можем да ги съкратим, но дори при тях това, което се изучава, трябва да бъде сведено до най-задължителното. Ако погледнете публикуваните в интернет бъдещи програми, в тях липсват много съществени неща. Например няма ги Емилиян Станев, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Блага Димитрова, Валери Петров, Павел Матев, Дамян Дамянов, Веселин Ханчев. Това са все пак също така иконични автори, които по никакъв начин не са включени в гимназиалното и прогимназиалното обучение. Ние в крайна сметка не можем да останем само на равнището на българската класика. Тя никога няма да напусне учебниците. Тя никога няма да бъде извадена по някакъв начин, но не може да фигурира в пълния си обем. Просто това е невъзможно заради времето, което е нужно. Програмите в момента по литература по принцип са претрупани. Те са много претрупани. Там вече трябва да се намесят не само филолозите, не само литературоведи, там трябва да се намесят психолози, културолози, социолози и други. Защото ученикът, който ние си представяме или който трябва да си представим като образ след ХІІ клас, по някакъв начин трябва да е хармонично изграден. Той не може да бъде тъпкан само със знания, знания, знания, които за кратко време пребивават в неговата глава, а трябва действително да бъде изграждан като хармоничен комплексен образ. Затова казвам, за съжаление ние в голяма степен в момента превръщаме главите на децата в складове за невинаги потребни знания, които при това са временни складове – за много кратко време.

В V клас учениците учат едни произведения на Ботев и Вазов, които се появяват отново в програмата в VІІ клас и отново в ХІІ клас. Това вкопчване в едни и същи текстове може ли да се приеме като една от причините за нежеланието на учениците да четат?
–      По всяка вероятност е така. На този въпрос не мога да отговоря съвсем конкретно. Но е твърде възможно. Защото всъщност на децата им омръзва да учат едно и също. В новите програми е предвидена тематичност, при която отново на различни места се появяват едни и същи автори. За съжаление сме изградили нашата образователна система на интуитивно равнище. Не са правени изследвания за това какво е нужно на дадено дете на дадена възраст, какво то може на дадена възраст да овладее, какво може да му повлияе, какво може да възприеме. Интелектуалното развитие е нещо, което не може по друг начин да се изясни, да се определи освен с едно сериозно мащабно изследване. У нас такова изследване не е правено никога. Това се нарича психометрично изследване върху развитието на децата. Едва сега започва да се прави за най-малките. Но за по-горните класове, това изобщо не е правено.

Фото: bricks-bg.com

Свързани заглавия
Българският език и литературата да се изучават отделно, предлагат учители и родители
Преподавател от СУ предлага българския език и литературата да са отделни предмети

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

screenshot-www.youtube.com-2020.11.16-14_00_05

Топла-топла на пазара е най-новата книга на Джон Гришам „Време за милост“. Ето какво казва авторът за нея.

Поредният съдебен трилър на Джон Гришам вече е в книжарници „Хеликон“. Предлагаме ви интервюто на …

2 Коментари

  1. Хората винаги се побъркват, когато станат професори! Вместо да се фокусират върху мижавите заплати на учителите, който са направо срамни, те се занимават с глупости! Вече никой от младите хора не иска да става учител, а те тръгнали да разделят предметите, които да не се преподават от един и същи учител! Когато се пенсионират сегашните учители, откъде ще намерите нови? Първо трябва да намерите достатъчно мазохисти, които да преподават и едва тогава да слагате учител по български език и учител по литература. Колкото до претоварената програма по литература – ами разтоварете я! За какво са ни професорите, ако не могат да се справят с това? Нелепо е положението, наистина!

  2. Аз съм учител по БЕЛ.В V кл.въобще не се изучават произведения на Ботев, а от Вазов се изучава стихотворението „Родната реч“.И не те са излишни. Специално в V кл. са излишни толкова много митове за сътворението на света с трудни имена на богове.
    Колкото до обучението по български език проф. Вълчев е прав – много термини, много езикови знания и никакво време за приложение.При това аз работя с билингви.